— Има огън в къщи — рече Филип. — Стояне, заведи гостенката у дома. Че донеси сетне нещо за ядене. Да види там буля ти да ти даде нещо.
Когато момчето и жената излязоха през малката вратичка, която водеше към къщата на Филипа, двамата мъже, като останаха сами, се погледнаха един друг в очите.
— Коя е тя? — каза Филип.
— Ще ти кажа… А бе то… цяла комендия. Дай ми един ром! Като тръгнах оттука, аз минах водата при воденицата и не усетих. Че като дойдох при Касаплийския дол, там да видиш какво е. Трябва там дъждът да е бил повече, като дошла една вода като море, сякаш че е Дунава. Ами сега, какво да правя? Спрях каруцата и мисля. Пъ и мръква се, тъмно. Един облак се цепнал и мъничко свети. Виждам водата насам, към мене, а по-нататък да й е края, не се види… Хайде наздраве!
— Е, сетне?
— Чудя се какво да правя. По едно време, гледам, отстрани на мене, покрай водата, иде човек. Жена. Хай да се не види макар… Гледам: върви край водата, поспре се, засили се, като че иска да се хвърли, пак се дръпне. И скимучи като прасенце. Плаче. Таз работа, рекох, не е чиста. Дай ми още един ром!…
— Ами как… Тя не те ли видя?
— Не беше ме видяла дотогаз. А като ме видя, обърна се и взе да бяга. Стой! — викнах. А тя пак бяга. Че като й изревах с моя глад още едно такво „стой“ — остана там, дето си беше. Нейсе, да не се простирам много надълго. Взех я и я прибрах в каруцата.
— Е каква е? Не я ли пита?
— От нашата черга бе, Филипе. Сиротиня. Работела в града, в болницата. Сестра била, тъй ми каза. Много ме, кай, третираха, много се мъчех. Пък и прао е: болни хора да гледаш лесно ли е? дотука ми дойде, кай. И един ден взема си очите и избягва.
— Избягва?
— Същия ден, в дъжда. Само че минала Касаплийския дол и тогаз я сварил дъжда.
— Ами там, при водата, какво е търсела?
Кольо махна с ръка.
— Какво може да търси един отчаян човек, Филипе…
— Искала е да се дави?
— Ами. Нейсе, раздумах я аз из пътя. Приказвах й много. Глупост, кай, щях да направя. Вече няма да помисля. И си поплака. Пък туй, жените, като си поплачат, олеква им. Налей ми един ром.
— Какво мислиш да правиш сега? — каза Филип. — Де ще я водиш?
— У дома, къде. Да си почине ден-два, а сетне — тя ми каза къде живее — ще я заведа у дома й.
Филип се понаведе към Коля и му прошепна нещо.
— А-а-а! Филипе! — извика Кольо. — докачам се. Аз такъв чиляк не съм!
Вратичката откъм дъното на кръчмата се отвори и жената влезе. След нея вървеше момчето и носеше хляб и една-две чинии с гозба.
— Е, Параскевице — рече Кольо, — посгря ли се?
Жената се усмихна. Тя беше се поободрила, на бледните й страни беше се появила малко червенинка, влажните й очи светеха повече.
— Ела да хапнем сега. Филип е добър чиляк, на, рекъл е и да ни нагосит. Седни, седни, Параскевице. Ти, Филипе, няма ли да седнеш да хапнеш с нас?
— Хранете се, хранете вий — рече Филип.
— Дай ни тогаз пол ока винце. Хайде, Параскевице, кани се…
Те седнаха един до други. Кольо не се и засмиваше, беше влажен, благоприличен, но и много внимателен и услужлив. Туряше хляб пред Параскевица, наливаше й вино, канеше я.
— Вземи, вземи, Параскевице. Храни се. Ти си уморена. Да се нахраним, че ще вървим.
— Ами водата? Как ще я минем?
— Какво ще търсим през водата. Нас на друга страна ни е пътя. Ний по баира ще минем.
— Страх ме е — каза Параскевица.
— И таз хубава. Ами аз нали съм с тебе? Кой смей да ми излезе насреща? Я да ми се покаже само — каза Кольо и похвана ножа на пояса си. Параскевица се усмихна.
Нахраниха се и докато жената се качваше на колата, Кольо развърза дългата си кесия от син плат и се разплати. Филип пак му прошепна нещо.
— Остави тез приказки, Филипе — разсърди се Кольо. — За какъв ме връзваш ти. Аз такъв чиляк не съм!
Филип излезе да ги изпрати. Бъчвата заемаше повечето място в каруцата, затуй Параскевица и Кольо бяха седнали отпред. Кольо пое юздите и завъртя камшика. За миг светлината, която излизаше из вратата на кръчмата, падна връз тях, след туй каруцата мина на тъмно, заплеска из калта и се изгуби. Отстрани се тъмнееше водата, все още широка. Към средата, дето беше бързеят, се чуваха да се плакнат вълни, а на края водата беше тиха и гладка — оглеждаше се там небето и няколко звезди. В селото беше тъмно. Филип се прибра и затвори кръчмата.
Месец-два по-късно неочаквано един ден Кольо черният влезе в кръчмата на Филипа. Още на пръв поглед личеше, че се е променил — по-весел, по-чист, по-спретнат. Източил беше мустаците си нагоре, усмихваше се.