Гуен го изтръгна от мислите му.
— Това, което искам да ти кажа, Върнън, е, че съм бременна.
Тя го каза толкова небрежно, че в началото той просто не й обърна внимание. После тъпо реагира:
— Какво си?
— Бременна — бременна!
— Не ми го натъртван! — сряза я той. Умът му все още не го проумяваше. — Сигурна ли си?
Гуен се разсмя — из стаята се разнесе нейният звучен, сребърен смях — и отпи глътка чай. Върнън усети, че тя се подиграва на реакцията му. Но също усети, че тя никога не е била толкова хубава и желана, както в този момент.
— Слушай, скъпи! Твоят въпрос е банален. Едно старо клише. Във всяка книга, която съм чела, при подобна сцена мъжът пита: „Сигурна ли си?“
— По дяволите, Гуен! — той нервно повиши глас. — Все пак сигурна ли си, или не?
— Разбира се, че съм сигурна. Иначе не бих ти казала. — Тя посочи към чашата чай пред него. — Искаш ли още чай?
— Не.
— Всичко е много просто — спокойно поде Гуен. — При онова „преспиване“ в Сан Франциско… Спомняш ли си? Нощувахме в луксозния хотел на Ноб Хил. Онзи, с красивия изглед, как се казваше?
— „Флеърмонт“. Добре де, спомням си? По-нататък…
— Ами май че проявих небрежност. Престанах да гълтам хапчета, защото напълнявам от тях. Мислех, че нямам нужда от други предпазни мерки и мога да съм спокойна този ден, но явно, сбъркала съм. И точно защото съм проявила нехайство, сега в мене има едно мъничко Димирестче, което ще расте и големее.
Настъпи мълчание. След малко той неловко запита:
— Може би не е редно да ти задавам такъв въпрос…
— Напротив — прекъсна го тя, — имаш право всичко да питаш. — Нейните тъмни дълбоки очи го гледаха спокойно и открито. — Това, което искаш да знаеш, дали не съм имала междувременно някой друг и дали ти си бащата?
— Виж, Гуен…
Тя протегна ръка и се докосна до него.
— Не бива да се срамуваш да питаш. На твое място бих задала същия въпрос.
Той махна съкрушено с ръка.
— Извинявай, забрави го.
— Но аз съм готова да ти отговоря. — Тя заговори забързано и не толкова уверено. — Няма никой друг, знаеш, и не може и да има. Аз просто те обичам.
За първи път сведе очи и после продължи:
— Мисля, че те обичам. Знам, че те обичах преди това, в Сан Франциско. Мисля си и дори се радвам, защото сигурно и ти обичаш жената, която ще ти роди бебенце, нали?
— Слушай, Гуен! — той взе ръцете й в своите. Ръцете на Димирест бяха силни и чувствителни, привикнали да управляват и да подчиняват, но и способни на нежност и ласка. Сега те бяха нежни. Към жените, които е харесвал, той винаги е бил мил и ласкав, докато с мъжете се държеше неизменно грубо. — Трябва сериозно да обмислим нещата. — След като се съвзе от изненадата, опита се да приведе в ред мислите си. Беше му съвършено ясно каква ще бъде следващата му стъпка.
— Не трябва да предприемаш нищо! — Гуен вдигна глава, гласът й беше овладян. — И не се безпокой, не мисли дали ще имам трудности, не мисли, че ще усложня твоя живот. Аз много добре знаех в какво се увличам и какви ще бъдат последствията. Това стана случайно. Не съм го очаквала. Реших да ти кажа тази вечер, защото бебето е твое. То е част от тебе. Ти знаеш това. Сега, когато знаеш, повтарям ти: Не се вълнувай, аз сама ще се справя с всичко!
— Не ставай смешна. Разбира се, аз ще ти помогна. Да не би да си мислиш, че ще те зарежа, сякаш това не ме засяга? — Най-главното нещо е бързината, съзнаваше той. Колкото по-бързо се избавеше от нежелания плод, толкова по-добре. Замисли се дали Гуен няма някакви религиозни предразсъдъци относно абортите. Никога не бе споменавала пред него да е религиозна, но откъде да знае, понякога най-неподозираните хора се оказват верующи. — Ти католичка ли си? — попита той.
— Не.
Още по-добре, мислеше си той. В такъв случай най-разумното е бързо да се замине за Швеция. Трябваше само няколко дни да остане там. „Транс Америка“, естествено, ще й съдействува — авиокомпаниите винаги помагаха в такива случаи, при условия официално да не ги забъркват: думата „аборт“ трябваше само да се намекне, но не и да се произнася. Тогава Гуен можеше да отлети с „Транс Америка“ до Париж, а оттам с „Ер Франс“ до Стокхолм със служебен билет на разменни начала. Разбира се, дори пътуването да е безплатно, таксата за операцията щеше да бъде дяволски висока. Хората от авиацията дори се шегуваха, че в Швеция ти изтръгват не само вътрешностите, но и джобовете. В Япония, естествено, едно такова нещо струваше по-евтино. Много от стюардесите предпочитаха да отидат до Токио, където правеха аборти за 50 долара. Абортите трябваше да са терапевтични, но Димирест не им се доверяваше. Все пак Швеция или Швейцария са за предпочитане. Веднаж той беше заявил: ако някоя стюардеса забременее от него, той ще й уреди да се избави от детето само при първокласно медицинско обслужване.
Лично за него бе страшно досадно, че Гуен се нареди точно сега, когато той правеше пристройка на къщата си и разходите по строежа бяха надхвърлили предварителните сметки. Е, няма какво да се прави, ще трябва да продаде някои акции, например от „Дженеръл Дайнемикс“. Капиталът му там бе добър, и време беше да вземе печалба. Ще позвъни на своя борсов посредник веднага след като се върне от Рим и Неапол.
— Но все пак ще дойдеш ли с мен в Неапол?
— Разбира се, мечтая за този момент. Освен това имам нова нощница. Ще я видиш утре вечер.
Той стана от масата и се засмя:
— Ти си една малка безсрамница.
— Една малка бременна безсрамница, която най-безсрамно те обича. А ти обичаш ли ме? — приближи се до него и той започна да я целува по устните, по ухото, по лицето. Усети, че нейните ръце нежно го обгръщат и той промълви:
— Да, обичам те! — В този момент той говореше истината.
— Скъпи, Върнън!
— Кажи.
Лицето й бе нежно притиснато в неговото, гласът й прозвуча глухо:
— Аз наистина ти казвам — не искам да ми помагаш! Но ако ти пожелаеш, това е вече друга работа.
— Искам, разбира се — той реши внимателно да подразбере какво мисли тя за един аборт, но не сега, а по пътя за летището.
Гуен се изтръгна от обятията му и погледна часовника си: беше осем и двадесет.
— Време е, капитане, да вървим!
— Предполагам, че разбираш — наистина не трябва да се тревожиш — говореше Върнън Димирест, докато шофираше, — авиокомпаниите са свикнали неомъжените им стюардеси да забременяват. Това се случва непрекъснато. В последния доклад, който четох, десет процента от стюардесите годишно се оказват бременни.
Разговорът беше започнал да става делови, с удоволствие забеляза Димирест. Чудесно! Беше важно да отклони Гуен от глупави сантименталности за това дете. Започне ли да става сантиментална, не можеше да се разчита на здравия й разум и можеха да се случат всякакви нелепости.
Той управляваше мерцедеса си внимателно, изящно, но твърдо държеше кормилото, както винаги, когато управляваше някаква машина — било самолет или автомобил. Малките улички, които бяха току-що почистени, когато идваше към апартамента й, сега бяха покрити с дебела снежна покривка. Продължаваше непрестанно да вали и далеч от сградите по откритите за вятъра места се издигаха високи преспи. Капитан Димирест ловко ги заобикаляше. Нямаше намерение да заседне или да излиза от колата, докато не се добере до гаража на „Транс Америка“. Сгушена на кожената седалка до него, Гуен недоверчиво попита:
— Наистина ли всяка година десет на сто от стюардесите забременяват?
— С малки изменения всяка година, но това е средният процент. Е, таблетките несъмнено измениха малко нещата. Но не чак толкова, както ми е известно. Като един от ръководителите на нашата асоциация аз имам достъп до този вид информация. — Той изчака реакцията на Гуен. Тя остана безмълвна и тогава той продължи:
— Трябва да знаеш, че повечето стюардеси са млади момичета, дошли от провинцията и от скромни градски семейства, със скромно възпитание, водили непретенциозен живот, и изведнъж им се открива блестяща работа, блестящ живот: те пътуват, срещат се с интересни хора, отсядат в луксозни хотели, това е първото им докосване до „la dolce vita“. — Той се изхили. — Понякога тази първа глътка остава неприятна утайка в чашата.