Гледан от морско равнище, Умбиликал беше впечатляващ, но не поразяващ. На Ребка му приличаше на висока, тънка кула с еднаква дебелина от може би четиридесет метра, простираща се от повърхността на океана на Опал до плътния и еднороден облачен слой. Главният ствол на съоръжението беше от сребриста сплав, по която нагоре и надолу можеха да се движат огромни коли с пътници и товари. Колите се придържаха към стените на кулата с електромагнити, задвижвани от линейни синхронни двигатели. Точната конструкция може би бе непозната, но Ребка беше запознат с тази концепция в много светове за пренасяне на хора и материали по многокилометрови сгради или високо в орбита. Сведението, че Умбиликал продължава над два километра под морското равнище и достига до океанското дъно беше много изненадващо, но човешкият ум можеше да го възприеме.
Онова, което умът, най-малкото умът на Ребка, не можеше така лесно да възприеме беше дванадесетте хиляди километра от Умбиликал над облаците, простиращи се по целия път от Опал до опърлената и неспокойна повърхност на Куейк. Наблюдателят, изкачил се с капсула, може да види по-малко от една десетхилядна от цялата структура. С максимална за свободното пространство скорост на кола от хиляда километра в час пътниците можеха да очакват да видят два изгрева на Куейк, преди да пристигнат там.
И сега бяха на път.
Капсулата беше висока и широка колкото най-големите постройки на Опал. След като Строителите я бяха напуснали, вътрешността представляваше едно голямо празно пространство. Хората бяха прибавили подове на масивния товарен трюм, а на върха стая за наблюдение.
Двигателите на колата бяха безшумни. Единственото, което можеше да се чуе, докато се издигаха плавно през облачния слой, беше свистенето на въздуха и шума на атмосферната турбуленция. Пет секунди по-късно Ханс Ребка видя за първи път Куейк, доколкото можеше да се види от Опал. Той чу Макс Пери да сумти до него.
Може би Ребка също сумтеше. Защото постоянният облачен слой на Опал неочаквано заприлича на благодат. Той изпита радост, че докато бяха на повърхността на Опал, другата планета беше скрита.
Куейк стоеше на небето — огромно огряно от слънцето, нашарено с точки кълбо, готово да се сгромоляса върху тях. Неговият вътрешен глас му казваше, че никаква сила във Вселената не може да задържи такова тегло. Човек никога нямаше да свикне с гледката. В същото време мозъкът му изчисляваше размерите на орбитата и съответните центробежни и гравитационни сили, а те показваха, че всичко е в идеално динамично равновесие. Хората може би чувстваха ден-два заплахата от Куейк над главите си, след това свикваха и не й обръщаха внимание.
От това разстояние не се виждаха никакви подробности, но беше ясно, че е свят без големи морета и океани. Ребка изведнъж си помисли за създаване на жизнена среда, не само на Куейк или Опал, а на дублета като цяло. Това щеше да бъде идеално приложение. На Куейк имаше метали и минерали, на Опал — вода. Щеше да бъде грандиозна задача, но не по-мащабна от други, които бе изпълнявал. Отчасти необходимата транспортна система вече съществуваше.
Той погледна нагоре главното въже на Умбиликал. Виждаше се може би сто километра, преди да се изгуби. Междинната станция, четиристотин километра над тях, в центъра на масата на системата Опал-Куейк, приличаше на мъничък златист възел на невидимото въже. Щяха да стигнат там за половин ден. Достатъчно време за мислене.
И достатъчно много въпроси, над които да се мисли.
Ребка затвори очи и се опита да степенува тревогите си.
Започна с Макс Пери. Само след два дена му стана ясно, че в едно тяло съжителстваха двама Макс Пери. Единият тих, мрачен бюрократ, такъв, какъвто Ребка би очаквал да намери на някоя скучна длъжност във всеки забутан свят във Фемъс Съркъл. Но някъде под тази външност се криеше втора личност, енергична и хитра, с оригинални собствени идеи. Вторият Макс Пери изглежда се пробуждаше в редки случаи.
Не, това не беше вярно. Другият Макс се пробуждаше само когато ставаше въпрос за Куейк. Вторият Макс сигурно беше по-умен и по-решителен от титуляра Пери, вече седем години назначен на Добел.
Ребка се облегна назад на седалката, отпуснат физически, ала мобилизиран умствено. Така… Приеми, че поведението на Макс Пери е загадъчно. Но се запитай дали тази загадка оправдава отклоняването на един зрял човек, един човек на действието като Ханс Ребка от важен проект, включващ изследване на Парадокс, за да изпълнява задача на любител психолог на малката планета Опал.
Не се оправдаваше. Ако мъжете и жените, управляващи Фемъс Съркъл, бяха добри в нещо, това беше опазването на ресурсите, а човешките ресурси бяха най-ценни.