Мислите на Кийт отново се върнаха към зелените поля пред него. Днес наистина бе славен ден. Полята бяха така примамливи, дори гледани от прозореца на тоалетната. Прииска му се да излезе и да се изтегне на слънцето. Но, уви, беше невъзможно. Реши, че е време да се върне в диспечерската апаратна. Ще се върне, още един миг само.
Боингът 727 на „Нортуест Ориент“, по указание на Центъра „Вашингтон“, започна да снижава. На всички машини, които летяха по-ниско, бе спешно заповядано да променят курса или да кръжат на безопасно разстояние. Сред растящото движение във въздуха бе прочистен наклонен коридор, в който трябваше да се спусне самолетът. Кулата на летището във Вашингтон бе алармирана. Тя щеше да поеме самолета, след като той излезе от зоната за наблюдение на Центъра „Вашингтон“. В този момент отговорността за полета на „Нортуест Ориент“ и останалите машини ръководеше съседното отделение до Кийт, наблюдавано от младия негър Пери Йънт.
Петнадесет самолета с различни скорости, възлизащи общо на 7 500 мили в час, сновяха в малко въздушно пространство от няколко мили. Те всички трябваше да летят на определено разстояние един от друг. През тях спешно и безопасно трябваше да се прокара боингът.
Подобни ситуации се случваха по няколко пъти на ден. В лошо време те ставаха по няколко пъти на час. Понякога извънредни обстоятелства възникваха едновременно и диспечерите ги номерираха ИО-1, ИО-2, ИО-3.
Пери Йънт — спокоен, уверен и сръчен, както винаги, откликна с вещина и опит на създадената ситуация. Работейки с другите в сектора, той координираше инструкциите при извънредни обстоятелства, спокойно, с равен глас, така че никой случайно попаднал човек не би разгадал от неговия тон, че се решава въздушно произшествие. Другите самолети не можеха да чуят указанията, давани на самолета на „Нортуест Ориент“, който бе преминал на отделна радиочестота.
Всичко вървеше добре. Самолетът се спускаше по указания курс. След няколко минути извънредната ситуация щеше да бъде ликвидирана. Въпреки напрегнатата обстановка Пери Йънт намери време да погледне и на съседния екран — от който не трябваше да отделя вниманието си, — за да провери работата на Джордж Уолас. Всичко изглеждаше нормално, но Пери щеше да се чувствува по-спокоен, когато Кийт Бейкърсфелд се върне на мястото си. Погледна към вратата. От Кийт все още нямаше следа.
Кийт продължаваше да стои на отворения прозорец, любуваше се на полята на Вирджиния и си мислеше за Натали. Въздъхна. Напоследък помежду им се бяха появили разногласия заради неговата работа. Имаше някои моменти, които жена му не можеше да разбере. Натали се тревожеше за здравето на Кийт. Искаше той да се откаже от тази работа, да напусне и да избере някоя друга професия, докато все още са млади и докато не е загубил окончателно здравето си. Сега той осъзна, че бе грешил, доверявайки на Натали какво става с другите диспечери, които от напрегнатата работа преждевременно остаряваха и заболяваха. Натали се тревожеше, и не без причина, но той си имаше съображения и не можеше да напусне работата си, не искаше да махне с ръка на толкова години обучение и опит — съображения, които Натали трудно можеше да разбере, може би не само Натали, а всяка друга жена.
Над Мартинзбърг, Западна Вирджиния, на около триста мили северозападно от Центъра „Вашингтон“ един частен четириместен самолет „Бийч Бонанса“, летящ на седемстотин фута височина, напусна въздушно трасе V166 и навлезе в трасе V44, Малкият самолет, който видимо се идентифицираше по опашката, подобна на пеперуда, летеше със скорост 175 мили в час по посока Балтимор. В него пътуваше семейство Редфърн — Ървинг Редфърн, инженер-икономист, съпругата му Мери и двете им деца — Джеръми на десет години и Валери — на девет.
Ървинг Редфърн беше внимателен и прецизен човек. Днес в ясното време би могъл да лети само на визуално управление. Той реши обаче, че е по-благоразумно да лети по прибори и напускайки летището в своя град Чарлстън, Западна Вирджиния, той навлезе във въздушното трасе и държеше връзка с центровете за ръководство на въздушно движение. Само преди няколко минути Център „Вашингтон“ му даде нов курс по въздушно трасе V44. Той изпълни указанията и стрелката на магнитния му компас, която леко вибрираше, бавно се успокои. Семейството пътуваше за Балтимор отчасти защото Ървинг имаше работа, но и за удоволствие — канеха се тази вечер да отидат на театър. Докато бащата бе съсредоточен в пилотирането, децата и майката весело разговаряха какво ще си поръчат за обяд на летище „Френдшип“.
Диспечерът от Център „Вашингтон“, дал последните инструкции на Ървинг Редфърн, бе Джордж Уолас — почти квалифицираният стажант, който все още запълваше отсъствието на Кийт Бейкърсфелд пред екрана. Джордж веднага бе засякъл самолета на Редфърн на своя екран още щом се появи като ярка зелена точка, много по-мъничка от останалите и много по-бавно подвижна. Никакви машини не летяха до малкия самолет и той, изглежда, можеше спокойно да се движи напред. Старши диспечерът Пери Йънт в този момент отново се бе върнал към съседния сектор. Той помагаше там да се отстранят по-бързо последиците от разстройството на графика, предизвикано от извънредното кацане на боинга на „Нортуест Ориент“, сега вече безопасно поет от кулата на националното летище. От време на време Пери хвърляше поглед към Джордж, дори веднаж се провикна: „Всичко наред ли е?“ Джордж кимна, макар че бе започнал да се изпотява. Пренапрежението, което винаги настъпваше около обед, днес като че ли започна по-рано.
Без знанието на Джордж Уолас, на Пери Йънт или на Ървинг Редфърн един реактивен тренировъчен самолет Т-33 на въздушните сили на националната гвардия кръжеше в момента на няколко мили северно от въздушно трасе V44. Т-33 беше от базата на летище Мартин, близо до Балтимор, и неговият пилот, служещ в националната гвардия на име Ханк Нийл, се занимаваше с препродажба на автомобили.
Сега лейтенант Нийл провеждаше военната си преподготовка без откъсване от работа и сам изпълняваше тренировъчен полет с виражи. Тъй като имаше заповед да лети в строго определена зона, северозападно от Балтимор, никой не бе уведомен за този полет. Център „Вашингтон“ нямаше сведения, че Т–33 се намира във въздуха. Това не би имало значение, ако на Нийл не му бе доскучало да изпълнява заповедта и да спазва определената зона, ако не беше небрежен пилот. Докато лениво описваше кръгове, той от време на време поглеждаше през прозореца си и забеляза, че се е отклонил леко на юг, а всъщност той се бе врязал дълбоко в друг район. Само преди минути навлезе в зоната, контролирана от Джордж Уолас. Самолетът се появи на екрана на Уолас като зелена точка, малко по-голяма от самолетчето на семейство Редфърн. Един по-опитен диспечер веднага би разбрал какво представлява тази точка, но Джордж, зает с други самолети, все още не бе обърнал внимание на внезапно появилия се неидентифициран сигнал.
В този момент лейтенант Нийл, летящ на височина петнадесет хиляди фута, реши да завърши своя пилотаж: с няколко акробатични изпълнения — два лупинга, няколко бавни преобръщания и да се върне в базата. Той рязко свърна своя Т-33, описа кръг и погледна по правило дали има самолети над и под него. В този момент още повече се приближи към трасе V44.
Жена му не можеше да разбере, мислеше си Кийт, че човек не може безотговорно, по прищявка, пък дори и да иска да се раздели с работата си, още повече когато има да издържа семейство, да дава образование на децата. Особено когато вещината и умението, които с търпение си натрупвал в своята работа, не можеш да използуваш другаде. Съществуват служби, където чиновниците могат да преминават от едно място на друго и навсякъде да прилагат своето професионално умение. За въздушните диспечери това бе невъзможно. Тяхната квалификация нямаше приложение в частната индустрия и никой не би ги взел на работа.