Служебният автобус спря, екипажът скокна от него и се втурна към най-близката врата. Намираха се под помещенията на „Транс Америка“ на аерогарата. Изход 47, където се подготвяше качването на пътниците за Полет 2, се намираше над главите им.
Стюардесите се отправиха по своите задачи, а тримата пилоти се запътиха към международната диспечерска кантора на „Транс Америка“.
Диспечерът, както винаги, бе приготвил папки с пълна информация за всичко, което можеше да ползува пилотите по време на полета. Той разгъна пред себе си папките и тримата наведоха глави над тях. Зад диспечера половин дузина чиновници събираха данни от целия свят за състоянието на летищата, за въздушните трасета, за времето, необходими за всички международни полети на „Транс Америка“. Имаше подобна диспечерска кантора и за вътрешните линии на компанията.
В този момент капитан Ансън Харис, почуквайки с лулата си по предварителната сводка за зареждането с гориво, реши да поискат допълнително още един тон, необходимо им за маневрите на земята. Погледна към втория пилот Джордън, който проверяваше диаграмите за разход на горивото, после към Димирест. Двамата кимнаха в знак на съгласие и диспечерът подписа заявката за допълнително зареждане, която трябваше да изпълнят съответните служби.
Към четиримата се присъедини метеорологът на компанията. Той беше блед, млад мъж, с очила без рамки, които му придаваха вид на учен и на човек, който едва ли някога е излизал на чист въздух и слънце.
— Надявам се, че електронната апаратура ни предсказва нещо по-добро за тази вечер, а, Джон? — попита Димирест.
Напоследък все повече и повече метеорологичните прогнози на летателните планове на аеролиниите се изготвяха от компютри. „Транс Америка“ и някои други компании все още държаха на персоналния елемент, на индивидуалната човешка връзка между компютъра и екипажа, но предвижданията показваха, че скоро човекът-метеоролог ще бъде напълно заменен от машините.
Метеорологът поклати глава и разтвори картите си.
— Нищо по-добро, докато не стигнете средата на Атлантика. За съжаление. Очакваме скоро подобрение на времето, но тъй като летите на изток, ще догонвате тази въздушна обстановка, която току-що ни отмина. Циклонът, който бушува тук, се простира до Нюфаундланд и нататък. — Той очерта с молив пътя на циклона. — Двете летища по пътя ви — Детройт и Торонто — са вече закрити, условията там са под нормалните.
Диспечерът хвърли бърз поглед към телексното съобщение, което току-що му подаде един чиновник.
— Прибавете и Отава. Току-що съобщават, че закриват летището — подхвърли той.
— Във втората половина на Атлантика — продължи метеорологът — всичко вероятно ще бъде наред. Над Южна Европа има разкъсана циклонална област, но тя няма да засегне височините, на които вие летите. В Рим е ясно и слънчево и има изгледи да се задържи така още няколко дни.
Капитан Димирест се наведе над картата на Южна Европа.
— Какво е положението в Неапол?
Метеорологът го изгледа озадачен:
— Но вие не летите до там?
— Ние не летим, но ме интересува.
— Същото високо атмосферно налягане, както над Рим. Значи ще е хубаво.
Димирест се ухили.
Младият метеоролог се впусна в научни подробности за температурите, за ниските и високи атмосферни налягалия и въздушни течения. В отсечката от пътя им, която минаваше над Канада, той препоръча курс по на север от обикновения, за да избягнат силните насрещни ветрове, на които можеха да се натъкнат в по-южна посока. Пилотите слушаха внимателно. Дали с помощта на компютър или на човешки изчисления, изборът на най-добра височина и най-подходящ курс наподобяваше игра на шах, в която интелектът можеше да надвие природата.
— Ако ви позволяват запасите от гориво — каза метеорологът, — препоръчвам ви височина от десет хиляди метра.
Вторият пилот провери диаграмите. Преди N-731-ТА да се изкачи до тази височина, трябваше да изразходват част от тежкия си горивен товар. След няколко секунди той докладва:
— Височина от десет хиляди метра ще можем да достигнем някъде към Детройт.
Ансън Харис химна. Златната му химикалка бързо попълваше плана за полета, който след няколко минути трябваше да уточни с Ръководството на въздушното движение. Кулата щеше да потвърди дали избраните от тях височини са свободни — и ако не, какви други можеха да ползуват. Върнън Димирест, който трябваше да си е приготвил свой летателен план, погледна този на капитан Харис и го подписа.
Всички приготовления за Полет 2 вървяха нормално. Независимо от бурята, по всичко личеше, че „Златната флотилия“, гордостта на „Транс Америка“, ще излети навреме.
Когато тримата пилоти се качваха на борда, Гуен Мейгън ги посрещна с думите:
— Чухте ли?
— Какво да сме чули? — попита Ансън Харис.
— Ще ни задържат цял час. Контрольорът на входа току-що каза.
— По дяволите! — процеди Димирест. — Безобразие!
— По всичко изглежда — продължи Гуен, — че много от пътниците все още са на път за летището и не могат да се доберат заради бурята. Някои от тях са се обадили да предупредят и затова са решили да забавят полета.
— Значи ли, че и качването на пътниците ще се забави? — попита Харис.
— Да, капитане. Полетът още не е обявен. Ще го обявят най-рано след половин час.
— Добре — Харис сви рамене. — Да си починем тогава. — И той се отправи към пилотската кабина.
— Мога да ви донеса кафе — предложи Гуен.
— Аз бих пил кафе в кафенето — каза Върнън Димирест и обръщайки се към Гуен добави: — Защо не дойдете с мен?
Гуен се поколеба.
— Да, благодаря.
— Вие вървете — каза Харис, — моето кафе може да го донесе едно от момичетата. Имаме много време.
Само след минута Гуен вървеше до Върнън Димирест. Токчетата й ритмично потрепваха, опитвайки се да се изравни с широките му крачки. Те се отправиха към централната зала на аерогарата.
Димирест си мислеше, че едночасовото закъснение в крайна сметка може би нямаше да е толкова лошо. До този момент, погълнат от работа около полета, съвсем бе изтласкал от главата си мисълта за бременността на Гуен. Но сега, с кафето и цигарата, щяха да имат възможност да продължат започнатия преди разговор. Може би сега ще успее да се докосне въпросът за абортите, който преди все му се изплъзваше.
8
Д.О. Гереро нервно запали нова цигара от угарката на предишната. Въпреки усилието да контролира действията си, ръцете му видимо трепереха. Беше възбуден, напрегнат, нетърпелив. Също както преди, когато приготвяше експлозива си, чувствуваше как струйки пот се стичат по лицето и под ризата му.
Причина за неговата тревога бе времето — времето, което оставаше до полета на самолета. То течеше безмилостно бързо, като пясъка в пясъчен часовник, и твърде много от пясъка бе вече изтекъл.
Гереро седеше в автобуса на път за летището. Още преди половин час автобусът излезе на автострадата „Кенеди“, откъдето при нормални условия до летище „Линкълн“ се стигаше за 15 минути. Но автострадата, както всички останали шосета в щата, бе покрита със сняг и задръстена от коли. На моменти движението спираше, а иначе едва пъплеше.
Още при тръгването от града съобщиха на десетината пътници в автобуса, че часът за излитане на Полет 2 се отлага. Но дори сега, с тази скорост на придвижване, изглеждаше, че след два, ако не и след три часа ще се доберат до летището.
Останалите в автобуса също се тревожеха.
Както и Д.О. Гереро те се бяха регистрирали в канторите на „Транс Америка“ в града. Но тогава все още имаше достатъчно време, а сега, като се има пред вид растящото задръстване по пътя, всички се чудеха на глас дали самолетът ще ги чака безкрайно.
От шофьора на автобуса малко можеше да се научи. В отговор на въпросите им той заявяваше, че ако автобусът от града закъснее, обикновено полетът го изчакваше. Но при такива ужасни условия като днешните всичко може да се случи. Авиокомпанията може да реши, че автобусът ще се забави още дълго, което не е невъзможно, и самолетът да излети. Още повече, прибави шофьорът, като съди по неколцината души в автобуса, то значи, че повечето пътници са на борда на самолета. Обикновено така става със задграничните полети, обясни той: близки отиват да изпратят пътниците и ги откарват с кола.