— Да, наистина — каза Таня. — Ако можеш да назовеш някои?
„Това ми прилича на игра на дама, когато в къщи бушува пожар“, помисли си Мел, но реши да не отказва — щом Таня иска, ще играе.
— Някои мога да спомена — каза Мел. — Фокс от Лос Анжелос, Джоузеф Фостър от Хюстън, Алан Бойд, Томас Саливън, Хакъби от „Пан Американ“, Хърб Годфри от „Юнайтид еърлайнз“. В Канада — Джон С. Паркин, в Европа — Пиер Кот от „Ер Франс“, Каунт Касел във Федерална Германия. Разбира се, има и още.
— Към тях спада Мел Бейкърсфелд! — подхвърли Таня. — Не бива да го забравяте.
Томилсън, който усилено записваше, измърмори:
— Вече записах името му, разбира се от само себе си.
Мел се усмихна. Наистина ли се разбира от само себе си? Доскоро несъмнено беше така. Но знаеше, че напоследък бе изчезнал от сцената. А стане ли веднъж така, изхвърли ли те течението, независимо каква е причината, бързо те забравят. А по-късно, дори и да искаш, никога не можеш да се върнеш. Не че работата му сега на летище „Линкълн“ беше по-маловажна. Нито пък я вършеше по-зле; Мел знаеше, че като генерален директор на летището той бе все така изпълнителен и може би по-добър от всякога. Но стремежът му за големия принос в делото на авиацията, който някога се готвеше да осъществи, бе вече изчезнал. Днес за втори път тази мисъл неволно се прокрадваше в съзнанието му. Та нима това имаше значение? Нима това все още го вълнува? Да, вълнуваше го, призна пред себе си Мел.
— Вижте! — изкрещя Таня. — Включват двигателите. Репортерът вдигна глава, а Мел почувствува, че сърцето му заби до пръсване.
Синкав облак дим се появи зад третия двигател. Оборотите растяха, двигателят зави и заработи равномерно. Въздушната струя раздуха назад снежните преспи.
Облак дим се появи и зад четвъртия двигател, след миг се разпръсна и се понесе снежен вихър.
— Кола номер едно и Сити двадесет и пет, говори наземния диспечер — гласът прозвуча така неочаквано, че Мел усети как Таня изплашено подскокна до него. — Центърът в Чикаго съобщава, че въпросният самолет ще навлезе в нашата зона в един часа и шестнадесет минути… след седем минути.
Полет 2 се движеше по-бързо от очакваното. Това означаваше, че разполагат с минута по-малко.
Мел приближи часовника си до светлината на арматурното табло.
Върху размекнатата почва до края на пистата Патрони бе пуснал и втория двигател, след него заработи и първият.
— Все още могат и да успеят — тихо промълви той. После си спомни, че на два пъти преди това и четирите двигателя бяха включвани, но и двата опита пропаднаха.
Една самотна, тъмна фигура със светещи сигнални палки се придвижи пред затъналия самолет, за да се вижда от пилотската кабина. Човекът вдигна палките над главата си, което означаваше „пътят е свободен“. Мел чуваше и усещаше вибрациите на двигателите, но разбираше, че все още не работят с пълна мощност.
Оставаха шест минути. Защо Патрони не даде пълна газ?
Таня промълви възбудено:
— Нямам сили да издържа това напрежение.
— Аз съм целият в пот — каза репортерът и се размърда неспокойно на мястото си.
Джо Патрони отвори докрай дроселите! Най-накрая! Мел чу и усети растящия, всепоглъщащ рев на двигателите. Зад опашката на самолета се вдигнаха снежни вихри, които падаха в мрака отвъд ограничителните светлини на пистата.
— Кола номер едно — по радиото се разнесе остър глас. — Тук е наземният диспечер. Някаква промяна в писта три-нула?
Мел погледна часовника си и видя, че на Патрони му оставаха само три минути.
— Самолетът все още не се е помръднал — каза Таня, като се взираше напрегнато през прозореца. — Всички двигатели работят, но не мърда.
Самолетът се напрягаше, Мел съдеше по снежните вихри зад опашката. Но Таня беше права. Той не помръдваше.
Снегорините и тежките автогрейдери се бяха приближили и сигналните им лампи ярко припламваха.
— Почакайте! — отвърна Мел на диспечера. — Задръжте още малко. Не насочвайте самолета към писта две-пет. Положението на писта три-нула ще се измени след минутка, все едно по какъв начин.
И той превключи на вълната на щаба по снегопочистването, готов да даде команда на снегорините за настъпление.
14
Обикновено след полунощ напрежението в работата на въздушните диспечери малко намаляваше. Но не и тази вечер. На летище „Линкълн“ продължаваха да излитат и кацат самолети с няколко часа закъснение от графика заради бурята. Непреодоляното задръстване на пистите още повече удължаваше закъснението им.
Диспечерите, чиято осемчасова смяна завърши до полунощ, капнали от умора, се бяха отправили към домовете си. Новата смяна зае местата им. Няколко души обаче трябваше да останат до два часа през нощта, за да покрият недостига от хора и отсъствуващите по болест. Сред тях бяха ръководителят на полетите, главният диспечер в радарната зала Уейн Тевис и Кийт Бейкърсфелд.
След вълнуващия, внезапно прекъснат разговор с брат му преди час и половина, Кийт се опита да разтовари съзнанието си, съсредоточавайки се върху радарния екран. Ако успее да задържи вниманието си, мислеше си Кийт, останалите часове — последните работни часове в живота му — ще преминат бързо и неусетно. Той все още приемаше самолетите от изток. Вляво от него седеше млад стажант, който се обучаваше на радара. Уейн Тевис продължаваше да наблюдава целия екип, като се плъзгаше край екраните със своя стол, но вече не така ентусиазирано и енергично, тъй като краят и на неговата смяна наближаваше.
Донякъде Кийт успя да се съсредоточи върху екрана, но не напълно. Сякаш съзнанието му бе раздвоено на две нива, на две плоскости и той еднакво участвуваше и в двете. Едната част от съзнанието му направляваше пристигащите от изток самолети — и то без усилие. Другата бе заета с мисли, насочени навътре в душата и в миналото му. Това раздвоение естествено не можеше да трае дълго; Кийт усещаше, че мозъкът му е като електрическа крушка, която всеки момент ще изгори, и в последните си секунди свети с ослепително ярка светлина.
Сега вече размишляваше за съдбата си по-спокойно и по-безстрастно. Поне това постигна след разговора си с Мел. Всичко му се струваше предопределено и решено. Смяната му ще свърши, ще излезе оттук и скоро ще настъпи краят на всичките му страдания и тревоги. Имаше усещането, че неговата съдба е вече откъсната от съдбата на близките му: сякаш няма нищо общо нито с Натали и Мел, нито с Брайън и Тео… нито пък те имат нещо общо с него. Той вече принадлежеше на мъртвите — на семейство Редфърн, които загинаха при катастрофата на Бийч Бонанса… на малката Валери. Ето това е! Интересно защо досега не бе виждал нещата в такава светлина? Защо не бе съзнавал, че със своята смърт ще изкупи греха си пред семейство Редфърн? Все така безстрастно си помисли дали не се е побъркал? Самоубийците не ги смятат за нормални, но това сега нямаше значение. Той бе направил своя избор между терзанието и вечния покой. И още преди да се сипне зората, този покой ще е настъпил. Още веднаж — за кой ли път през последните няколко часа? — ръката му се плъзна в джоба и напипа ключа от стая 224 на хотелчето „О’Хейгън“.
А същото време другата част от неговото съзнание с професионалната си вещина продължаваше да направлява пристигащите от изток самолети.
Твърде бавно мозъкът му осъзна, че Полет 2 на „Транс Америка“ се намира в катастрофално положение.
Още преди час — само секунди след като капитан Харис оповести своето решение — Ръководството на въздушното движение бе уведомено, че Полет 2 се връща на летище „Линкълн“. Съобщението бе препредадено на ръководителя на полетите по специален авариен канал чрез центровете в Чикаго, Клийвланд и Торонто. В самото начало никакви действия не можеха да се предприемат, освен да се информира ръководството на летището и да се поиска почистването на писта три-нула.
Чак когато самолетът бе поет от центъра в Чикаго, започнаха специфичните приготовления.
Ръководителят на полетите пристигна в радарната зала и лично съобщи на Уейн Тевис за експлозията на Полет 2, предполагаемото време за пристигане и неизяснените възможности за кацане — на писта две-пет или писта три-нула.