В коридорите не срещна никакъв познат. Още по-добре. Ако в този момент го заговореха, сигурно би отговорил сопнато и нервно. Щом влезе в кабинета си, смъкна тежкото си палто и го остави на пода. Запали цигара. Застипча му и я угаси веднага. Тръгна към бюрото си, но болката в крака му го жегна още по-силно отпреди.
Беше време — сега му изглеждаше отдавна, — когато в нощи като тази, щом болният му крак се обадеше, той се връщаше в къщи и Синди веднага го поставяше да си легне. Първо си взимаше топла баня и после, отпуснал се по очи върху леглото, се оставяше тя да масажира гърба и врата му с хладни ловки пръсти, докато болката започне да се разсейва. Беше немислимо да си представи, че сега пак би сторила същото за него. А даже и да го направеше, едва ли щеше да помогне. Общуването не е само в думите — когато близостта започне да изчезва, тя изчезва във всичко.
Мел седна зад бюрото и обхвана главата си с ръце.
Целият трепереше, както преди навън, във виелицата. Внезапен телефонен звън прониза тишината на стаята. Мел не помръдна. Телефонът отново иззвъня и чак тогава Мел осъзна, че звъни червеният алармен телефон, поставен на масичката до бюрото му. С два скока стигна дотам.
— Бейкърсфелд е на телефона.
Чу пръщене, шум и разговори, докато го включиха към линията.
— Тук е Ръководство на въздушното движение — прозвуча гласът на ръководителя на полетите от кулата. — Имаме произшествие във въздуха, трета категория.
9
Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, бе вече отработил една трета от осемчасовото си дежурство в радарната зала на РВД.
Бурята бе мъчение за всички в радарната зала, макар да не я усещаха физически. На един страничен наблюдател, мислеше си Кийт, който нищо не разбира от сложния език на множеството екрани пред него, би му се сторило, че виелицата бушува на хиляди мили далечина.
Радарната зала се намираше в кулата — един етаж под остъклената кулокабина, откъдето диспечерите направляваха движението на самолетите на земята и операциите непосредствено след излитане и преди кацане. Властта на радарната секция се простираше отвъд пределите на летището: радарите водеха самолетите във въздуха, поемайки ги от най-близкия регионален РВД център. Регионалните центрове, които се намираха на километри от летището, контролираха главните въздушни пътища и потока самолети, който пристигаше и преминаваше над тях.
За разлика от горната част на кулата, радарната зала нямаше прозорци. Ден и нощ на летище „Линкълн“ десет радарни диспечери и старши диспечери се трудеха в постоянен полумрак при бледата, почти лунна светлина на екраните. Различни съоръжения — радароскопи, контролни прибори, радиокомуникационни уредби — покриваха четирите стени. Обикновено диспечерите тук работеха с навити ръкави, тъй като зиме и лете се поддържаше температура двадесет и осем градуса, за да се съхранява капризното електронно оборудване.
В радарната зала по правило се говореше със спокоен тон. Но под външното спокойствие винаги кипеше нервно напрежение. Днес заради бурята напрежението бе по-силно, а през последните няколко минути бе нараснало още повече. Сякаш изопната струна се опъваше до краен предел.
Напрежението се усили от появилия се на екрана сигнал, който на свой ред задействува алармения зумер в контролната стая и мигащата червена светлина. Зумерът вече престана, но радарният сигнал продължаваше да мига. Този сигнал, наречен „двойно цвете“, разцъфна на полутъмния екран като трептящ зелен карамфил и означаваше самолет в беда. В случая самолетът в опасност бе един KG–135 на Американските военновъздушни сили, високо над летището в бурята, който молеше за аварийно кацане. Кийт Бейкърсфелд работеше на екрана, където изникна аларменият сигнал, и старши диспечерът застана до него. Сега и двамата раздаваха бързи и уместни указания по вътрешната уредба — на диспечерите от съседните позиции и по радиото — на другите самолети.
Ръководителят на полетите на горния етаж бе незабавно информиран за бедствения сигнал. Той от своя страна обяви произшествие трета степен и уведоми за това всички наземни служби на летището.
Екранът, върху който сега бе съсредоточено всичкото внимание, представляваше хоризонтален стъклен кръг с размери на велосипедна гума, хоризонтално монтирана върху конзола. Стъклото беше тъмнозелено и блещукащите по него зелени светлинни точки показваха всички самолети във въздуха с радиус до четиридесет мили. Точките се изместваха съответно с движението на самолета. До всяка точка имаше малки пластмасови маркери, които идентифицираха самолета. Диспечерите го наричаха „рибарски лодки“ и ги преместваха на ръка, щом като самолетът напредваше и променяше позицията си на екрана. Ако се струпаха повече самолети, идентифицираха ги по радиото. В новите радарни системи не използуват „лодчиците“, а идентифициращи кодове от букви и цифри — че дори и височината — се изписват направо на екрана. Но новият метод все още не се прилагаше нашироко и като всички нови системи имаше недостатъци, които трябваше да се отстранят.
Тази вечер невероятен брой самолети блещукаха на екрана и дори някой сполучливо подметна, че зелените точици гъмжат като мравуняк.
Кийт седеше най-близо до екрана, превил дългото си кльощаво тяло на сивия стоманен стол. Беше изопнат като струна. Краката му, обгърнали краката на стола, бяха вцепенени като самия стол. Изразът му съсредоточен, лицето му — напрегнато и изпито. Зелените отражения от екрана зловещо подчертаваха дълбоките и тъмни дупки под очите му. Всеки, който добре познаваше Кийт, но не го бе виждал от година насам, би се изумил от вида му и от промяната в държането му. Някога от него лъхаше жизненост, добродушна и сърдечна непринуденост: сега от тези качества не беше останало нищо. Кийт бе шест години по-малък от брат си, но изглеждаше значително по-стар.
Естествено, промяната в Кийт Бейкърсфелд не остана незабелязана от колегите му, които работеха на другите контролни постове в радарната зала. Те добре знаеха и причината за промяната и искрено му съчувствуваха. Бяха все делови мъже, работата им изискваше точност и затова сега старши диспечерът Уейн Тевис скрито наблюдаваше Кийт и растящото напрежение в него. Тевис, дълъг и слаб тексасец с напевна, протяжна реч, седеше в центъра на радарната зала на високо столче и над плещите на диспечерите наблюдаваше екраните пред тях и следеше цялостната картина във въздуха. Сам той бе монтирал колелца на стола си и препускаше с него като на кон из залата там, където бе нужен.
Вече цял час Уейн Тевис не се отделяше от Кийт. Той бе готов да го замести веднага при нужда, а инстинктът му подсказваше, че такава необходимост може да възникне всеки момент.
Старшият диспечер беше мил човек, макар и леко избухлив. Боеше се от намерението си, знаеше, че то би подействувало ужасно зле на Кийт, но все пак, ако трябва, ще го направи.
Без да откъсва очи от екрана на Кийт, той провлачено заговори:
— Кийт, братче, този „Браниф“ излиза на пътя на „Ийстърн“. Ако отместиш „Браниф“ малко вляво, „Ийстърн“ ще може да следва курса си.
Това бе нещо, което Кийт сам би трябвало да види, но го бе пропуснал.
Целият екип в радарната зала работеше трескаво, за да разчисти пътя на военния KG–135, който вече започваше да се спуска по прибори от височина десет хиляди фута. Трудността идеше оттам, че под огромния военен самолет кръжаха още пет граждански машини, наблъскани на разстояние от около хиляда фута един от друг в ограничено въздушно пространство. Те всички чакаха ред за кацане. На разстояние две-три мили от всяка страна идеха колони от други самолети, плътно нанизани един след друг, а още по-ниско три огромни лайнера се готвеха всеки момент да докоснат пистата. Помежду им въздушните коридори за излитане също бяха заети. И все пак някак си военният самолет трябваше да се промуши между гъмжилото от граждански машини, без аварии и без инциденти. Дори при нормални условия тая задача можеше да скъса нечии слаби нерви. А работата се усложняваше още повече от това, че радиото на борда на KG–135 бе повредено и връзка с пилота не можеше да се установи.