ЧАСТ ПЪРВА
6,30 — 8,30 ч. вечерта
Централно стандартно време
1
В шест и тридесет часа вечерта в един петък през януари международното летище „Линкълн“ в щата Илинойс все още продължаваше да работи, макар и с големи трудности.
Над летището, както и над целия Среден запад на Съединените щати, бушуваше най-свирепата и най-опустошителната снежна буря от пет-шест години насам. Вече трети ден виелицата не стихваше. В работата на летището, като в заслабнал и съсипан организъм, започнаха да се появяват сериозни смущения.
Един камион на компанията „Юнайтид еърлайнз“, натоварен с храна за двеста пътници, бе заседнал някъде сред преспите в района на летището. Търсеха го упорито в непрогледната тъма и бръснещия сняг, но до този момент не бяха открили нито изчезналия камион, нито неговия водач.
Поради забавянето на храната Полет 111 за Лос Анжелос на „Юнайтид еърлайнз“, изпълняван директно от един ДС–8, закъсняваше вече три часа. Възникналото затруднение щеше още повече да го забави. Стотина други самолети на около двадесет компании, които използуваха международното летище „Линкълн“, закъсняваха по най-различни причини.
Писта три-нула излезе от строя, блокирана от един реактивен Боинг 707 на „Аерео Мексикан“. При рулиране за излитане самолетът бе излязъл от бетонната настилка на пистата и колесниците му бяха дълбоко затънали в заблатената и разкаляна повърхност под снега. Вече два часа напрегнато се мъчеха да отместят самолета и след като изчерпаха своите сили и възможности, „Аерео Мексикан“ се обърнаха за помощ към компанията „ТУА“.
Диспечерите на въздушните полети от РВД[1], затруднени от блокираната писта три-нула, се принудиха да ограничат потока самолети от съседните летища в Минеаполис, щата Кливланд, Канзас сити, щата Индианополис и Денвър. Независимо от това около двадесет самолета чакаха ред за кацане и на различна височина кръжаха във въздуха. Някои от тях почти привършваха запасите си от гориво. Два пъти повече самолети чакаха на земята, готови за излитане. Докато се разреди напрежението във въздуха, РВД временно отмени всички излитания. И затова пред изходите на аерогарата, по пътеките за рулиране и стоянките се трупаха все повече самолети с работещи двигатели, готови за излитане.
Складовете на всички компании пращяха от срочни товари, чието експедиране се забавяше от бурята. Магазинерите нервно оглеждаха подлежащите на разваляне стоки: парникови цветя от Уайоминг за Нова Англия; един тон пенсилванско сирене за Анкоридж, Аляска; замразен грах за Исландия; живи омари, ловени по източното крайбрежие, които през Северния полюс трябваше да пристигнат в Европа. Омарите бяха предназначени за утрешното меню в ресторантите на Единбург и Париж, където щяха да бъдат поднесени като „прясна местна морска храна“, и американските туристи, нищо не подозирайки, щяха да се надпреварват да си поръчват. Независимо от бурята договорите изискваха подлежащите на разваляне стоки да бъдат доставени на местопредназначението навреме и в прясно състояние.
Особено безпокойство за служителите от „Америкън еърлайнз“ предизвикваше една пратка от няколко хиляди пуйчета, излюпени в инкубатори само преди няколко часа. Подобно на сложен военен план, преди няколко седмици, преди още да бъдат снесени яйцата за пуйчетата, бе изработено най-прецизно разписание за превозване на новоизлюпените. Живите птици трябваше да пристигнат на западното крайбрежие 48 часа след излюпването им — пределния срок, до който тия мънички същества можеха да просъществуват, преди да получат първата си храна и вода. Естествено, изпълнението на този план осигуряваше почти пълното им оцеляване. И още нещо — ако пуйчетата получат храна по време на полета, те щяха да се размиришат и самолетът после щеше да смърди дни наред. А ето придвижването им се забавяше вече с няколко часа. Затова се наложи един пътнически самолет да бъде използуван в товарен вариант и голошиестите пуйчета да получат предимство пред всички пътуващи същества, ВИП[2] включително.
В залите на аерогарата цареше хаос. Чакалните бяха претъпкани с хиляди пътници от забавените или анулирани полети. Купища багаж се издигаха навсякъде. Просторната централна зала приличаше на скупчване във футболен мач или на универсален магазин в навечерието на Коледа.
Високо над покрива на аерогарата нескромният лозунг МЕЖДУНАРОДНОТО ЛЕТИЩЕ „ЛИНКЪЛН“ — КРЪСТОВИЩЕ НА АВИАЦИЯТА ОТ ЦЕЛИЯ СВЯТ бе съвсем замъглен от брулещия сняг.
Истинско чудо е, мислеше си Мел Бейкърсфелд, че летището все още някак си продължава да работи.
Мел, генералният директор на летище „Линкълн“, слаб, строен, делови и енергичен човек, стоеше в щаба по снегопочистването в контролната кула и се взираше навън в тъмнината. При нормални условия от тази остъклена стая се виждаше целият летищен комплекс: пистите за излитане и рулиране, аерогарите, движението по земята и във въздуха, всичко това приличаше на грижливо подредени жилищни блокове и макети и дори в нощта прожекторите ясно очертаваха формите и движенията. По-просторна гледка се разкриваше само от службата за ръководство на въздушното движение, която заемаше двата етажа по-горе.
Но тази вечер се забелязваше само слабото мъждукане на най-близките светлини, които едва пробиваха гъстата снежна завеса. Мел си мислеше, че зима като тая година наред ще бъде обсъждана по конгреси и срещи на метеоролози.
Снежната буря се зароди преди пет дни откъм подветрената страна на Колорадските планини. Възникна като циклонална област с ниско налягане, чието чело не надвишаваше малък хълм и повечето от метеоролозите в своите сводки за въздухоплаването или не я бяха забелязали, или просто я бяха пренебрегнали. Сякаш за да им отмъсти, снежният смерч подобно на гигантски злокачествен тумор започна застрашително да расте и се понесе първо на югоизток, а после на север.
Прекоси щатите Канзас и Оклахома и се задържа в Арканзас, за да набере допълнителна злоба. На следния ден чудовищна и страшна стихия връхлетя по долината на Мисисипи. Най на края с пълна сила ураганът се разрази в Илиноис, като парализира целия щат със снежните си виелици, сковаващите си температури и двадесет и пет сантиметрова снежна покривка, натрупана за едно денонощие.
Отначало заваля слабо, но непрестанно. Сега валеше силно, духаха жестоки ветрове, които натрупваха нови преспи, а снегорините едва смогваха да почистят старите. Службите по снегоразчистването бяха на края на силите си. През последните часове няколко души бяха отпратени по домовете си, изтощени до краен предел, въпреки че използуваха спалните помещения на летището, уредени точно за такъв вид непредвидени критични обстоятелства.
До Мел Дани Фароу — иначе помощник-директор на летището, а сега началник по снегопочистването — търсеше по радиотелефона Центъра на снегопочистването.
— Загубваме паркингите. Трябват ми още шест снегорини и един „банджо“ екип на У-74.
Дани седеше на пулта, който по-скоро представляваше плот върху три конзоли. Срещу Дани и двамата му помощници бе разположена цяла батарея от телефони, телекси и радиостанции. Наоколо им имаше карти, графици и бюлетини, където се отбелязваше състоянието и местонахождението на всяка моторизирана снегопочистваща машина, както и на хората, заети в почистването. Имаше отделно табло за „банджо“ екипите — подвижни команди със специални снегорини. Щабът по снегопочистването действуваше само в такива сезонни обстоятелства. През останалото време на годината тази стая беше празна и тиха.
Дани непрестанно драскаше нещо по едромащабната карта на летището, а по плешивото му теме проблясваха капчици пот. Той повтори съобщението си до Центъра, което прозвуча като отчаяна лична молба. А може би наистина беше такава. Командуващият снегопочистването трябваше да има поглед върху цялото летище, да преценява обстановката и да преразпределя съоръженията там, където има най-голяма нужда. Трудно беше — затова Дани бе плувнал в пот, че онези долу, в усилията си да изпълняват собствените си задачи, не винаги отчитаха, че някои участъци се нуждаят от предимство.