Разговорът се водеше из целия автобус, но Д.О. Гереро, прегърбил на седалката кльощавото си като вретено тяло, не взимаше участие в него. Повечето от пътниците, изглежда, бяха туристи, с изключение на едно бъбриво семейство италианци — мъж, жена и няколко деца, които оживено разговаряха на собствения си език.
— На ваше място не бих се тревожил — извести шофьорът. — Изглежда, че напред движението малко се разрежда, може и да успеем.
До момента обаче автобусът продължаваше да пълзи.
Д.О. Гереро седеше сам на двойна седалка, три реда зад шофьора. Важното черно дипломатическо куфарче лежеше безопасно на скута му. Той се наклони напред и изви врат да погледне в тъмнината отвъд автобуса. През двете арки, почистени върху стъклото от големите, неуморни чистачки, той видя безкрайна върволица от фарове на коли, която се губеше в падащия сняг. Макар че се потеше, бледите му тънки устни непрекъснато съхнеха. Той ги облиза с език.
Пристигането на летището в последния момент никак не устройваше Гереро. Бяха му нужни десет или петнадесет минути повече, за да си купи застраховка. Той се проклинаше, задето не тръгна по-рано, та да се снабди спокойно със застраховка. В оригиналния му замисъл идеята за купуване на застрахователна полица в последната минута, за да намали всякакви възможности за проучване на обстоятелствата около неговата личност, изглеждаше приемлива. Той обаче не бе предвидил усложнения поради лошото време, макар че би трябвало да се съобрази със сезона. Все заради това — заради пренебрегването на някой съществен променлив фактор — Д.О. Гереро се проваляше в своя бизнес и непрекъснато грандиозните му планове се сгромолясваха. Бедата беше там, че когато планираше нещо, той бе твърдо убеден, че всичко ще се развива точно така, както той очаква, и пропускаше да съобразни евентуални случайности. Още повече, с огорчение си мислеше Гереро, той никога не бе успял да се поучи от миналия опит.
Правеше си сметка, като приетите на летището — при положение, че самолетът все още чака, — да отиде веднага към гишетата на „Транс Америка“, за да се регистрира. После щеше да настоява да му се даде възможност да си купи застраховка. Но с това би обърнал внимание върху себе си, нещо, което той отчаяно би искал да избегне. Така веднъж бе привлякъл вниманието върху себе си благодарение на най-глупавата грешка, която можа да допусне.
Не успя да вземе със себе си никакъв багаж, освен малкото черно куфарче, в което носеше динамитната бомба.
На регистрацията в града чиновникът го бе запитал:
— Това ли е вашият багаж, сър? — и посочи към огромна купчина куфари, с които пътуваше човекът зад него.
— Не — Д.О. Гереро се поколеба, после повдигна малкото си куфарче. — Аз… нямам нищо друго освен това…
Чиновникът повдигна вежди:
— Никакъв багаж? За Рим? Твърде леко пътувате, сър той посочи към куфарчето му. — Ще го предадете ли за багаж?
— Не, благодаря.
В този момент на Гереро му се искаше да получи обратно билета си, да се измъкне от гишето и да се сгуши незабележимо на някое местенце в автобуса. Но чиновникът с любопитство го изгледа отново и Гереро знаеше, че от този момент нататък той го е запомнил. Образът му се е запечатал неизлечимо в паметта на чиновника — и то само защото забрави да си вземе куфар, което лесно можеше да направи. Разбира се, той постъпи така инстинктивно. Само Д.О. Гереро знаеше, че Полет 2 никога няма да стигне крайната си цел. Тогава за какво му трябваше багаж? Багаж му трябваше за прикритие. При следствието, което неизбежно щеше да последва след гибелта на самолета, обстоятелството, че един пътник — той самият — се е качил на борда без багаж, ще бъде запомнено и коментирано. То би подсилило всички останали съмнения, които ще се породят у следователите.
Но ако няма никакви останки от самолета, припомни си той, какво ще докажат тогава?
Нищо. Застрахователните компании ще трябва да платят.
О, боже, нима автобусът никога няма да стигне летището?
Децата от италианското семейство шумно тичаха напред-назад. Майка йм продължаваше да бърбори непрекъснато на италиански, тя държеше в ръце бебе, което плачеше отчаяно. Но нито мъжът, нито жената обръщаха внимание на неговия плач.
Нервите на Гереро бяха изопнати като струна. Искаше му се да хване детето и да го задуши или да изкрещи на другите: „Млъкнете!“
Нима те не предчувствуваха?… Нима глупаците не разбираха, че не е време за безсмислено бърборене?… Не е време… сега… цялото бъдеще на Гереро — по-точно бъдещето на семейството му… успехът на неговия план, изработен с толкова усилия… на всичко — зависеше от това да пристигнат на летището малко по-рано.
Едно от дечицата, пет-шестгодишно момченце, с хубаво, интелигентно личице се спъна на пътеката и падна настрани върху празната седалка до Д. О. Гереро. Като се опитваше да се изправи, то протегна ръка и удари куфарчето в скута му. Куфарчето се плъзна настрани и Гереро отчаяно го сграби. Едва го удържа, преди да падне, и после извърна към детето озъбеното си лице и замахна да го удари.
Детето го изгледа с широко отворени очи. После каза меко:
— Scusi[5].
Гереро се овладя с големи усилия. Може би другите в рейса го наблюдаваха. Ако не бъде внимателен, отново ще привлече внимание. Търсейки в паметта си малкото думички, които бе научил от италианци, работили с него по строежите, той каза непохватно:
— Е troppo rumorosa[6].
Детето тъжно кимна с глава.
— Si — и продължи да стои до него.
— Добре — каза Гереро. — Стига толкова, изчезвай от тука! Se ne vada![7]
— Si — каза момчето отново. Очите му го гледаха с детска прямота, от която Гереро се почувствува неловко. В този миг той осъзна, че това момченце и останалите ще бъдат на борда на самолета. Нищо, няма значение. Не бива да се поддава на сантименталност. Нищо не можеше да промени намерението му. Още повече че когато това се случи, когато дръпне канапчето на своето куфарче и самолетът се разбие на парчета, всичко бързо ще свърши, преди да се усетят, особено децата.
Момчето се извърна и изтича назад при майка си.
Слава богу! Автобусът дръпна по-бързо. През стъклото Д.О. Гереро виждаше, че напред движението се бе разредило и светлините пред тях се движеха по-бързо. Значи, можеха да успеят… да пристигнат навреме, за да си купи застраховка, без да става нужда да събужда подозрение. Времето му беше малко. Надяваше се на застрахователното гише да няма хора.
Малките италианчета бяха седнали кротко отзад и той се зарадва, че бе успял да се сдържи да не удари детето. Иначе хората щяха да се развикат. Поне този път не привлече вниманието им. За съжаление при регистрацията го забелязаха, макар че, като се размислеше, бедата не му се струваше кой знае колко голяма.
Или напротив?
Нова тревога започна да го измъчва.
Ами ако чиновникът, изненадан, че Гереро не носи никакъв багаж, си спомни отново за случая след тръгването на автобуса? Гереро знаеше, че не бе успял да прикрие пред него вълнението си. Ами ако чиновникът е забелязал нервността му и прояви подозрителност? Може би ще се посъветва с началника си, който вече е позвънил на летището. Може би вече някой — полицията? — го чака пред автобуса, за да го разпита, за да отвори и прегледа единственото малко черно куфарче с унищожителната улика в него. За първи път Д.О. Гереро се замисли какво би станало, ако го заловят. Арест, затвор. После си каза: преди да позволи това да се случи… ако го заговорят, ако стане ясно, че са го разкрили… той ще изтегли примката на канапчето и ще взриви и себе си, и всички наоколо. Ръката му се плъзна и под дръжката на куфарчето напипа примката и стисна здраво канапчето. Почувства се по-уверен… А сега? Нека се опита да помисли за нещо друго.