— Моля ви, има ли лекар сред пътниците?
— Да, мис! — доктор Компаньо, без да чака покана, бе станал вече от креслото си. Той беше дребничък енергичен човек с остри черти и говореше с бруклински акцент. Огледа набързо обстановката, зъзнещ във ледения студ и свирепия вятър, който нахлуваше отвън. В дъното, на мястото на тоалетните, се виждаше ужасяваща купчина отломки от дърво и метал, обгорени и оплискали с кръв. В опашката зееше отвор с открити кабели и тръбопроводи.
Докторът крещеше, за да надвие воя на вятъра и рева на двигателите, станал оглушителен след пробива в корпуса.
— Опитайте се да прехвърлите напред колкото се може повече хора! Трябва някак си да се стоплят. За ранените ще ни трябват одеяла.
Стюардесата неуверено отговори:
— Ще се опитам да намеря.
Повечето от одеялата, подредени по багажните рафтове над главите на пътниците, бяха повлечени навън заедно с палтата им и други дребни предмети.
Другите двама лекари дойдоха на помощ на доктор Компаньо.
— Донесете ни всички медикаменти за първа помощ — обърна се един от тях към стюардесата.
Компаньо, коленичил над Гуен, единствен носеше медицинската си чанта. Той никога не се разделяше с нея. И сега пръв откликна на лекарския си дълг, макар че другите двама доктори интернисти бяха с по-висок професионален пост.
Доктор Милтън Компаньо смяташе, че дежурството на един лекар никога не свършва. Преди тридесет и пет години като младо момче той с мъка се измъкна от нюйоркските бедняшки квартали. Оттогава — по думите на жена му — той не практикуваше професията си само в часовете, когато спеше. Чувството, че може да помогне, му доставяше радост. Своята лекарска професия той ценеше като висока награда, която, ако не отстоява, ще му бъде отнета. Никога в живота си не бе отказвал да прегледа пациент в кой да е час на денонощието. Никога не отминаваше автомобилна злополука, както много негови колеги, които се бояха от съдебна отговорност при евентуална небрежност. Милтън Компаньо винаги откликваше за неотложна медицинска помощ.
След дългогодишно отлагане сега пътуваше за Рим, родното място на своите родители. Възнамеряваше да прекара с жена си едномесечна пълна почивка. Но той бе уверен, че някъде по пътя, а може би в Италия, независимо че нямаше разрешително за задгранична практика, ще потърсят помощта му. Той бе винаги готов, винаги на поста си.
Веднага се отправи към Гуен, чието положение бе най-критично, и подхвърли през рамо на колегите си:
— Вие се заемете с останалите!
Доктор Компаньо извърна леко и внимателно тялото на Гуен върху тясната пътека и се наведе над нея, за да провери дали все още диша. Дишаше, но слабо. Той се обърна към стюардесата:
— Донесете ми маска.
Момичето бързо се върна с портативна маска. Д-р Компаньо разтвори устата на Гуен да огледа дали нещо не възпрепятствува достъпа на въздух. Устата й беше пълна с кръв и избити зъби. Докторът я почисти и старателно я прегледа, за да се увери, че кървенето не пречи на дишането.
— Дръжте маската на лицето й — каза той на стюардесата.
Чу се съскането на кислорода от бутилката. След една-две минути по мъртвешко бледите страни на Гуен се появи едва забележима розовина.
Доктор Компаньо насочи вниманието си към обилно кървящия участък между лицето и гърдите й. Бързо, с помощта на хемостат, той пресече обилния кръвоизлив от лицевата артерия и обработи останалите рани. Забеляза счупване на лявата ключица, която се нуждаеше от шина, но в момента за това нямаше възможност. С тревога откри ситни парченца от експлозията, набили се в лявото око на Гуен. Дясното засега изглеждаше незасегнато.
Вторият пилот Сай Джордън мина покрай Гуен и доктор Компаньо, помагайки на стюардесите да придвижат пътниците напред. Повечето бяха прехвърлени в първа класа, някъде по двама на кресло. Други бяха настанени в полукръглото барче на първа класа, където имаше няколко кресла. Всички оцелели дрехи, независимо чии, бяха разпределени между нуждаещите се. Както винаги в случай на беда, хората сърдечно си помагаха един друг, без егоизъм и дори с искрици хумор.
Другите двама лекари превързваха и помагаха на пътници, получили по-слаби наранявания и удари. Младият човек с очилата, който се намираше зад Гуен по време на взрива, имаше дълбока рана в плешката, но тя лесно щеше да заздравее. Лицето и раменете му бяха покрити с по-незначителни наранявания. Превързаха го и успокоиха болките му с морфин. Настаниха го най-удобно, завит с одеяло.
Работата на лекарите и придвижването на пътниците се затрудняваше от силното люлеене и друсане, тъй като слизаха на по-малки височини, където ураганът бушуваше с пълна сила. Самолетът непрестанно вибрираше и от време на време силно пропадаше или рязко се наклоняваше встрани. Към тревогата от преживяното се прибави и морската болест.
Сай Джордън докладва повторно и се върна при доктор Компаньо.
— Докторе, капитан Димирест ме помоли да ви предам благодарността му за всичко, което вие и вашите колеги направихте. Когато ви остане миг свободно време, той би желал да ви види в пилотската кабина. Трябва да му кажете какво да съобщи по радиото за състоянието на пострадалите.
— Дръжте този бинт — разпореди се доктор Компаньо. — Поставете го тук и натиснете хубаво. Искам да ми помогнете да направим шина. Ще използуваме кожени обложки от списания и хавлиена кърпа под тях. Намерете най-голямото списание — и след малко добави: — Ще дойда, когато мога. Кажете на вашия командир, че според мен трябва да се обърне с няколко думи към пътниците. Хората вече превъзмогнаха първоначалния шок и сега имат нужда от малко кураж.
— Да, сър — Сай Джордън гледаше безчувственото тяло на Гуен и тъжното му слабо лице се сгърчи от мъка. — Докторе, има ли някаква надежда?
— Надежда има, синко, но е минимална. Зависи от издръжливостта на организма.
— От нея винаги бликаше жизненост!
— Била е хубаво момиче, нали?
Раните, окървавеното лице и мръсната сплъстена коса трудно даваха представа за външността на Гуен.
— Много красива!
Компаньо замълча. Дори да оживееше това момиче, проснато на пътеката, то нямаше да бъде вече хубаво… Освен ако не й помогне пластичната хирургия…
— Ще предам на командира вашето предложение, сър! — Съкрушен до неузнаваемост, Сай Джордън се запъти към пилотската кабина.
След малко спокойният глас на Върнън Димирест се разнесе по високоговорителите:
— Дами и господа, говори капитан Димирест… — Сай Джордън бе включил високоговорителите на най-голяма мощност, за да надвият рева на вятъра и грохота на двигателите. Всяка една дума сега се чуваше отчетливо. — … Знаете всички, че ни постигна жестока беда. Не се опитвам да омаловажа случилото се. Няма да се шегувам; за да повдигна духа ви, защото тук, в пилотската кабина, не виждаме нищо весело, вярвам, че и вие също. Преживяхме изпитание, непознато за никого от екипажа, което, надявам се, не би ни се случило повторно. Но вече го преодоляхме. Сега контролираме напълно полета, връщаме се обратно и очакваме да се приземим на летище „Линкълн“ след около четиридесет и пет минути.
В пътническите салони разговорите секнаха. Погледите инстинктивно се насочиха към високоговорителите и всеки се напрягаше да не пропусне нито едно слово.
— Знаете, че самолетът е повреден. Вярно е, разбира се, че повредата можеше да бъде далеч по-жестока.
В пилотската кабина Върнън Димирест за миг се поколеба пред микрофона: чудеше се до каква степен можеше да бъде професионално точен и откровен. При редовните си полети той винаги се обръщаше към пътниците стегнато и кратко. Не обичаше „дългосвирещите командири“, които обсипваха пътниците с информация и коментари по време на целия полет. Но този път бе убеден, че е длъжен да каже малко повече, че пътниците имат право да узнаят истинското положение на нещата.
— Няма да скрия от вас — продължи Димирест, — че сме изправени пред няколко неразрешени проблеми. Кацането ни ще бъде тежко и самите ние не знаем до каква степен повредите в корпуса ще го усложнят. Казвам ви това, защото след това съобщение ще ви дадем инструкции как да седите и как да се държите по време на кацането. Ще ви обясним как най-бързо да напуснете самолета в случай на нужда. Ако се наложи, моля ви, действувайте спокойно, но бързо и се подчинявайте на всички инструкции от кой да е член на екипажа. Позволете ми да ви уверя, че на земята правят всичко възможно, за да ни помогнат. — Димирест си спомни за писта три-нула и си помисли дали думите му ще излязат верни. Реши, че няма смисъл подробно да обяснява проблема с повредата на стабилизатора. Повечето от пътниците нямаше да го разберат. С нотка на ведрост в гласа си, той добави: — Имате щастието, че тази вечер вместо един опитен командир в пилотската кабина има двама — капитан Харис и аз. Ние сме стари „въздушни вълци“, прекарали толкова часове в полети, че ни е неудобно да ги споменем. Но ето че днес съвместният ни опит се оказа полезен. Ние си помагаме взаимно. Заедно с нас лети втори пилот Сай Джордън, който част от времето ще бъде на ваше разположение. Молим ви и вие да ни помагате. Само с общи усилия ви обещаваме, че ще завършим полета благополучно.