Огромна дупка бе останала на мястото на преобърнатото чудовище. Кабината на трактора и фургона на натовареното ремарке сякаш бяха наказани за случилото се, покривът на ремаркето започна да се изкривява, като се влачеше по шосето. Цената, която трябваше да заплатят застрахова-телите за бързото разчистване на пътя, нямаше да бъде малка.
От двете страни на шосето две снегорини се мъчеха да разчистят, доколкото могат, натрупалия сняг след произшествието. Всички и всичко наоколо бе побеляло — и Патрони, и лейтенантът, и полицаите, и зяпачите.
Моторите на камионите ревнаха отново. От гумите им се вдигаше пушек. Бавно и тромаво, прекатурнатият гигант се поотмести няколко сантиметра. После още няколко стъпки и на края се плъзна към отсрещната страна на пътя. Сега, вместо да запречва четирите платна, запречваше само едното. Вече нямаше да е трудно камионите да го избутат отвън банкета.
Полицаите се готвеха да отприщят и регулират монументалното задръстване, което щеше да им отнеме няколко часа поне. Ревът на самолет над главите им още веднаж припомни на Джо Патрони, че основната му работа за тази вечер все още предстои.
Лейтенантът свали фуражката си и изтупа снега от нея. После кимна към Патрони.
— Сега е вашият ред — после му посочи патрулната кола, спряла до банкета. — Карайте след нея. Аз съм им наредил да ви осигурят бързо придвижване до летището.
Джо Патрони кимна и когато влизаше в буика си, чу, че лейтенантът извика след него:
— И… много ви благодаря!
2
Капитан Върнън Димирест отвори вратичката на шкафчето, отстъпи назад и учудено свирна.
Все още беше в кухнята на Гуен Мейгън и докато я чакаше да излезе от банята, бе приготвил чая. Търсейки чашки и чинийки, той отвори вратичката на шкафчето.
Пред очите му се откриха четири реда плътно наредени бутилки. Всички бяха маломерни бутилчици, които авиолиниите предлагаха на пътниците си. На етикета си повечето носеха марката на линията и не бяха отворени. Димирест набързо пресметна, че наброяваха повече от триста.
И друг път беше виждал от алкохола на авиокомпаниите в квартирите на стюардесите, но никога в такова количество.
— Имаме още запаси в спалнята — каза Гуен зад гърба му. — Събираме си ги за гости. Вече имаме достатъчно, нали?
Беше се вмъкнала неусетно в кухнята. И винаги, откакто бе започнала връзката им, щом я видеше, тя му действуваше обаятелно и освежително. Нещо невероятно за мъж, който винаги е имал самочувствие сред жените. В такива моменти той в почуда се питаше: нима е възможно тя да му принадлежи? Гуен беше в униформената си пола и блузка, които я правеха още по-млада. Живото й лице с високи скули бе вдигнато нагоре, а буйните й черни коси блестяха на светлината. Дълбоките й черни очи го гледаха усмихнато и с искрена радост.
— Можеш силно да ме целунеш, още не съм си сложила грима.
Той се усмихна: нейният ясен музикален глас с чисто английско произношението очароваше. Както момичетата от изисканите и скъпи английски колежи, тя бе усвоила най-благозвучното от английската интонация. Понякога Върнън нарочно я караше да говори — просто за да се наслаждава на мелодичната й реч.
Но сега безмълвно те се притиснаха плътно и устните й жадно отвърната на целувката му.
След малко Гуен се отдръпна от него.
— Не — упорито настояваше тя. — Недей, Върнън, не сега.
— Защо? Имаме достатъчно време. — В гласа му звучеше суровост, нетърпение.
— Защото нали ти казах. Искам да поговорим, а време за двете нямаме — Гуен си оправи блузката, която се бе извадила от полата.
— По дяволите! — изръмжа той. — Караш ме да кипна, а после… Добре, ще почакаме до Неапол! — Той нежно я целуна. — През целия път до Европа ще знаеш, че седя в пилотската кабина, но лудея…
— Отново ще те накарам да кипнеш. Обещавам ти — тя се засмя и прокара своите дълги изящни пръсти през косата и лицето му.
— Ох, господи, отново ме караш да… — изпъшка той.
— Добре, стига толкова — Гуен свали ръцете му, които бяха обгърнали кръста й, и го бутна решително встрани. После се обърна и се приближи към шкафчето, което стоеше отворено.
— Почакай малко. Какво значи всичко това? — Димирест посочи към миниатюрните бутилчици с етикети на авиокомпанията.
— Това ли? — Гуен повдигна вежди и разгледа четирите реда с бутилки, а после лицето й доби невинно и добродетелно изражение. — Просто някои останки, от които пътниците са се отказали. Предполагам, капитане, че нямате намерение да съобщите, че притежавам инвентар на авиокомпанията.
— Останки в такова количество? — скептично попита той.
— Разбира се! — Гуен извади една бутилчица от джин „Бийфитър“, после повдигна бутилка с уиски „Канейдиън клъб“. — Хубавото на авиокомпаниите е това, че винаги купуват най-изисканите марки. Искаш ли глътка?
Той поклати глава.
— Би могла да ми предложиш нещо по-добро.
— Да, разбира се. Но не разбирам защо трябва да гледаш толкова неодобрително.
— Просто не искам да те хванат.
— Всички си свиват, а досега никого не са хванали. На всеки пътник в първа класа се полагат по две бутилчици. Обикновено пътниците изпиват една, а има и такива, които въобще се отказват.
— В правилника е казано, че неупотребеното трябва да се върне.
— О, за бога! Разбира се, че връщаме: две-три бутилчици, а останалото момичетата си поделят помежду си. Същото правим и с виното. — Гуен се изкикоти. — Страшно обичаме пътниците, които пожелават повече вино в края на полета. По този начин на законно основание отваряме нова бутилка и му наливаме една чаша, а останалото…
— Ясно. Останалото си го носите в къщи, така ли?
— Искаш ли да видиш? — Гуен отвори друго шкафче. Вътре имаше около десетина винени бутилки.
— По дяволите! — изсмя се Димирест.
— Не всичкото е мое. Съквартирантката ми и едно момиче от съседния апартамент ми дават своето за съхранение. Нали се готвим за „купон“? Ти ще дойдеш, нали?
— Може би, ако ме поканите.
Гуен затвори вратичката на шкафчето.
— Естествено, ще бъдеш поканен.
Седнаха в кухнята и тя наля чая. Върнън я наблюдаваше с възхищение. Умееше и най-простото нещо да го прави красиво и величествено. Забеляза, че в съседното шкафче имаше цял куп чаени чашки с емблемата на „Транс Америка“. Тези чашки се използуваха в самолетите. Реши, че няма смисъл да се ядосва за бутилките; тези „аванти“ не бяха нещо ново за стюардесите. Но единственото, което го изуми, бе огромното количество.
Той много добре знаеше, че стюардесите от всички аеролинии отрано се ориентират, че икономиите от храната и алкохола на пътниците могат съществено да облекчат личния им бюджет. Те обикновено носеха на борда големи чанти, почти празни, които натъпкваха с останалата храна — винаги от най-добро качество. Един празен термос винаги бе полезен, за да се напълни с шампанско или сметана. Димирест бе убеден, че ако една стюардеса е достатъчно предприемчива, тя би съкратила седмичните си разходи за храна наполовина. Само при задграничните полети, където по закон всичката храна, консумирана или не, се унищожаваше непосредствено след кацането, момичетата бяха по-внимателни.
Това бе строго забранено от правилниците на всички авиокомпании, но все пак се вършеше.
Стюардесите добре знаеха още нещо; че никакви проверки на инвентара не се правят в края на полета. От една страна, компаниите просто нямаха време, а от друга — беше им по-евтино да преглътнат някои загуби, отколкото да вдигат шум около тях. Благодарение на това много стюардеси бяха успели да се сдобият с одеяла, възглавници, хавлии, салфетки, чаши, сребърни прибори, и то в удивителни количества. Върнън Димирест, който бе посещавал не малко „гнезденца“ на стюардеси, знаеше, че всички предмети за всекидневна употреба идеха от авиокомпаниите.