Йордан Йовков
Летен дъжд
Изля зе дъжд като из ведро. И като всеки летен дъжд, премина скоро. Проясни се, полето светна на слънце, облаците, по-тъмни и по-черни, потъваха на изток. Нататък гърмеше. Отвред се чуваше да шурти вода, из баирите надолу се стичаха порои, а в селския дол, където по-рано се точеше тънка като конец вадичка, сега бучеше цяла река — мътна, широка, страшна. Селяни, наметнати с ямурлуци или закачулени с някой чувал, боси, тичаха да прибират добитъка, отприщваха насъбраната вода, трупаха се край дола да гледат водата. Под дърветата земята беше покрита с опадал цвят, с листа и клонки, съборени от бурята.
Филип стоеше на вратата на кръчмата и гледаше навън. Отдолу се зададе каруца, натоварена с една голяма бъчва, празна, както се виждаше. Конете, и двата сиви, със завързани на възел опашки, бяха измокрени от дъжда и изглеждаха по-тънки и по-стройни. Отпред стоеше човек с големи черни мустаци и когато дойде по-близо, Филип позна, че беше Кольо, черният Кольо, както му казваха. Той беше отколешен кираджия и него човек можеше да го види по пътищата и в най-лошо време. И Кольо беше хубаво окъпан от дъжда, мустаците му висяха надолу, черното му лице лъщеше. Като дойде до кръчмата, той спря, откачи по един каиш на конете, сне им юздите и им даде стиска сено. След туй хвърли поглед към водата в дола, която прииждаше все повече, и влезе в кръчмата.
— Кольо, къде по туй време? — посрещна го Филип.
— В града, къде.
— Че как ще минеш моста? Моста при воденицата е залян. Ще се удавиш.
— Дай ми един ром — рече Кольо.
Той сне калпака си, отърси го от дъжда и го тури пак на главата си. Изглеждаше ядосан от нещо, навъсен.
— Ще се удавя ли? — каза той, като изпи рома си. — Голяма работа. Един сиромах като мене щял да умре, светът няма да се свърши. Ти, Филипе, не си ли чувал оназ приказка, за циганина. Като дошла зимата, като завял студеният вятър, циганинът се обърнал към него и рекъл — на вятъра рекъл: „Хей! — рекъл. — На един циганин душата ще вземеш, че богат ли ще станеш?“ Че и мойта. Както ми причерняло на очите…
Филип се досети, че от година-две Кольо беше останал вдовеч с много деца на главата си. Навярно оттам идеше мъката му.
— Кольо, ти не можа ли да си намериш някоя булка? — каза Филип. — Барем сега, след войната, вдовици има много.
— Дай ми още един ром… Има, казваш. Има, ама я тръгни да търсиш, че ще видиш. Една не ме харесвала, защото съм бил черен и съм имал големи мустаки. Друга не ще, че съм имал много деца. Една пък, Станкия се казва, и тя е от наше село, гола като фурка, ама е фудул, минала из онзи ден покрай нас. Аз съм бил в яхъра при конете и като ме чула как съм викал, рекла: „Той лош чиляк, рекла. Аз го чух как се караше на конете, страх ме.“
— Викал си на конете, та си бил лош, а?
— Ха де. Че то е добитък, ако не му извикаш, и ще те ритне, и ще те ухапе. Пък какво да правя, когато господ ми дал такъв глас, аз и когато кротко приказвам — на, като сега, да речем, — да ме чуй някой, ще рече, че се карам. Жени ли са те, зарежи ги… Дай ми още едно!
Кольо помълча и каза:
— Добре, че старата още се крепи. Дето има една приказка, ако нямаш старо, купи си. Кое как, гледа тя децата, а то без нея кой знай какво щях да правя…
Той постоя още, изпуши една цигара, хвърли още две-три чашки ром и стана. Филип пак се опита да го спре.
— Почакай, докато се оттече водата. Не мож мина.
— Виждаш ли ги тез змейове — каза Кольо и посочи конете си, — накъдето ги бутна, там отиват. Не ме е страх мене от нищо.
Поразгорещен, той беше бутнал калпака си назад и не лъжеше, като казваше, че не се бои от нищо. Качи се, пооправи дългие си мустаци и шибна конете.
Поради придошлата вода половината село се откъса отвъд и затуй таз вечер във Филиповата кръчма имаше много малко хора. Когато си отидоха и те и като видя, че друг някой няма да дойде, Филип запрелиства тефтерите си и се приготви да затваря. Тъкмо в тая минута отвън, леко без да издрънка, защото беше кално, спря каруца.
— Я виж кой е! — каза Филип на момчето.
Момчето надникна от вратата.
— Една жена слиза — каза то.
Филип дигна глава: на вратата се показа млада жена с червена забрадка, а току зад нея се показаха големите мустаци и черното лице на Коля.
— Добър вечер, Филипе — извика той още отвън.
— Не можа да минеш, нали? — каза Филип и гледаше ту него, ту жената.
— Бе аз тука до воденицата минах, ами друга по-голяма вода срещнах. Аз ще ти разправя. А сега, знаеш ли що, Филипе, виж, жената е мокра. У вас може да има огън. Да иде да се посгрее.
Жената се позасрами и се огледа: и късата й синя дрешка, и роклята й — всичко беше мокро. Все тъй срамежливо, тя подигна очи и погледна Филипа. Беше слабичка и много бледна, лицето й беше измъчено, но очи имаше хубави: големи кафяви очи, влажни и светли, над тях — тънки вежди. Да имаше най-много трийсет и няколко години.