Той упорито се стараеше и понякога успяваше да я изненада, но повечето пъти, когато се любеха, приличаше на часовник, чиято главна пружина непрекъснато се развива. Една нощ, след неуспешен опит за близост, който бе мъчителен и за двамата, той бе казал мрачно: „Трябваше да ме познаваш, когато бях на осемнайсет години. Бях като жребец.“ За съжаление сега Лайънъл бе далеч от тази възраст. Навършваше четиридесет и осем.
Синди отлично разбираше, че ако се омъжи за Лайънъл, и без това незадоволителното им сексуално общуване, на което се радваха сега като любовници, ще секне напълно, щом заживеят заедно. Разбира се, Лайънъл би се опитал да компенсира по други начини — щеше да бъде любезен, щедър, внимателен, — но нима това беше достатъчно? Синди съвсем не клонеше към сексуален залез; тя продължаваше да бъде все така силно чувствена и напоследък плътските й желания растяха. Но дори и Лайънъл да беше слаб в това отношение, с Мел те също бяха прекъснали интимните си връзки — тогава каква е разликата? Освен това Лайънъл можеше повече да й даде.
Вероятно решението бе: да се ожени за Лайънъл Ъркът и да спи с някой друг от време на време. Нямаше да е толкова лесно да го осъществи като младоженка, но яко прояви повече внимание и предвидливост, ще успее. Тя познаваше много хора, и мъже, и жени от висшите кръгове, които вършеха същото хем за да задоволят своите страсти, хем за да запазят семействата си. Освен това досега успешно й се удаваше да мами Мел. Може би той я подозираше въобще, но Синди бе уверена, че Мел няма понятие за Лайънъл или за някой друг.
Добре, а какво да направи тази вечер? Да отиде ли на летището, за да се разправят с Мел, както първоначално мислеше? Или да си позволи да прекара тази вечер с журналиста Дерик Идън, който стоеше до нея, очаквайки отговор на въпроса си.
Изведнъж на Синди й хрумна, че може да осъществи и двете.
Тя се усмихна на Дерик Идън.
— Повторете, ако обичате, какво казахте?
— Казах, че тук е ужасно шумно.
— Да, наистина.
— Мисля си, не бихме ли могли да се откажем от вечерята и да отидем на по-тихо място?
Синди едва не се разсмя, но се сдържа и кимна:
— Да, разбира се.
Тя огледа наоколо организаторите и гостите на приема: фотографите бяха престанали да щракат; наистина нямаше смисъл да стои повече тук. Ще се измъкне тихо и незабелязано.
— Синди, вие с кола ли сте? — попита Дерик Идън.
— Не, а вие? — Заради бурята Синди беше дошла с такси.
— Аз съм с кола.
— Чудесно — каза тя. — Аз няма да тръгна с вас, но ако ме почакате навън в колата си, ще изляза през главния вход след петнадесетина минути.
— По-добре след двадесет. Трябва да телефонирам на няколко места.
— Още по-добре.
— Имате ли някакви предпочитания? Къде да отидем?
— Оставам изцяло на вас.
Той се поколеба, после попита:
— Бихте ли искали първо да вечеряме?
На Синди й стана забавно: това „първо“ означаваше, че ще последва и нещо друго. И тя трябваше да е наясно.
— Не — отвърна Синди, — аз нямам време. Трябва да отида на още едно място.
Очите на Дерик Идън се плъзнаха по тялото й, после отново се спряха на лицето й. Усети го как си пое дъх и й се стори, че той се чуди на късмета си.
— Вие сте очарователна жена. Но ще повярвам в късмета си чак когато ви видя да излизате.
С тези думи той се обърна и незабелязано излезе от салона. След четвърт час също така незабелязано Синди го последва.
— Такси, госпожо?
— Не, благодаря, няма нужда.
В този момент светнаха фаровете на една кола на паркинга.
Тя потегли напред, забоксува по рохкавия сняг, после тръгна и спря пред вратата, където чакаше Синди. Шевролет — доста стар модел. На волана тя разпозна Дерик Идън.
Портиерът отвори вратата и Синди влезе вътре. Щом вратата се тресна зад нея, Дерик Идън каза:
— Много жалко, че колата е студена. Трябваше да се обадя във вестника, после да подсигуря някои неща за нас и току-що пристигам.
Синди се разтрепера и по-плътно загърна палтото до себе си.
— Надявам се, че там, където отиваме, ще бъде топло.
Дерик Идън се присегна, взе ръката й и тъй като тя лежеше върху коляното й, той обгърна и него. Тя усети кратката ласка на пръстите му. После той пое кормилото с двете си ръце и каза тихо:
— Ще ви стопля, обещавам ви.
7
Оставаха четиридесет и пет минути до 10,00 часа, определеното време за излитане на Полет 2 на „Транс Америка“ — „Златната флотилия“ — с командир капитан Върнън Димирест; извършваха се последните приготовления за директния полет до Рим, дълъг цели пет хиляди мили.
Общата подготовка за полета траеше месеци, седмици, дни. Най-непосредствените задачи се изпълняваха през последните двадесет и четири часа.
Излитането на един самолет от кое да е голямо летище наподобява на река при вливането си в морето. Преди да достигне до морето, реката се подхранва от притоци, които водят началото си далеч във времето и пространството, а всеки приток събира по пътя си по-малки или по-големи поточета. Така че при устието си реката е събрала водите на всички рекички, влели се в нея. Преведено на езика на авиацията, реката в своето устие представлява самолет в момента на излитането.
Полет 2 щеше да се изпълнява от междуконтинентален реактивен Боинг 707-320В, с регистрационен номер N-731-ТА Движеха го четири турбореактивни двигателя „Прат и Хуайтни“, които му осигуряваха скорост 975 км в час. При максимална натовареност самолетът можеше да прелети около 9 хиляди километра или в права линия разстоянието от Исландия до Хонгконг. На борда си пренасяше 199 пътници и 2S хиляди американски галона гориво — достатъчни да напълнят плувен басейн със средна величина. Самолетът струваше на „Транс Америка“ шест и половина милиона долара.
Преди два дни N-731-ТА излетя от Дюселдорф (Западна Германия) и на два часа от летище „Линколн“ единият от двигателите му прегря. Командирът нареди за всеки случай да го изключат. Никой от пътниците на борда не забеляза, че работят само три двигателя. Ако станеше нужда, самолетът можеше да лети и с един. Но той кацна съвсем навреме.
Аварийната служба на „Транс Америка“ бе известена по радиото за случилото се. Екип от механици чакаше самолета и щом свалиха пътниците и багажа, откараха машината в хангара. Още докато го теглеха към хангара, специалистите диагностици усилено работеха, за да установят повредата, която бързо откриха.
Един пневматичен цилиндър — тръба от неръждаема стомана — се беше спукал по време на полет. Двигателят веднага беше свален и подменен. Това бе относително просто. Повече трудности създаде фактът, че няколко минути преди прегретият двигател да бъде изключен, силно нагорещен въздух бе проникнал в кожуха на двигателя. Топлинка може би бе повредила някой от 180-те чифта проводници от електрическата система на самолета.
Щателният преглед на проводниците показа, че някои са били нагрети, но никой не е пострадал. Ако подобно нещо се случеше с автомобил, автобус или камион, машината щеше да продължи да работи. При самолетите това бе невъзможно. Реши се всичките 180 чифта проводници да бъдат незабавно подменени.
Подмяната изискваше голямо майсторство и бе изтощителна и досадна, защото само двама души можеха едновременно да работят в тясното пространство между кожуха на двигателя. Освен това всяка двойка проводници трябваше да бъде идентифицирана и да се свърже със съответните щепсели. Трябваше да се работи денонощно и без прекъсване, затова няколко двойки електромеханици се сменяха последователно.