— Ако не тръгне веднага, тия долу ще го размажат.
Но самолетът не помръдваше. Упорито, часове наред, въпреки всички опити, той продължаваше да стои дълбоко в лепкавата мокра пръст. Надявайки се да отърси колесниците от калта, Патрони отслаби мощността на двигателите и после отново ги форсира. Но самолетът не мръдваше от мястото си. Изгризаната пура в устата на Патрони изгасна. Той с отвращение я пусна на земята и бръкна в джоба си за нова. Но вътре нямаше нищо — тази бе последната. Патрони изруга, отново се протегна към дроселите, натисна ги напред и изръмжа:
— Хайде, тръгвай, кучи сине.
— Мистър Патрони! — извика механикът. — Машината няма да издържи.
Внезапно високоговорителят над главите им екна. Разнесе се гласът на ръководителя на полетите:
— Джо Патрони, на борда на „Аерео Мексикан“! Говори наземният диспечер. Предаваме ви заповедта на мистър Бейкърсфелд: „Вашето време изтече, изключете всички двигатели!“ Повтарям ви: „Спрете двигателите!“
Патрони погледна навън и видя, че снегорините и автогрейдерите настъпваха. Те няма да се приближат, помисли си той, докато моторите не заглъхнат. Но той си спомни предупреждението на Мел: „Щом от кулата съобщят, че няма повече време — никакви спорове.“
Та спори ли някой, помисли си Патрони.
Отново се раздаде нетърпеливият глас по радиото.
— Джо Патрони, чувате ли ме? Потвърдете!
— Мистър Патрони — изкрещя механикът, — не чувате ли? Трябва да изключим двигателите!
— Нищо не чувам, момчето ми — кресна му на свой ред Патрони. — От тоя шум нищо не чувам.
Всеки опитен авариен монтьор знае, че може да разполага с още една минута, въпреки че паникьорите от кулата крещят, че времето ти е изтекло!
Най-ужасното беше, че умираше за пура. Изведнъж Джо Патрони си спомни — преди няколко часа Мел Бейкърсфелд се басира на кутия пури, че Джо няма да успее да отмести самолета тази вечер. И той извика на механика:
— Аз съм се хванал на бас за тая работа. Отивам на риск!
И с едно енергично движение той отвори дроселите докрай. Грохотът и вибрациите станаха неописуеми. Самолетът се разтресе, сякаш всеки миг щеше да се разпадне на части. Джо Патрони натисна рязко педалите на кормилото. Предупредителните светлини за двигателите блеснаха в кабината. С тревожен глас механикът изкрещя:
— Температурата на изгорелите газове нарасна на седемстотин градуса по Фаренхайт!
По говорителя над главата им продължаваха да се сипят указания. Настояваха по-скоро да слезе от самолета. Сега вече Патрони сам чувствуваше, че е време да се откаже. Той протегна ръка да затвори дроселите.
Изведнъж самолетът скокна напред. Отначало съвсем бавно, после с удивителна скорост машината се изхвърли напред. Младият механик изкрещя предупредително. Патрони мигновено издърпа назад дроселите и изкомандува:
— Вдигни задкрилките!
И двамата видяха как отстрани се разбягаха размазани фигури. До пътеката за рулиране оставаха само петдесет фута, а те продължаваха бързо да се плъзгат напред. Ако не завият рязко, самолетът ще премине бетонираната настилка и ще се забие в снежните преспи от другата страна на пистата. Щом усети, че колесниците се докоснаха до бетона, Патрони с всичка сила натисна лявата спирачка и отвори двата десни дросела. Спирачките и моторите му се подчиниха, самолетът остро изви наляво по дъга от деветдесет градуса. Той отново прибра дроселите и натисна всички спирачки. Боингът се плъзна още малко напред, после забави ход и спря.
Джо Патрони се изхили. Самолетът бе идеално паркиран в центъра на пътеката за рулиране.
Писта три-нула на двеста метра от него бе вече свободна.
В колата на Мел Бейкърсфелд Таня закрещя:
— Той успя!
До нея Мел Бейкърсфелд съобщаваше на щаба по снегопочистването да спрат снегорините и автогрейдерите.
Само преди няколко секунди Мел гневно крещеше на кулата, настоявайки за трети път да накарат Джо Патрони да изключи двигателите. Мел бе сигурен, че диспечерът препредава заповедите му, но Джо не им обръщаше никакво внимание. Гневът му още не бе преминал, и той бе готов сериозно да се разправя с Джо заради отказа му да се подчини или поне да потвърди заповедите на генералния директор при спешни, свързани с безопасността обстоятелства. Но Мел знаеше, няма да вдига разправии. Патрони беше успял в задачата си и никой човек със здрав разум не би вдигал скандали след такъв сериозен успех. А това постижение още повече щеше да засили легендарната слава на Патрони.
Снегорините и грейдерите бавно се отдалечаваха.
Мел отново превключи на честотата на кулата:
— Говори кола номер едно. Самолетът, който задръстваше писта три-нула, е вече отстранен. Останалите коли и техника също се прибират. Ще остана да инспектирам пистата.
Мел включи прожектор към колата си и освети повърхността на пистата. Таня и репортерът Томилсън също се взираха навън. Случваше се при подобни инциденти работниците да забравят на пистата разни инструменти или материали, които можеха да се окажат особено опасни за излитащи или кацащи самолети. Но този път под светлините на прожекторите не се виждаше нищо освен неравната снежна покривка.
Последният от снегорините вече завиваше на близката пресечка. Мел даде газ и го догони. И тримата се чувствуваха емоционално изтощени и изцедени до смърт след мъчителното напрежение през последните няколко минути, но вътрешно признаваха, че истински напрегнати мигове тепърва предстоят.
След като завиха зад снегорините, Мел докладва по радиото:
— Писта три-нула е чиста и готова за ползуване.
16
Обгърнат в облаци, самолетът на „Транс Америка“ „Златната флотилия“ се намираше на десет мили от летището и на хиляда и петстотин фута височина.
След още една кратка почивка Ансън Харис отново седна зад щурвала.
Радарният диспечер от летище „Линкълн“, чийто глас изглеждаше смътно познат на Върнън Димирест, последователно променяше курса им и ги спускаше с меки завои.
Двамата пилоти разбираха, че ги водят вещо и разумно, и независимо към коя от двете писти ще ги насочат, кацането можеше да се осъществи без особени маневри. Всеки момент очакваха да им съобщят дали три-нула ще бъде освободена.
И колкото повече наближаваше този момент, напрежението у двамата пилоти нарастваше.
Сай Джордън се бе върнал в кабината по нареждане на капитан Димирест, за да изчисли теглото им при кацане заедно с остатъка от горивото. След като изпълни всичките си задължения като бордови инженер, Джордън се върна на своята аварийна позиция в предния пътнически салон.
Ансън Харис и Димирест извършиха своите приготовления за аварийно кацане с повреден стабилизатор.
Тъкмо бяха приключили, когато д-р Компаньо се появи в кабината:
— Искам да ви съобщя, че вашата стюардеса мис Мейгън идва на себе си. Ако успеем незабавно да я отведем в болница, сигурен съм, че ще се оправи.
Димирест, чувствувайки, че няма сили да прикрие обхваналото го вълнение, реши да замълчи. Затова Ансън Харис се обърна назад и каза:
— Благодаря ви, докторе. Остават ни още няколко минути.
В пътническите салони бяха взети всички необходими предохранителни мерки. Ранените, с изключение на Гуен Мейгън, бяха привързани с предпазни колани. Двамата лекари стояха от двете страни на Гуен, за да я придържат при кацането. На останалите пътници бе обяснено как да се държат в случай на изключително тежко кацане и при неочаквани усложнения.
Старата дама мисиз Куонсет най на края се поизплаши и здраво стискаше ръката на своя приятел музикант. Лека-полека я обзе и умората след този изпълнен с приключения и усилия ден. Преди малко тя се почувствува горда и поласкана от обръщението на капитан Димирест към пътниците, препредадено от една от стюардесите. Капитанът й благодареше за оказаната помощ. И тъй като мисиз Куонсет бе изпълнила отлично своята роля, капитан Димирест й обещаваше да спази своята дума за пътуване до Ню Йорк. Колко възхитително от негова страна, мислеше си Ейда Куонсет! Такъв мил човек, а за колко неща има да мисли в момента! А сега тя се питаше, щеше ли да оцелее, за да осъществи обещаното от него пътуване.