И отново възникваше въпросът: как би постъпила Сара?
Господи, каква бъркотия!
Но след като взе вече за себе си решение, някаква вътрешна увереност го караше да вярва, че всичко ще се уреди. Той мрачно си мислеше какво ще му струва всичко това в пари и в душевни терзания.
Стрелката на висотомера показваше, че летят на шест хиляди фута.
Разбира се, той ще стане баща. Вече гледаше, на това събитие в нова светлина. Естествено, не би си позволил да се размеква от чувства, както някои други хора, Ансън Харис например. Но това щеше да бъде неговото дете! А бащиното чувство още не му беше познато. Какво бе казала Гуен на път за летището… „Един малък Върнън Димирест вътре в мене. Ако ни се роди момченце, ще го наречем Върнън Димирест-младши, както американците си кръщават децата.“
Защо пък не. Идеята не е лоша. Той се засмя. Харис го погледна косо.
— За какво се смееш?
— Ами, смея се! — избухна Димирест. — За какво, по дяволите, да се смея? И на двамата не ни е до смях!
— Просто така ми се чу — вдигна рамене Харис.
— За втори път ти се причуват разни неща. След този проверочен полет съветвам те да си прегледаш слуха.
— Не виждам защо трябва да се заяждаш?
— Не виждаш, така ли? — кипна Димирест. — А може би в такава ситуация точно това е необходимо.
— Щом като е така — отвърна Харис, — карай! В това отношение ти нямаш равен.
— Добре тогава, щом свършиш с идиотските си въпроси, поеми отново пилотирането и ме остави аз да разговарям с тия глупаци на земята.
Ансън Харис дръпна напред облегалката на креслото.
— Щом като желаеш, аз съм готов. Заповядай!
Димирест остави щурвала и се присегна към микрофона. Чувствуваше се по-добре, по-сигурен, по-уверен след взетото решение. Но сега му предстояха по-неотложни неща. Нарочно заговори остро и предизвикателно:
— Чикаго, говори капитан Димирест от Полет 2 на „Транс Америка“. Чувате ли ме вие, долу, или сте глътнали приспивателни хапчета и никакви ви няма!
— Тук е центърът в Чикаго. Слушаме ви, капитане. Всички сме на поста си — в гласа на диспечера се долавяше укор, но Димирест не му обърна внимание.
— Защо тогава не предприемете нещо? Самолетът е в опасност. Трябва ни помощ.
— Почакайте за миг, моля!
Последва пауза, после заговори нов глас:
— Говори главният диспечер на чикагския център, капитане. Чухме последната ви фраза. Моля, разберете, че правим всичко, което е във възможностите ни. Още преди да ви поеме нашият център, десетина души работеха да разчистват трасе за вас и продължават да работят. Ползувате се с предимство, имате чиста радиовръзка и свободно и пряко трасе до „Линкълн“.
— Това съвсем не е достатъчно! — изкрещя Димирест. Помълча малко и продължи: — Обръщам се към главния диспечер, слушайте ме внимателно. Прекият курс до „Линкълн“ не ни облекчава, ако ще трябва да кацаме на две-пет или на коя да е друга писта освен три-нула. Не ми казвайте, че три-нула е блокирана. Чух го вече и знам защо. Моля, запишете си какво ще ви кажа и се постарайте онези на „Линкълн“ също да го проумеят: самолетът е тежко натоварен. Ще кацнем с голяма скорост. На всичкото отгоре корпусът с пробит, стабилизаторът е повреден, тримерите също; и на кормилната система не може да се разчита. Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове. Така че обадете се на „Линкълн“ и ги накарайте нещо да направят. Все ми е едно как ще постъпят. Ако искат, нека взривят това, което блокира пистата — но на нас ни трябва три-нула. Ясно ли ви е?
— „Транс Америка“, Полет 2, разбрах ви отлично — гласът на главния диспечер звучеше все така невъзмутимо, но с малко повече топлинка в него. — Ще предадем съобщението ви до „Линкълн“.
— Браво! Имам още едно съобщение. Този път до Мел Бейкърсфелд, генералния директор на летището. Предайте му предишното съобщение и добавете следното, лично от неговия шурей: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището! Сега си длъжен заради мене и всички хора на борда да размърдаш задника си и да очистиш три-нула!“
Този път в гласа на главния диспечер се чувствуваше недоумение:
— „Транс Америка“, Полет 2, записахме вашето съобщение. Капитане, държите ли да използувате точно тези изрази?
— Чикаго! — гневно извика Димирест. — Моля ви, употребете точно тези изрази. Нареждам ви да предадете съобщението незабавно, ясно и дословно!
13
Мел Бейкърсфелд шофираше бързо и слушаше по радиото как наземните служби даваха указания на аварийните коли и ги отправяха към пистата, където щеше да се приземи Полет 2.
— Сити 25 на наземния диспечер!
Това бе кодов сигнал за командуващия пожарните служби на летището.
— Тук е Сити 25, слушам ви…
— Продължавам предаването. Очакваме аварийно кацане след около 35 минути. Произшествие втора категория. Кацащият самолет е повреден и ще се приземи на три-нула, ако е свободна. В противен случай ще се използува две-пет.
Обикновено в своите разговори по радиото диспечерите се стремяха да не назовават компанията или номера на полета при произшествия. Авиокомпаниите бяха особено чувствителни в тези неща и предпочитаха в случай на инциденти по-рядко да се споменават имената им.
Мел имаше чувството обаче, че инцидентът от тази вечер ще получи широка гласност, може би дори световна.
— Наземен диспечер на Сити 25. Пилотът иска ли пяна на пистата?
— Без пяна. Повтарям — без пяна.
Щом като не трябваше пистата да се покрие с пяна, значи че колесниците на самолета са изправни и няма да се наложи коремно кацане.
Мел знаеше, че всички аварийни коли — помпи, спасителни камиони и линейки — щяха да последват в колона шефа на пожарната, който се свързваше с тях по индивидуален канал. При съобщение за извънредно произшествие не се изчакваше. Всички се ръководеха от принципа: по-добре да бъдат готови рано, отколкото късно. Колоната от аварийни коли не се сформираше в момента. Всеки ход в случай на извънредни произшествия бе най-детайлно обмислен и уточнен в специален план за действие.
Мел изчака разговора да свърши и включи своя микрофон:
— Наземен диспечер на кола номер едно.
— Кола номер едно, слушам ви.
— Уведомихте ли Джо Патрони, който ръководи разчистването на три-нула, за новата аварийна ситуация?
— Тъй вярно. Поддържаме с него радиовръзка.
— Какво докладва Патрони, вървят ли работите?
— Надява се да отмести затъналия лайнер до двадесет минути.
— Сигурен ли е в думите си?
— Не.
Мел Бейкърсфелд изключи микрофона си. С една ръка върху кормилото и с другата върху микрофона за втори път тази вечер той шофираше с максимална скорост по аеродрума въпреки бръснещия сняг и слабата видимост. Ориентираше се само по светлинките на пистите и пътеките за рулиране. На предната седалка до него седяха Таня Ливингстън и Томилсън — журналистът от „Трибюн“.
Само преди няколко минути Таня предаде на Мел своята бележка за експлозията на борда на Полет 2 и намеренията на екипажа да се върнат на „Линкълн“. Мел моментално се отскубна от заобикалящата го тълпа медоуудски жители. Заедно с Таня се забързаха към асансьорите за приземните гаражи, където се намираше служебната му кола. Мястото му в момента бе на писта три-нула, за да поеме отговорността върху себе си, ако има нужда. В централното фоайе зърна репортера от „Трибюн“, който тичаше към него. Мел бързо му подхвърли:
— Елате с мен! — Чувствуваше се задължен на Томилсън, задето му бе показал договорните формуляри на Фриймантъл и му бе разкрил клеветническите изявления на адвоката, които Мел успя да разобличи. Томилсън се подвоуми и Мел отсече: — Нямам време за губене, но ви се открива шанс, за който може да съжалявате!
Без повече въпроси Томилсън го последва. Докато Мел летеше напред, изпреварвайки рулиращите самолети, Таня му повтори съдържанието на двете радиограми, получени от борда на Полет 2.