— Прието, Център, засякохме го вече. Превключете го на нашата честота — помощникът затвори телефона.
Сега центърът щеше да даде указания на самолета да премине на друга честота и вероятно ще му пожелае благополучно кацане. Обикновено това бяха думите, които се отправяха към всеки самолет в бедствие — най-малкото, което можеше да се направи от безопасната, удобна и топла стаичка, където бе трудно да се повярва, че там някъде високо в нощта, блъскан от бурята и вятъра, един ранен самолет с мъка си пробива път към земята, на която надали благополучно ще се завърне.
Заработи радиото с честотата на пристигащите от изток самолети. Разнесе се рязък глас — сигурно гласът на Върнън Димирест. Чак сега Кийт си спомни, че той бе командир на полета.
— „Линкълн“ подход, тук е „Транс Америка“, Полет 2, намираме се на шест хиляди фута височина, координати две-пет-нула.
Помощникът чакаше нетърпеливо. Кийт трябваше да потвърди, да поеме самолета! Но Кийт беше изключил! Уейн Тевис все още стоеше с гръб към тях! А Кийт не можеше да проговори!
— „Линкълн“ — отново изтрещя гласът от самолета, — къде пропаднахте, по дяволите?
Къде, по дяволите…
Защо Тевис не се обръща?
В гърдите на Кийт забушува внезапна ярост. Проклет да бъдеш, Тевис! Проклета да бъде тази радарна зала! Проклет да е покойният му баща, старият Бейкърсфелд, който въвлече и двамата си сина в тая професия! Професия, която никога не стана по сърце на Кийт! Проклет да е Мел с неговото вбесяващо самодоволно умение да се справя с всичко! Проклет да бъде целият свят, сега и навеки!
Помощникът гледаше с недоумение Кийт. Всеки миг Полет 2 на „Транс Америка“ отново щеше да ги потърси. Кийт беше като в капан. Без да знае дали ще издаде глас, той пое микрофона си.
— „Транс Америка“, Полет 2 — заговори Кийт. — Тук е диспечерската апаратна на „Линкълн“. Извинете ме за закъснението, все още се надяваме да ви насочим към три-нула. Ще знаем след три до пет минути.
— Разбрано, „Линкълн“, дръжте ни в течение! — изръмжа в отговор радиото.
Кийт започна да се съсредоточава: включи се и онази част от съзнанието му, която досега бе заета със странични мисли. Забрави за Тевис, забрави брат си, баща си, забрави за себе си. Изхвърли всичко от главата си, освен проблема на Полет 2. Ясно и отчетливо той заговори в микрофона:
— „Транс Америка“, Полет 2, намирате се на двадесет и пет мили източно от крайните очертания на зоната за наблюдение. Започнете спускане по ваша преценка. Готови за десен завой с координати две-шест-нула.
От остъклената кабина на етажа над радарната зала на-земният диспечер уведоми Мел Бейкърсфелд, че центърът в Чикаго е предал самолета в зоната за наблюдение на летище „Линкълн“.
Мел отвърна:
— Дадох заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят и изблъскат от пистата самолета на „Аерео Мексикан“. Наредете на Джо Патрони незабавно да загаси двигателите. Кажете му, ако може да напусне кабината, ако не успее — да се държи здраво! Не изключвайте — ще ви съобщя веднага, щом като пистата се освободи!
По резервната вълна ръководителят на полетите съобщи на Джо Патрони взетото решение.
15
Още преди да му съобщят, Джо Патрони знаеше, че времето му бе изтекло.
Той нарочно не бе запалил веднага двигателите на боинга, защото му се искаше работниците да разчистват земята под него до последната възможна секунда.
Щом разбра, че повече не може да чака, Патрони се огледа наоколо. Това, което видя, го изпълни с мрачни предчувствия.
Шасито все още не беше изчистено от калта и снега, както трябва. Не бяха очистени и рововете пред главните колесници, които трябваше да го изведат върху твърдата настилка на близката пътека за рулиране. За да се свърши всичко, както трябва, му бяха нужни още петнадесет минути.
Патрони знаеше, че време няма.
Той неохотно се качи по стълбичката, за да направи втория си опит да изтегли затъналата машина, като сега сам застане зад щурвала.
Отгоре изкрещя на Инграм.
— Кажете на всички да се махнат. Включвам двигателите.
Изпод самолета наизскачаха хора и се затичаха встрани. Продължаваше да вали, но не така силно, както преди два-три часа.
Джо Патрони се провикна от стълбичката:
— Нека някой да дойде с мен вътре, но по-лек и запознат с управлението на самолета. — И влезе в кабината.
Той виждаше отгоре служебната кола на Мел Бейкърсфелд като блестящо жълто петно в среднощната тъма. Тя бе спряла вляво от пистата. Край нея се простираше колоната от снегорини и автогрейдери, които му напомняха, че има на разположение само няколко минути.
Главният механик не повярва на ушите си, когато чу за чудовищното намерение на Мел да изтласка боинга на „Аерео Мексикан“ с механична сила. Неговата реакция бе съвсем естествена, макар да не беше безразличен към съдбата на хората в катастрофиралия самолет. Джо Патрони живееше цял живот с мисълта за машините и цял живот бе работил за изправността на самолетите. И затова му бе трудно да проумее как може един здрав самолет да бъде превърнат с лека ръка в купчина ненужен метал. За Патрони един самолет — кой да е самолет — представлява плод на дългогодишен труд, на техническо майсторство, на умение и дори на любов. Всичко можеше да разбере, но не и това: да разрушиш нарочно един здрав самолет! Това бе лудост!
Патрони искаше да спаси самолета, стига да може.
Вратата зад него се отвори и после се хлопна с трясък. Един млад техник, слаб и дребен, влезе в кабината, изтърсвайки снега от себе си. Джо Патрони бе вече свалил шубата си и затягаше предпазните колани на лявото кресло.
— Как се казваш, момчето ми?
— Роулинг[13], сър!
Патрони се засмя.
— Точно това ще се опитаме да направим със самолета. Може би ти си добро предзнаменование.
Докато Роулинг свали шубата си и зае мястото си в дясното кресло, Патрони се огледа навън. Стълбата бе вече отместена. Извикаха го по интеркома и Патрони се обади: отдолу го търсеше Инграм.
— Ние сме готови.
— Ти готов ли си, момче? — обърна се Патрони към младия механик. Той кимна.
— Старт на трети двигател.
Механикът включи стартера. Патрони заповяда по интеркома:
— Подай налягане в тръбопроводите.
Въздухът под налягане, подаден от агрегата долу, засвистя. Патрони изтегли стартовия лост до нулево положение. Младият механик погледна в контролните уреди и докладва:
— Третият двигател заработи.
Един след друг заработиха четвъртият, вторият и първият двигател. По интеркома се разнесе гласът на Инграм, заглушаван от воя на вятъра и грохота на двигателите.
— Всички машини отдолу се изтеглиха.
— О’кей — извика Патрони. — Прекъснете интеркома и се измитайте по-далече! — После се обърна към Роулинг. — Дръж се здраво, момчето ми, облегни се назад! — Главният механик отмести пурата си, която, противно на всички правила, бе запалил преди няколко минути. Пурата увисна в ъгъла на устата му. После разпери пълничките си пръстчета и отвори четирите дросела.
Грохотът на двигателите нарасна.
Долу пред самолета се виждаше човекът със светещите вдигнати палки. Патрони се засмя:
— Надявам се, че тоя чичко знае да бяга, щото ако дръпнем напред изведнаж…
Спирачните лостове бяха отпуснати, задкрилките леко наклонени, за да увеличат подемната сила. Механикът беше изтеглил към себе си щурвала. Патрони въртеше кормилото последователно ту наляво, ту надясно, надявайки се със странично напрежение на колесниците да помогне на самолета да потегли.
Той погледна през прозореца и отново видя колата на Мел Бейкърсфелд. Знаеше, че му остават броени минути, може би дори секунди.
Двигателите вече работеха с две трети от мощността си. По високия тон на техния рев той разбра, че сега работят с по-голяма мощност, отколкото преди, когато пилотът на „Аерео Мексикан“ се опита да отмести самолета. Вибрациите в корпуса обясняваха защо мексиканският пилот бе отстъпил. При нормално положение самолетът бързо и безпрепятствено би се плъзнал по пистата. Но сега той стоеше на място и се тресеше неудържимо, прикован от дълбоко затъналите в кал колесници. Нямаше и съмнение, че всеки миг той можеше да се изправи на носа си. Младият механик неспокойно погледна към Патрони. Той улови погледа му и изръмжа: