Разривът им започна приблизително тогава, когато Мел — освен че беше генерален директор на международното летище „Линкълн“ — го избраха президент на Съвета на ръководителите на летищата.
Щом Синди разбра, че влиянието и възможностите на мъжа й се простират чак до Вашингтон, тя разцъфна от щастие.
Честите покани в Белия дом, близките контакти с президента Кенеди накараха Синди да си въобрази, че скоро ще се влеят във вашингтонското висше общество. В най-розовите си мечти тя се виждаше на снимка заедно с Жаклин, с Етел или Джоун, в Порт Хайанис или по моравите на Белия дом.
Но това не стана. Мел и Синди не влязоха в светския живот на Вашингтон, макар че това не беше никак трудно. Напротив, по настояване на Мел те започнаха да отклоняват много от поканите. Мел прецени, че неговото професионално положение не се нуждае повече от това да бъде „сред“ светското общество, на което той и без това не държеше.
Когато Синди разбра накъде клонят нещата, тя експлодира и му направи страхотен скандал. Това също бе грешка от нейна страна. Мел понякога бе склонен да приема разумните й предложения, но нейната ярост обикновено го караше да упорствува за своето. Кавгата продължи цяла седмица, Синди ставаше все по-зла и това още повече разстрои отношенията им. Синди знаеше, че не бива да бъде зла. Често пъти тя не го искаше. Но безразличието на Мел караше огнения й темперамент да кипне — както стана и тази вечер по телефона. След едноседмичната разправия, която всъщност въобще не приключи, разприте им взеха да зачестяват. Те престанаха да ги прикриват от децата, пък беше и невъзможно. Веднъж за срам и на двамата Роберта заяви, че след училище повече няма да се прибира в къщи, а ще отива при приятелка, защото „в къщи нямам спокойствие да уча от вашите непрекъснати кавги“.
В крайна сметка постигнаха някакво равновесие. Понякога Мел придружаваше Синди в някои светски приеми, ако й беше предварително обещал. Иначе все по-дълго се задържаше на летището и все по-рядко се прибираше в къщи. Синди се почувствува много по-самотна и отдаде на презираната от Мел „жалка благотворителност и глупаво пълзене към върховете на обществото“.
Възможно е, мислеше си понякога Синди, за Мел всичко това да изглежда глупаво. Но нямаше какво друго да прави, а й харесваше съперничеството за място в обществото. На мъжете им е лесно да критикуват; те винаги имат с какво да запълнят времето си. Мел си имаше своя кариера, своето летище, своята отговорност. А какво можеше да прави Синди? Да седи по цял ден и да бърше праха от къщата?
Синди не си правеше илюзии относно собствените си умствени възможности. Тя не беше голям интелект и знаеше, че не може да се мери с Мел. Но това не бе ново. В първите години на техния семеен живот Мел обичаше да й намира някакви дребни и глупави развлечения, макар че сега, когато й се подиграваше, забравяше за тези неща. Синди разсъждаваше доста трезво за своята някогашна кариера на актриса — знаеше, че никога няма да стане звезда или поне да се доближи до върховете. Вярно е; понякога в миналото подхвърляше, че може би щеше да постигне нещо, ако бракът й не бе сложил край на театралните й амбиции. Но това беше само форма на самозащита, желание да напомни на другите, на Мел включително, че тя носи своя индивидуалност и не е само съпруга на генерален директор. Вътре в себе си Синди знаеше истината. Като професионална актриса тя едва ли щеше да излезе от дребните епизодични роли.
С участието си в светския живот — в този мизансцен на местното общество — Синди се справяше. То й бе нужно, вдъхваше й чувството, че има собствена значимост, че е личност. И макар че Мел се присмиваше и отричаше постиженията й, Синди все пак бе успяла да се изкачи по обществената стълбица, бе приета в кръга на светски особи и намери своето място в приеми като тазвечершния… Макар че днес остро се нуждаеше от присъствието на Мел, а той винаги мислеше за проклетото си летище и отново я остави сама.
Мел, който си бе завоювал свой престиж и свое име в обществото, никога не проявяваше разбиране към стремежа на Синди да се самоутвърди. И едва ли някога щеше да я разбере.
Независимо от това Синди държеше на своето. Тя имаше свои планове за бъдещето, които, разбира се, щяха да предизвикат чудовищни скандали, ако двамата продължаваха да са едно семейство. Синди хранеше амбицията да въведе като дебютантки двете си дъщери, първо Роберта и по-късно Либи, на баловете в Пасаван. Блестящо събитие, което откриваше бъдеще за младите момичета от висшето общество на Илиноис. А като майка на момичетата Синди също щеше да извиси своето обществено положение.
Веднъж тя бе споменала тази идея пред Мел, който гневно избухна: „Само през трупа ми!“ Баловете, устройвани за тези момичета и техните глупави, подсмърчащи майки, подигра се Мел, са събития от миналия век, анахронично продължение на снобизма и класовата структура, от която за щастие се отърсваме, макар че все още има хора, които разсъждават като Синди. Мел искаше децата му да растат с чувството, че са равни с всички други, а не с някаква високомерна и погрешна идея, че са от по-възвишено потекло. Каза й го. И така нататък.
Необичайно за Мел, който винаги излагаше възгледите си сбито и кратко, толкова подробно да обоснове възраженията си по този въпрос.
Лайънъл от своя страна напълно одобряваше идеята на Синди.
Името му беше Лайънъл Ъркът. В живота на Синди той все още бе въпросителна. Любопитно е, че Мел запозна Синди с Лайънъл. Той ги запозна на един официален обяд, където Лайънъл бе поканен като архитект, направил някои неща в града. Двамата се познаваха бегло от години.
После Лайънъл започна да се обажда на Синди, срещаха се за обяд или вечеря, после по-често и на края станаха по-интимни. За разлика от повечето хора, които имаха опит в извънбрачните връзки, Лайънъл погледна изключително сериозно на техните отношения. Той живееше сам, беше се разделил с жена си от няколко години, но не бе разведен. Сега искаше да получи развод и караше Синди да направи същото, за да се съберат. Вече разбираше, че бракът на Синди е разклатен. Лайънъл и жена му нямаха деца и той призна на Синди колко много се измъчва от това. Все още не е късно, казваше той, ако се оженят по-скоро със Синди да си имат дете. Също, казваше, че ще е щастлив да създаде семейно огнище за Роберта и Либи и ще прави всичко възможно да замени техния баща.
Синди непрекъснато отлагаше решението си по няколко съображения. Основното бе, че тя се надяваше отношенията им с Мел да се подобрят, да станат отново близки, както преди. Не можеше да твърди, че все още е влюбена в Мел; Синди откри, че колкото повече остарява човек, толкова по-скептично гледа на любовта, но тя бе привързана към Мел. Той съществуваше; съществуваха и децата, Роберта и Либи; подобно на много жени Синди се боеше от кардинални промени в живота.
Първоначално тя мислеше, че един развод и повторна женитба ще навредят на социалното й положение, но напоследък промени мнението си по този въпрос. Много хора се разведоха, без да изгубят своето място в обществото, макар и временно: доста често хората срещаха една жена с един съпруг, а след седмица — с нов. Синди понякога си мислеше, че човек, неразведен поне веднъж, е ужасно безинтересен.
Беше напълно възможно бракът й с Лайънъл да подобри положението й в обществото. Лайънъл обичаше много повече от Мел приемите и забавленията. От друга страна, Ъркъртови бяха стара, почитана фамилия. Майката на Лайънъл бе властвуваща вдовица в една огромна допотопна къща, недалече от хотел „Дрейк“, където един архаичен портиер въвеждаше гостите, и скована от артрит прислужница поднасяше чай на сребърен поднос. Лайънъл веднъж заведе Синди на кафе, след което й каза, че е направила добро впечатление на старицата и е уверен, че ще успее да убеди майка си да помогне на Роберта и Либи да получат достъп до баловете в Пасаван. Още тогава — тъй като противоречията й с Мел ставаха все по-остри — Синди можеше да реши да се свърже с Лайънъл, но я задържаше едно обстоятелство. В сексуално отношение Лайънъл бе като умряла патица.