Съзнанието, че се намираш в капан, а това си беше точно така, носеше разочарование, което се трупаше към другите разочарования. Парите бяха едни и същи. Когато си млад, изпълнен с ентусиазъм, когато гориш от желание да работиш в авиацията, щатните таблици за въздушните диспечери изглеждат сносни и дори високи. Едва по-късно ти става ясно колко нищожни са тези заплати в сравнение с високоотговорната работа. Пилотите и въздушните диспечери са днес най-квалифицираните професии в авиацията. И все пак пилотите получават тридесет хиляди долара годишно, докато таванът на един старши диспечер е едва десет хиляди. Никой не мислеше, че пилотите могат да получават по-малко, но дори пилотите, които се славят със своя егоизъм и себелюбие, твърдяха, че диспечерите трябва да имат по-високи заплати.
За разлика от другите професии диспечерите не можеха да се стремят към повишение, старши диспечерските места бяха няколко и само неколцина щастливци можеха да се доберат до тях.
И въпреки всичко… Ако не си безразсъден или безотговорен — а сред диспечерите нямаше такива поради естеството на тяхната професия, — не можеш да напуснеш работата си току-така. Затова Кийт реши, че няма да изостави своя диспечерски пост. Ще трябва отново да поговори с Натали: за добро или лошо тя трябваше да се примири — за промени беше вече късно. Нямаше намерение на тази възраст да си пробива тепърва път в живота.
Наистина трябва да се връща. Погледна към часовника си и виновно осъзна, че петнадесет минути бяха изминали, откакто напусна диспечерската апаратна. За част от времето той прекара в мечти — нещо, което рядко правеше, и вероятно днес то се дължеше на упойващото въздействие на летния ден. Кийт затвори прозореца, излезе в коридора и забърза надолу към апаратната.
Високо над областта Фредерик, щата Мериленд, лейтенант Нийл изправи своя Т–33 и полетя напред. Той хвърли небрежен поглед навън и не забеляза други самолети. Започвайки първия си лупинг и полутоно — той се гмурна остро надолу.
Веднага щом като влезе, Кийт почувства, че темпото на работата се е изменило. Шумът от гласовете бе станал по-силен. Диспечерите бяха погълнати в екраните си и не поглеждаха встрани — както тази сутрин, когато идваше на работа. Кийт се разписа в дневника, отбеляза времето, и застана зад Джордж Уолас, за да запомни картината, а очите му се мъчеха да привикнат с полумрака на апаратната след ярките слънчеви лъчи навън. Джордж промърмори „Здрасти!“, когато Кийт се върна, и продължи да дава наставления на самолетите във въздуха. Щом запомни картината Кийт, ще смени Джордж и ще заеме неговото място. Може би не беше зле, помисли си Кийт, Джордж да остане сам за малко — това ще повиши самочувствието му. От съседния сектор Пери Йънт забеляза връщането на Кийт.
Кийт изучи екрана с неговите движещи се светлинни точки — самолети, опознати от Джордж. Изведнъж ярка зелена неидентифицирана точка привлече вниманието му. Той рязко попита Джордж:
— Какъв е този самолет до „Бийч Бонанса“ 403?
Лейтенант Нийл привърши своя първи лупинг и полутоно, издигна се отново до петнадесет хиляди фута все още над областта Фредерик, макар и малко още по на юг. Той хоризонтира самолета си, след това рязко заби нос надолу и се гмурна за втория си лупинг.
— Какъв друг самолет? — Джордж Уолас проследи ръката на Кийт по екрана, пое въздух и изхриптя: — Господи боже!
С бързо движение Кийт грабна радиослушалките от Джордж и го бутна встрани. Превключи на нужната честота и натисна бутона:
— „Бийч Бонанса НС 403“. Тук център „Вашингтон“. Вляво от вас лети неопознат самолет. Завийте незабавно вдясно!
Т–33 на националната гвардия беше в най-ниската точка на гмуркането. Лейтенант Нийл дръпна лоста към себе си и като даде пълен газ, започна бързо и стремително изкачване. Точно над него се намираше мъничкият „Бийч Бонанса“ със семейство Ървинг Редфърн, който стриктно летеше по трасе V44.
В диспечерската апаратна… затаили дъх… безмълвни… молейки се… всички наблюдаваха приближаващите се яркозелени точки. Радиото изпращя.
— Център „Вашингтон“. Тук е „Бийч…“ — изведнъж връзката се прекъсна.
Ървинг Редфърн бе инженер-икономист. Той бе опитен пилот любител, но не и професионалист.
Един професионален пилот, получавайки указанието от центъра, моментално и рязко би свил самолета надясно. Той би доловил настойчивия глас на Кийт и щеше да действува без въпроси, без потвърждение — незабавно. Един професионален пилот би пренебрегнал всички дребни последствия от резкия завой, воден от най-главното и най-спешното — да избяга от близката опасност, която му подсказват указанията на центъра. Зад него в пътническия салон врящото кафе може да се разсипе, храната да се разпилее, дори леки наранявания не са изключени. Ще последват оплаквания, извинения, обвинения, може би дори разследване от Съвета на гражданската аеронавтика. Но с малко късмет биха могли да оцелеят. Бързото действие можеше да им помогне. Същото би помогнало и на семейство Редфърн.
Пилотите професионалисти, благодарение на тренировки и опит, имаха бързи и сигурни рефлекси. На Ървинг тези рефлекси му липсваха.
Той беше прецизен, учен човек, свикнал да мисли, преди да действува, и да следва точни правила. Първата му мисъл бе да потвърди указанията на центъра. Затова му отидоха две или три секунди — всичкото време, с което разполагаше. Т–33, издигайки се от лупинга, удари „Бийч Бонанса“ в лявата страна, накъса крилото, врязвайки се в метала. Т–33, фатално повреден, продължи нагоре за малко, докато предната му част се разпадна. Почти без да съзнава какво става — само за част от секундата лейтенант Нийл бе зърнал другия самолет — той катапултира от кабината и се отпусна, очаквайки парашута му да се разтвори. Под него, изгубил управление, въртящ се като свредел, „Бийч Бонанса“ със семейство Редфърн стремглаво падаше надолу.
Ръцете на Кийт трепереха, когато отново пое микрофона.
— „Бийч Бонанса“ НС 403! Тук Център „Вашингтон“. Чувате ли ме?
Устните на Джордж Уолас беззвучно помръдваха. Лицето му се бе изцедило от кръв.
Докато наблюдаваха с ужас, двете точки на екрана се сляха, силно припламнаха и после угаснаха.
Пери Йънт, почувствувал нещо нередно, веднага пристигна.
— Какво става?
Устата на Кийт беше пресъхнала.
— Катастрофа във въздуха.
И точно в тоя миг се разнесе кошмарният глас. Всички, които го чуха, биха дали мило и драго да не го чуват повторно, но този глас никога нямаше да се изличи от съзнанието им.
В обречения, въртящ се надолу „Бийч Бонанса“ Ървинг Редфърн продължаваше да седи на пилотското място — може би неволно, а може би с последни отчаяни усилия да направи нещо — той натисна бутона на своя микрофон. Радиото все още работеше…
В Център „Вашингтон“ заработи динамичният високоговорител, който Кийт беше включил, щом пое пулта. Първо говорителят изпука, после се разнесоха пронизителни, безумни, вледеняващи писъци. Всички диспечери обърнаха глави. Лицата им побледняха. Джордж Уолас хлипаше истерично. Старши диспечерите от съседните сектори се струпаха пред пулта. Изведнъж над тези писъци се чу отчетливо един-единствен глас, изплашен, изоставен, умоляващ. В началото думите не можеха да се разберат. Едва по-късно, когато магнитофонният запис на последната радиовръзка бе прослушан многократно, се разбра смисъла и се опозна гласът на деветгодишната Валери Редфърн:
— …Мамичко, татко… Направете нещо! Не искам да умирам… О, мили боже… Аз съм толкова добра, толкова послушна… Моля те, недей, не искам…
Като по милост връзката прекъсна.
„Бийч Бонанса“ се разби и изгоря близо до селцето Лисабон, щата Мериланд. Останките от четирите трупа бяха, неразпознаваеми и погребани в общ гроб.
Лейтенант Нийл благополучно се приземи с парашута си на пет мили разстояние от тях.