В същото време неземният диспечер алармира аварийните служби, които веднага вдигнаха на крак своята техника и я придвижиха на аеродрума. Той влезе във връзка с Джо Патрони, за да го предупреди за новосъздаденото извънредно положение. Патрони знаеше всичко.
После се установи връзка по резервна вълна между кабината на затъналия самолет и кулата, за да се поддържа двустранна комуникация с Джо Патрони, когато застане зад щурвала.
Слушайки вестта за бедственото положение на Полет 2, Уейн Тевис неволно хвърли поглед към Кийт. Ако дотогава не му изтече дежурството, то Кийт щеше да поеме от Чикаго самолета в своята зона за наблюдение и щеше да ръководи кацането му.
Тевис предпазливо запита ръководителя на полетите:
— Ще трябва ли да сменим Кийт с някой друг?
Ръководителят на полетите се колебаеше. Спомни си инцидента тази вечер с военния самолет KG-135. Тогава смени Кийт от екрана и после се упрекваше, че е постъпил прибързано. Когато човек сам не е напълно уверен в собствените си сили, една дреболийка само е достатъчна, за да наклони везните в обратна посока. Освен това ръководителят на полетите се измъчваше от неловкото усещане, че бе прекъснал важен разговор между Кийт и Мел Бейкърсфелд. Можеше да ги изчака да довършат разговора си в коридора, но не го направи.
Ръководителят на полетите сам бе страшно изморен и от тежкото дежурство през последните няколко дни. Бе прочел някъде напоследък, че при новите системи на въздушно ръководство, проектирани за средата на 70-те години, ще се намали наполовина натоварването на въздушните диспечери и ще се понижи процентът на нервните разстройства и други професионални заболявания. Но той гледаше скептично на въпроса. Съмняваше се, че напрежението в ръководството на въздушното движение може въобще да се разтовари: ако се облекчи в едно отношение, ще се претовари в друго. И той по човешки съчувствуваше на хора като Кийт, които бледи, напрегнати и измъчени бяха станали жертви на професията, жертви на организацията на труда.
Все така предпазливо Уейн Тевис повтори въпроса си:
— Да го сменя ли от радара, или не?
Ръководителят на полетите поклати глава и също така тихо отговори:
— Хайде да не насилваме събитията. Нека Кийт си остане, но го дръж под око!
В този миг Кийт забеляза как двамата началници си шепнат зад гърба му и веднага отгатна, че предстои нещо критично и тежко. Той бе човек с дългогодишен опит и познаваше всички признаци на предстоящо бедствие.
Инстинктът му подсказа също, че двамата разговарят за него. Разбираше и защо. Сигурно се готвеха да го освободят от дежурство или да го прехвърлят на не толкова отговорен участък. Макар и странно, беше му безразлично.
Изненада се, когато Тевис, без да го смени от екрана, започна да разяснява на всички диспечери, че Полет 2 е претърпял катастрофа, връща се на „Линкълн“ и трябва да ползува пълни предимства при кацането.
Предупреди специално диспечера, който водеше излитащите самолети, да ги насочва далеч от предполагаемото трасе на катастрофиралия самолет.
На Кийт той отделно и подробно обясни проблема с пистите, неизвестността коя писта ще се използува и необходимостта да позабави насочването на самолета до последната възможна секунда.
— Изработи си свой план — каза Тевис на провлачения си тексаски говор. — И когато поемеш самолета от Чикаго, заеми се само с него. Ние ще следим всички останали полети.
Отначало Кийт кимна в съгласие, не по-малко обезпокоен от преди. Започна автоматично да си представя какъв план би използувал. Подобни планове обикновено се разработваха наум. Никога нямаше време да се чертаят върху лист хартия. И освен това импровизациите на практика често претърпяваха промени.
Веднага щом поеме самолета от чикагския център, Кийт реши да го поведе към писта три-нула, но с достатъчно възможност за маневра (разбира се, без драстични завои на тази малка височина), ако се наложи да го приземи на две-пет.
Кийт пресметна, че ще води самолета приблизително около десет минути. Тевис го бе предупредил, че едва в последните пет минути ще знаят със сигурност коя писта ще използуват. А това изискваше голяма прецизност и умение и естествено всички в радарната зала и пилотската кабина щяха да плувнат в пот. Трябваше да се справи — точно и професионално. Кийт още веднаж преповтори мислено плана си и определи с компас направлението.
Междувременно диспечерите научиха повече подробности — по неофициален път от кулата. В мигове на затишие диспечерите си позволяваха да си обменят информация… На борда на самолета избухнала бомба… Лети със сериозни повреди в корпуса и с ранени пътници… Системите за управление не функционират нормално. Пилотите настояват да кацнат на най-дългата писта, която я стане готова, я не… Всички преповтаряха предупреждението на капитан Димирест, че на писта две-пет самолетът ще се разбие и пътниците ще загинат… Капитанът бил изпратил разгневена радиограма на генералния директор. Сега генералният директор бил на аеродрума, мъчел се да разчисти писта три-нула… Но времето не му достигало…
Всички диспечери, така привикнали с напрежението във въздушния трафик, бяха обхванати от нервно безпокойство.
Тези подробности Кийт научи от помощника си. Докато слушаше, той си представяше положението на Полет 2 и го обхвана страх и ужас. Той не искаше да има нищо общо с този случай, нищичко! Той нямаше намерение да доказва каквото и да е, и нищо няма да се промени, дори ако отлично се справи със ситуацията! А ако не успее, ако сбърка някъде, ще изпрати на смърт цял самолет с хора, както вече бе направил веднаж!
В другия край на радарната зала Уейн Тевис разговаряше по прекия телефон с ръководителя на полетите. Тевис остави слушалката и се плъзна със стола си към Кийт.
— Шефът току-що е разговарял с центъра в Чикаго. Полет 2 ще премине в нашата зона след около три минути.
И Тевис се плъзна със стола си към диспечера, който направляваше излитащите самолети, да провери дали е разчистен пътят на Полет 2.
Помощникът съобщи, че долу на аеродрума все още продължават с отчаяните усилия да отместят затъналия реактивен самолет на писта три-нула. Запалили са двигателите, но машината не се помръдва. Операциите ръководи братът на Кийт (така каза помощникът) и ако боингът не се отмести, ще го разбие на парчета със снегорините, за да освободи пистата. Но всеки си задаваше въпроса: дали има достатъчно време, дали ще успее?
Щом като Мел се е заел с работата, помисли си Кийт, значи, време има. Мел умее да се справя с всичко, досега винаги бе го доказвал. Докато с Кийт нещата не стояха така — той нито успяваше винаги, нито вършеше всичко така изрядно, както Мел. Ето разликата помежду им.
Изминаха почти две минути.
Помощникът на Кийт тихо промълви:
— Ето, самолетът се появява на екрана!
В единия ъгъл на екрана Кийт забеляза пулсиращата зелена звездичка — бедственият сигнал, издаван от Полет 2.
Кийт искаше да избяга! Той нямаше сили да се справи! Друг някой трябва да поеме Полет 2. Уейн Тевис например. Все още имаше време.
Кийт рязко се извърна и се огледа за Тевис. Но той стоеше край диспечера на излитащите самолети с гръб към Кийт, Кийт отвори уста, за да извика. За негов ужас, звук не можа да издаде. Опита отново — пак безуспешно.
Изведнъж разбра, че всичко става както в съня му, както в кошмара му — гласът му изчезва, дума не може да продума… Но сега не сънуваше. Сега всичко бе действителност! Така ли беше наистина? Мъчейки се да продума, той изпадна в паника.
На панела над екрана заблестя бялата лампичка, която показваше, че ги търси центърът в Чикаго. Помощникът вдигна директния телефон:
— Слушам ви, Център — той обърна селектора, включвайки високоговорителя над главите им, за да може Кийт да слуша разговора.
— „Лишали“, Полет 2 на „Транс Америка“ се намира на тридесет мили югоизточно от летището с координати две-пет-нула.