Десетте процента бяха вписани за всеки случай, тъй като бе повече от невероятно да се стигне до изплащане на някакво обезщетение. От друга страна, странни неща се случваха понякога със закона, а Елиът Фриймантъл обичаше навсякъде да заложи предварително.
— Осведомих ви за законната страна на въпроса — обясни той. — Сега бих искал да ви дам един съвет. — По устните му се стрелна мигновено усмивка. — Този съвет, разбира се, ще бъде безплатен като рекламна туба паста за зъби, но всяка следваща туба ще се заплаща.
Думите се посрещнаха със смях, който той рязко прекъсна с отривист жест:
— Съветът ми е, че време за губене няма. Трябва да се действува. Незабавно.
Последваха ръкопляскания и одобрителни възгласи.
— Съществува тенденцията — продължи той — да се гледа на съдопроизводството като на бавен и отегчителен процес. Обикновено е така, но с решителност и юридическа вещина законът може и да се поразмърда. Във вашия случай веднага трябва да се започне дело, защото, ако шумът продължи години, летището и авиокомпаниите ще се оправдаят със заварено положение. — И сякаш за да подчертае думите му, един самолет избоботи над главите им. Още преди тътенът му да заглъхне, Елиът Фриймантъл извика:
— Ето, още веднъж ще повторя съвета си. Няма какво повече да чакате. Действувайте още сега. Тази вечер!
Някъде от първите редове млад мъж с жилетка от лама и спортни панталони скокна на крака:
— Добре де, ще действуваме, но кажете ни как!
— Като начало нека решим дали аз ще поема законната защита на вашите права.
Изведнъж неколкостотин души ревнаха в глас:
— Да, вие, вие!
Председателствуващият Флойд Занета се изправи и зачака виковете да утихнат. Той видимо изглеждаше доволен. Двама от журналистите бяха извили вратове и с интерес наблюдаваха нескривания ентусиазъм в залата. А възрастната репортерка от местния седмичник гледаше към трибуната с приятелска усмивка.
Всичко се нареждаше така, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Оттук нататък работата ставаше проста. Само след тридесет минути голяма част от адвокатските договори щяха да бъдат подписани на място; някои щяха да отнесат договорите в къщи, вероятно малко ще се поразмислят, но утре ще ги изпратят по пощата. Тези хора не се бояха от договори или от съдебни процеси. Още повече че сто долара не изглеждаха огромна сума; дори за някои би се сторила нищожна.
На малцина можеше да им дойде наум да си направят същите сметки, като тези на Елиът Фриймантъл. Но дори и да възразят срещу общия хонорар, той бе готов да поспори, че сумата е напълно оправдана от гледна точка на големия брой тъжители, които трябва да защищава.
Още повече че парите им нямаше да отидат на вятъра — щеше да им предложи истински спектакъл с фойерверки и в съда, и навсякъде. Той хвърли поглед към часовника си: време да започне. Сега, след като вече със сигурност се беше забъркал в играта, искаше му се да заякчи връзката си с тези хора, като разиграе с тях първото действие от своята драма. Тази драма беше предварително добре обмислена и щеше да привлече вниманието на утрешните вестници много повече от сегашното събрание. Тя целеше да убеди присъствуващите, че време за губене няма.
Актьорите в драмата щяха да бъдат жителите на Медоууд, събрани тук, и той бе убеден, че всички присъствуващи са готови да напуснат залата и до късно да не се приберат.
Мястото на действието щеше да бъде летището.
Време на действието: още тази вечер.
11
Приблизително по същото време, когато Елиът Фриймантъл се радваше на своя успех, един озлобен и разстроен човек, бивш строителен предприемач на име Д. О. Гереро, отчаян от своите неудачи, реши да сложи край на своя жизнен път.
Гереро се намираше на около петнайсет мили от летището, в заключената стая на един жалък апартамент в южните покрайнини на града. Апартаментът бе разположен над шумна, мръсна и мазна закусвалня на 51-ва улица, недалече от складовете.
Д. О. Гереро беше кльощав, източен като вретено, с леко увиснали рамене. По изпитото бледо лице с тясна издадена челюст трескаво блестяха хлътнали, раздалечени очи; устните му бяха тънки и безкръвни, отгоре с редки русоляви мустачки. Вратът му беше мършав със силно изпъкнала адамова ябълка. Косата по челото му бе почнала да оредява. Ръцете му нервно трепереха, пръстите му не знаеха покой. Пушеше неспирно, цигара от цигара. Беше брадясал с мръсна риза и непрекъснато се потеше, макар че в стаята беше студено. Едва навършил петдесет години, той изглеждаше много по-стар.
Гереро беше женен от осемнадесет години. Бракът му беше сполучлив, макар да не блестеше с нищо. Д. О. (беше свикнал цял живот хората да се обръщат към него само с тези инициали) и Инес Гереро се погаждаха добре и никога на никой от тях не му бе хрумвала мисълта да си намери друг партньор в живота. Д. О. Гереро не се интересуваше от жени; бизнесът и финансовите сделки далеч по-силно го занимаваха. Но през последната година в отношенията на двамата съпрузи се появи дълбока пропаст, която Инес, въпреки усилията си, не успя да превъзмогне. Това бе само една от последиците от множеството провали в бизнеса, които сведоха финансовите им възможности от относително благополучие до бедност; вече няколко пъти се принуждаваха да променят жилището си — първо напуснаха луксозния си просторен, макар и заложен за солидна сума, дом срещу други не толкова изискани, докато на края се свряха в това отвратително, студено, усойно и гъмжащо с хлебарки жилище.
Въпреки че Инес Гереро се измъчваше от създалата се ситуация, тя би направила всичко, за да разведри обстановката, ако мъжът й не ставаше всеки ден по-мрачен, раздразнителен и зъл и понякога въобще не можеше да се разговаря с него. Преди няколко седмици в изблик на гняв той жестоко я удари през лицето. По-късно тя бе готова да му прости, но той нито й се извини, нито пък пожела да разговаря за случая. Опасявайки се от нови изстъпления, тя изпрати двете им деца — момче и момиче около петнайсет-шестнайсетгодишни — при своята омъжена сестра в Клийвланд. Инес остана тук и започна работа като сервитьорка в едно кафене. Работата й беше тежка, а заплатата — нищожна, но изкарваше поне колкото за хляба. Мъжът й, изглежда, не забелязваше нито отсъствието на децата, нито нейното: напоследък бе изпаднал в дълбоко и мрачно униние.
В момента Инес беше на работа. В апартамента Д. О. Гереро беше сам. Не бе нужно да заключва вратата на малката спалня, но го направи за допълнителна сигурност, да не би някой да му попречи.
Подобно на други от нашите герои Д. О. Гереро след малко щеше да тръгне за летището. Имаше редовен билет с „ОК“ за Полет 2 на „Транс Америка“ за Рим. В момента билетът се намираше в джоба на палтото му, метнато върху паянтов дървен стол в заключената стая.
Инес Гереро не знаеше нищо за пътуването му до Рим, нито пък подозираше причините за това пътуване.
Билетът бе за отиване и връщане и обикновено струваше четиристотин и седемдесет и четири долара. Чрез измама обаче Д. О. Гереро успя да получи кредит. Заплати всичко четиридесет и пет долара, с които се сдоби, залагайки последната ценност на жена си — пръстена на майка й (Инес все още не бе открила изчезването му), — и обеща да изплати остатъка плюс лихвата в месечни вноски за две години.
Нямаше вероятност това обещание да бъде изпълнено.
Никоя уважаваща себе си финансова компания или банка не биха дали на Д. О. Гереро заем за автобусен билет, камо ли за билет до Рим. Те първо биха проучили щателно състоянието му и биха открили, че от години е неплатежоспособен, че има десетки личии неизплатени дългове и че неговата предприемаческа фирма „Гереро Контрактинг Инкорпорейтид“ още преди година е била обявена за банкрутирала.
Едно по-прецизно разнищване на заплетените финансови операции на Гереро би показало, че през последните осем месеца — използувайки името на жена си — той се опитал да се сдобие с капитал за поземлени спекулации, но претърпял неуспех. А този неуспех му бе навлякъл нови дългове. Разкриването на някои негови мошеничества, обстоятелството, че след фалита си не е задоволил кредиторите си — а такова разкритие е неизбежно рано или късно, — ще му навлече криминално следствие и почти сигурно затвор. Не чак толкова сериозен, но също така отчайващ бе фактът, че вече цели три седмици бе просрочил наема за тоя жалък апартамент и хазяинът бе заплашил утре да ги изхвърли. Изгонеше ли ги, те нямаше къде да отидат.