— Но това е гадно! — за първи път, откакто се познаваха, Гуен избухна и процеди с възмущение: — Държиш се високомерно, също като мъж. Ако аз имам някаква утайка в моята чаша или в мен самата, позволи ми да ти напомня, че тази утайка е твоя и ако не спрем разговора дотук, бих измислила и по-сполучливо определение. И още нещо, не желая да ме смесваш с всички онези момичета от провинцията или скромните градски семейства, за които говориш.
Бузите на Гуен бяха пламнали и от очите й излизаха гневни искри.
— Ха! — възкликна Върнън. — Гневът ти ми харесва.
— Продължавай с тия приказки и ще видиш какво ще се получи!
— Нима бях толкова лош?
— Безобразен!
— Извинявай, не се сърди — Димирест намали скоростта и спря на един светофар, който блестеше с хиляди червени отражения в падащия сняг. Стояха мълчаливи, докато светофарът светна в зелено, наситено зелено, като в коледна картичка. Щом потеглиха, той внимателно подхвана отново:
— Не съм искал с никого да те смесвам, защото ти си по изключение. Ти си едно изящно създание, по невнимание изпаднало в беда. Ти сама го каза. Но аз мисля, че невнимателни сме били и двамата.
— Да, така е — гневът на Гуен започна да се изпарява. — Но не ме бъркай с другите. Аз съм си аз и никой друг.
Пътуваха известно време мълчаливо, после Гуен замислено продължи:
— Мисля, че бихме могли да го наречем така.
— Кое да наречем?
— Спомних си за думите си преди малко, за малкия Димирест вътре в мен. Ако е момче, бихме могли да го наречем Върнън Димирест-младши, както американците кръщават децата си.
Все му беше едно за името. Той започна боязливо: — Не бих искал моят син… — и спря. Тази тема беше опасна. — Исках да кажа, Гуен, че авиокомпаниите са свикнали с тези неща, чувала ли си за съществуването на триточковата програма за бременността?
— Да — кратко отвърна тя.
Естествено, Гуен знаеше. Повечето стюардеси знаеха какво биха направили за тях авиокомпаниите в случай че забременеят и в случай че стюардесите приемат определени условия. В „Транс Америка“ тази система фамилиарно я наричаха „трите точки“. Другите авиокомпании използуваха различни наименования и процедурите бяха по-различни, но принципът — същият.
— Познавам момичета, които са използували „трите точки“, но никога не съм мислила, че и на мен ще ми дотрябват.
— Сигурно и другите момичета не са мислили, но не бива да се безпокоиш. Авиокомпаниите няма да го разтръбят. Всичко става скрито-покрито. Как сме с времето?
Гуен погледна часовника си на светлината на таблото.
— Имаме време.
Той сви мерцедеса внимателно по централната алея и пресмятайки хлъзгането по мокрия сняг, задмина един тежък камион. Няколко мъже, вероятно от аварийните служби, висяха отстрани, уморени, мокри, жалки. Как ли биха реагирали, помисли си Димирест, ако знаеха, че само след няколко часа те с Гуен ще бъдат под топлото неаполитанско небе?
— Не знам — каза Гуен. — Мисля, че не бих могла да го направя.
И двамата знаеха причините, които караха ръководството на авиокомпаниите да използуват триточковата програма. Никоя аеролиния не би искала да загуби стюардесите си. Обучението им беше скъпо и една квалифицирана стюардеса представляваше истински капитал. И още нещо: подходящи момичета с приятна външност, изискани маниери и личен чар трудно се намираха.
Програмата действуваше просто и ефикасно. Забременееше ли стюардеса, без изгледи да се омъжи, след края на бременността можеше да се върне на своята работа и компанията с удоволствие я приемаше. Съгласно програмата тя получаваше служебна отпуска и мястото й се пазеше. За личното й състояние се грижеше специална служба към кадровия отдел, която уреждаше медицинските грижи в дома на момичето или в болнично заведение, както предпочиташе то. Компанията предлагаше психологическа помощ: момичето знаеше, че някой се грижи за нея, че пази интересите й, понякога се отпускаха и парични помощи. Ако след раждането на стюардесата й беше неудобно да се върне на предишното си място, прехвърляха я в друга авиокомпания по неин избор.
В замяна авиокомпаниите изискваха от стюардесите да спазят три условия — и оттук наричаха програмата триточкова.
Първо, стюардесата беше длъжна да уведомява кадровата служба за местонахождението си по време на цялата бременност.
Второ, непосредствено след раждането тя трябваше да се откаже от бебето си и да го предаде за осиновяване. Не биваше да се интересува и да знае родителите, които ще го осиновят. Така детето щеше да изчезне напълно от живота й. Авиокомпанията обаче гарантираше бебето да попадне в добро семейство и се грижеше за процедурните въпроси при осиновяването.
Трето, за да се ползува от услугите на триточковата програма, стюардесата се задължаваше да съобщи на авиокомпанията името на бащата на детето. Тогава представител на кадровата служба, човек опитен в тези проблеми, незабавно изнамираше бащата и изискваше от него нужната парична помощ за момичето. Представителите на кадровия отдел искаха от бащата писмено съгласие да заплати медицинските разходи по раждането и кърменето на бебето и ако успееха, караха го да възмезди, макар и частично, финансовите загуби на момичето, докато е в отпуск по бременност. Авиокомпаниите държаха тези съглашения да се пазят в тайна и да са по взаимно съгласие. Разбира се, ако се наложеше, те прибягваха и до натиск над неподатливия баща, използувайки значителното си обществено влияние.
До крути мерки почти не се стигаше, ако бащата на бебето бе някой от членовете на екипажа — командир, първи или втори пилот. В такива случаи компанията лесно го увещаваше, а и бащата бе готов на всичко, за да се запази инцидентът в тайна. Разбира се, компанията бе абсолютно дискретна. Уговаряха се за разумна издръжка и по желание компанията правеше месечни удръжки от заплатата на своя служител. И за да се избягнат всякакви неудобни и неприятни въпроси в къщи, удръжките се правеха официално по графа „Личен фонд“.
Всички пари, получени по този начин, се изплащаха на бременната стюардеса. Компанията не взимаше никакво комисионно за себе си.
— Хубавото в тази програма е — каза Димирест, — че няма да се чувствуваш сама, хората се грижат за тебе.
До този момент той внимателно избягваше едно нещо — да спомене думата „аборт“. Това бе отделен въпрос, тъй като никоя авиокомпания не желаеше пряко да се свързва с изкуствено прекъсване на бременност. Обикновено момичетата получаваха неофициални съвети от своите старши стюардеси, които знаеха от опита на другите как се уреждат тези въпроси. Ако стюардесата се реши на аборт, задачата им бе да осигурят добри клинични условия и в никакъв случай момичето да не попадне в ръцете на опасни и недостойни шарлатани, към чиито услуги често се обръщаха доведени до отчаяние жени.
Гуен наблюдаваше спътника си с любопитство.
— Кажи ми, моля те, откъде си толкова осведомен по тези въпроси?
— Казах ти, аз съм един от ръководителите на Асоциацията на пилотите…
— Да, но тази Асоциация е за пилотите. Доколкото знам, тя няма нищо общо със стюардесите.
— Е, пряко не, но все пак…
— Върнън, такова нещо ти се е случвало и преди, нали?… Искам да кажа… и друг път стюардеса е забременявала от тебе?
— Да — неохотно потвърди той.
— Разбира се, за теб не представлява никаква трудност да свалиш някоя стюардеса, някое от ония неопитни доверчиви момичета от провинцията, за които говореше. Или може би момиче „от скромно градско семейство“? — В гласа й се чувствуваше горчивина. — Колко подобни случая имаш? Десет, двайсет? Кажи ми поне приблизителна цифра.
— Един-единствен случай — въздъхна той.
Той просто беше щастливец: вървеше му. Можеше да бъдат много повече. Сега каза истината… или почти истината. Имаше и един случай с аборт, но той не влиза в сметката.