— Два пъти включвахме двигателите. Командирът ги пускаше с всичка сила. Но не можа да го изтегли. Май затъна още по-дълбоко.
— А сега с какво се занимавате?
— Отнемаме от товара, може би това ще помогне. Цистерните изсмукаха повечето гориво, а това не е малко, тъй като беше зареден догоре преди полета. Свалихме багажа и освободихме товарните помещения. Върнахме чувалите с пощата обратно в пощенския камион.
Мел кимна. Пощата при всички случаи щеше да замине. Пощенското отделение към летището следеше и спазваше разписанията до минутка. В случай на закъснение пощенските чиновници незабавно прехвърляха пощенския товар от един рейс в друг. Така че пощата от заседналия самолет щеше да пристигне далеч по-рано от пътниците. Най-много след половин час щеше да тръгне с друг самолет, макар и по заобиколен маршрут.
— Извикахте ли всички на помощ? — попита Мел.
— Да, сър. Тук е цялата бригада на „Аерео Мексикан“-дванадесет човека. Половината от тях сега се греят в автобуса. Може би на Патрони ще са му необходими повече хора, не знам какво мисли да прави. — Инграм се извърна и мрачно огледа смълчания самолет. — Но ако ме питате, работата ще се проточи, ще ни трябват мощни кранове, крикове и може би пневматични възглавници да повдигнат крилата. Те ще пристигнат чак заранта. И сигурно ще отиде утре целият ден.
— Нито утре, нито дори тази нощ — остро отсече Мел. — Пистата трябва да бъде освободена… — Той спря изведнъж и потръпна от неясно предчувствие. То бе силно и ненадейно, тайнствено и зловещо, че Мел дори се изплаши.
По цялото му тяло преминаха тръпки. Какво бе това? Нищо особено, опита се да се успокои, от времето е — свиреп вятър пронизваше и гонеше из полето вихрушки сняг. Но странно, скоро беше излязъл от колата, а тялото му сякаш привикна със студа.
От срещуположната страна на аеродрума, надвивайки воя на вятъра, долиташе, ревът на реактивните двигатели. Грохотът нарастваше в кресчендо и рязко затихваше, щом самолетът се отделеше от земята. После това се повтаряше отново и отново. Значи, там всичко беше наред.
А тук?
Ето на, пак — за момент отново го обхвана предчувствието. Просто секундна интуиция, мигновен усет, предусещане за надигаща се опасност. Разбира се, на тези неща не биваше да обръща внимание: импулсът, предусещането нямаха място в прагматичните дела. Наистина, веднъж, преди много, много години, той изпита съвсем същото чувство — обхвана го убеждението, че нещо неизбежно се заражда, разраства и води до гибелен, непредсказуем край. Мел си припомни този край, този жесток край, който той не успя да предотврати…
Погледна отново към боинга. Сега целият бе засипан и дори контурите му взеха да се губят. И все пак здравият разум му говореше, че освен задръстването на пистата и неудобството от излитането на самолетите над Медоууд, на летището нищо тревожно не се беше случило. Неприятности с боинга имаше, но без пострадали и без големи щети, с една дума, нищо особено.
— Да отидем в колата ми — обърна се той към техника на „Аерео Мексикан“. — Ще се свържа по радиото да разбера какво става.
Междувременно си спомни, че вероятно Синди вече нетърпеливо го очаква в града.
Мел бе оставил отоплението в колата да работи и вътре бе приятно топличко. Инграм изръмжа от удоволствие. Разкопча палтото си, наведе се напред и протегна вкочанясалите си ръце към струята топъл въздух.
Мел превключи радиото си на честотата на службите по поддържането.
— Щабът на снегопочистването на кола номер едно. Дани, аз съм в блокираната част на писта три-нула. Звънни на „ТУА“ и попитай какво става с Джо Патрони. Къде се намира? Кога ще пристигне? Край.
Гласът на Дани Фароу ясно прокънтя в говорителя:
— Кола номер едно на щаба на снегопочистването. Прието. Мел, обади се жена ти.
Мел отново натисна бутона:
— Остави ли някакъв телефон?
— Да.
— Дани, моля те, позвъни й. Обясни й, че за съжаление малко ще се забавя. Но първо провери какво става с Патрони.
— Ясно. Почакай така.
Радиото замлъкна. Мел бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кутия „Марлборо“. Предложи цигара на Инграм.
— Благодаря.
Запушиха, наблюдавайки мълчаливо чистачките на предното стъкло, които яростно се мятаха напред-назад.
— Там горе — и Инграм кимна с глава към осветената кабина на мексиканския самолет — капитанът, тоя кучи син, вероятно лее сълзи в сомбрерото си. Отсега нататък няма да откъсва очи от сините водещи светлини на пилотката, сякаш са свещи на олтар.
— Вашите екипи по поддържането от мексиканци ли са, или от американци?
— Всички сме американци. Само работяги като нас биха се мъчили в такова отвратително време. Знаете ли за къде трябваше да лети този самолет?
Мел поклати глава.
— За Акапулко. Преди този случай бях готов шест месеца да постя, за да отида дотам. — Старшият техник се изсмя. — Представяте ли си — настаняваш се удобно в самолета, отпускаш се и после изведнъж те смъкват в тая кал. Да бяхте чули само как проклинаха пътниците, особено жените. Научих някои нови думички тая вечер.
Радиото отново изпука:
— Кола номер едно на щаба по снегопочистването — чу се Дани Фароу. — Говорих с „ТУА“ за Джо Патрони. Те са в радиовръзка с него, но той стои насред пътя. Движението по шосето е задръстено. Ще се забави още поне час. Предал е указания. Разбираш ли ме?
— Всичко е ясно. Да чуем указанията — каза Мел.
— Патрони се тревожи самолетът да не затъне още по-дълбоко. Казва, че това лесно може да стане. Така че, ако хората на „Аерео Мексикан“ не са напълно уверени в успеха на действията си, по-добре да не предприемат нищо, докато не дойде Патрони.
— Какво ще кажат хората на „Аерео Мексикан“ за това? — Мел се обърна към Инграм.
— Нека Патрони прави каквото ще. Ние ще чакаме — отвърна старшият техник.
— Разбрахте ли ме? Ясно ли е? — попита Дани Фароу.
Мел натисна отново бутона.
— Ясно.
— О’кей. И още нещо. „ТУА“ ще изпрати допълнително бригади на помощ. Ах, Мел, жена ти се обади отново. Предадох й думите ти. — Мел усети, че Дани се колебае да говори открито от неудобство, че всички, които са на същата честота, ще чуят разговора им.
— Какво, не остана ли доволна? — попита Мел.
— Като че ли не — последва секундно мълчание. — Няма да е зле ти да й се обадиш по телефона, когато имаш възможност.
Нямаше и съмнение, че Синди е била доста язвителна с Дани, но той от лоялност не го спомена.
А явно със затъналия боинг на „Аерео Мексикан“ нищо не можеше да се направи, докато не пристигне Джон Патрони. Съветът му да не напъхат самолета още по-надълбоко беше разумен. Инграм си нахлузи дебели ръкавици и отново закопча палтото си.
— Благодаря ви за топлината.
Излезе в снежната виелица и бързо хлопна вратата зад себе си. Мел го видя как си проправя път сред високите преспи към струпалите се около боинга превозни средства.
По радиото щабът разговаряше с центъра по снегопочистването. Мел изчака разговорът им да завърши и натисна бутона:
— Тук е кола номер едно, Дани. Тръгвам към бригада „Анаконда“.
Той внимателно потегли напред, като се взираше за пътя си в снежната вихрушка и мрака, сред който проблясваха само раздалечените светлини на стартовите писти.
Бригадата „Анаконда“, челен отряд и ударното звено на снегопочистването, в момента се намираше на писта едно-седем вляво. Нека сам да се уверя, мислеше си мрачно Мел, дали злонамереният доклад на авиокомисията по снегопочистването на капитан Димирест съдържа някаква истина, или е продиктуван от чиста злоба.
6
Предметът на размислите на Мел — капитан Върнън Димирест от „Транс Америка“ — се намираше в този момент на около три мили от летището. Той шофираше своя мерцедес 230 SL и за разлика от тежкото пътуване преди няколко часа — от дома му до летището — сега почти нямаше трудности по прясно почистените от снега улички. Продължаваше силно да вали, острият вятър не спираше, но новата снежна покривка още не бе станала толкова дълбока, че да затруднява шофирането.