Възможно е, мислеше си Мел, да се достигне до компромисно решение. Представител на АПГА веднаж му довери, че пилотите не се надяват да спечелят отведнъж своята кампания срещу застраховките. Те вярваха, че за да постигнат успех, им трябват години, „на час по лъжичка“. След инцидента на международното летище „Линкълн“ сигурно щяха да се премахнат неконтролираните автомати за продажба на застраховки. В щата Колорадо например тези автомати бяха забранени със закон. Мел знаеше, че подобни закони се подготвяха и в други щати, макар че междувременно никой не можеше да възпре летищата да постъпват така, както те намерят за добре.
Наистина Мел също не одобряваше автоматите за продажба на застраховки, въпреки че своята огромна застраховка Д. О. Гереро не бе купил от автомат. В такъв случай, ако гишетата за застраховки продължат да съществуват още няколко години, докато се подготви общественото мнение, трябва да се въведат повече предпазни мерки.
Мел реши да не стига до твърди заключения, явно, становището му ставаше колебливо.
Радиото, все още включено на вълната на службите за поддържане, непрекъснато донасяше разговори в колите. В този момент се чу:
— Кола номер едно, на щаба по снегопочистването!
— Слушам те, Дани — отговори Мел.
— Четири снегорини и три автогрейдери заедно с водача на конвоя са на път към три-нула съгласно указанията. Има ли нови нареждания?
Мел започна внимателно да подбира думите си, знаейки, че някъде в електронния лабиринт под контролната кула разговорите им се записват на магнетофонна лента. По-късно може би щеше да се наложи за всяка своя дума да дава обяснения. А освен това искаше да е сигурен, че няма да се получат недоразумения.
— Щабът по снегопочистването, на кола номер едно! Всички снегорини и автогрейдери под ръководството на водача на конвоя да застанат близо до самолета на „Аерео Мексикан“, който блокира писта три-нула. Машините не трябва, повтарям, не трябва да преграждат пътя на самолета, който след няколко минути ще направи опит да се отмести със собствена тяга. Но ако опитът на самолета излезе неуспешен, снегорините и автогрейдерите да избутат самолета настрани и да почистят пистата. Това трябва да се направи на всяка цена и с максимална скорост. Писта три-нула трябва да бъде открита за ползуване след около тридесет минути и дотогава затъналият самолет и всички коли наоколо трябва да са се изтеглили. Аз ще координирам с Ръководството на въздушното движение, за да се определи в кой момент снегорините да бъдат приведени в действие, ако въобще стане нужда. Потвърди дали указанията ми са правилно разбрани.
В колата репортерът Томилсън едва чуто подсвирна. Таня се извърна към Мел, търсейки с поглед очите му.
Радиото замлъкна за няколко секунди, след което се разнесе гласът на Дани Фароу.
— Струва ми се, разбрах всичко, но нека повторя, за да не стават грешки — и плувнал в пот, както и преди, той повтори в основни линии указанията на Мел.
— Точно така — потвърди Мел. — Но нека да сме наясно по един въпрос. Заповед за тръгване на снегорините и автогрейдерите ще дам само аз и никой друг.
— Ясно! — отвърна Дани. — По-добре ти, отколкото аз. Но, Мел, ти, естествено, си представяш какво ще стане с боинга, след като го подхване нашата техника?
— Ще го отмести — сухо отвърна Мел. — Това е най-важното за момента!
Мел знаеше, че техническите служби разполагат и с друга техника, годна да се справи с тази груба задача, но машините на „Анаконда“, които и без това се намираха на аеродрума, щяха да свършат работата по-сигурно и по-бързо. Той въздъхна и остави микрофона.
Томилсън боязливо започна:
— Ще го отместят само, така ли? Един реактивен самолет на стойност шест милиона долара, изтикан от снегорини! Господи, та той ще стане на парчета! А после собствениците му и застрахователната му компания вас ще ви разкъсат.
— Това няма да ме учуди — отвърна Мел. — Но, естествено, всичко Зависи от каква гледна точка се преценява. Защото, ако собствениците и застрахователите се намират в самолета, който трябва да кацне, биха приветствували моето решение.
— Да, прав сте! — съгласи се Томилсън. — Предполагам, че е нужна огромна смелост, за да се вземе подобно дръзко решение.
Таня плъзна ръката си и докосна пръстите на Мел. Заговори тихо, без да крие вълнението в гласа си.
— И аз те приветствувам. За това, което правиш в момента. Каквото и да се случи по-нататък, този миг никога няма да го забравя!
Снегорините и автогрейдерите, които Мел бе повикал, вече се забелязваха по пистата. Те бързо напредваха и мигащите им светлини ярко проблясваха.
— Може би няма да прибегнем до тяхната помощ — Мел стисна ръката на Таня, преди да отвори вратата. — Имаме още двадесет минути за надежда, че това няма да се случи.
Когато Мел Бейкърсфелд се приближи, Джо Патрони пристъпваше от крак на крак, за да се затопли, но напразно въпреки обточените с козина ботуши и тежката шуба. С изключение на онези няколко минути, които Патрони прекара в пилотската кабина, след като слязоха командирът и първият пилот на мексиканския самолет, той стоеше през цялото време в бурята — вече повече от три часа. Беше премръзнал и изтощен от напрежение и грижи през цялото денонощие, а след двата неуспешни опита да отмести самолета бе станал нервен, готов всеки момент да избухне.
Едва си сдържа нервите, щом чу намерението на Мел. Ако беше пред някой друг, щеше да избухне. Но Мел му бе близък приятел. Патрони хвърли пурата, която дъвчеше, и изгледа Мел с недоумение.
— Искаш да изтласкаш един съвършено здрав самолет със снегорини? Май разсъдъкът не ти стига.
— Напротив — отвърна Мел, — писти не ми достигат.
Изведнъж Мел се отчая, защото видя, че никой от отговорните служители на летището не разбира неотложната необходимост да се освободи писта три-нула с цената на всичко. Явно беше, че ако проведе докрай замисъла си, малцина биха одобрили постъпката му. От друга страна, Мел не се съмняваше, че ще се намерят доста хора, освен представителите на „Аерео Мексикан“, които утре ще твърдят, че е можело да се направи и това, и онова, или че катастрофиралият самолет е можел да се приземи на писта две-нула. Неговото решение щеше да увисне без подкрепа. Но това ни най-малко не го разколеба.
Патрони видя пристигналите снегорини и грейдери отдясно на пистата, хвърли пурата си, извади нова и изръмжа:
— Аз ще те спася от твоето безразсъдство! Дръж тия играчки настрана от самолета и далеч от погледа ми. След петнадесет минути, а може би и по-малко, аз сам ще изтегля самолета.
Мел закрещя срещу вятъра:
— Джо, дай да се разберем по един въпрос. Щом ти кажат от кулата, че времето ни изтича, не се опитвай да противоречиш на решението ми и да спориш. Трябва да спасим хората от катастрофиралия самолет. Ако двигателите ти работят, ще ги изключиш незабавно. Всички твои хора и техника да се отстранят веднага. Предупреди ги още отсега. Снегорините ще задействуват по моя заповед и ще работят, без да губят време.
Патрони мрачно кимна с глава. Въпреки че кипна в началото, Мел забеляза, че дръзката самонадеяност на главния механик бе разколебана.
Мел се върна в колата си. Таня и журналистът, сгушени в палтата си, стояха отвън и гледаха как копаеха около самолета. Те влязоха в колата. Вътре бе топличко и приятно.
Мел потърси връзка с ръководителя на кулата. След кратка пауза гласът му се разнесе в ефира.
С няколко думи Мел изложи своя план. Той искаше от кулата да определи докога да чака, преди да даде заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят. Тръгнат ли веднъж, след няколко минути затъналият самолет щеше да бъде отместен.
— По всичко изглежда — каза ръководителят на полетите, — че катастрофиралият самолет ще пристигне по-рано. Центърът в Чикаго съобщи, че ще го прехвърли на нашия център след дванадесет минути. После ние ще контролираме полета от осем до десет минути. Така че крайният час на приземяването е един часа и двадесет и осем минути.