Интересно, запита се той, дали Инес бе открила бележката му. Да, беше я намерила.
Инес Гереро се прибра уморена в жалката квартира на 51-ва улица, свали обувките, които й убиваха, и смъкна палтото и забрадката си, прогизнали от мокрия сняг. Усещаше, че е настинала и тялото й бе премаляло от умора Работата й на сервитьорка днес й се стори особено тежка, клиентите бяха по-заядливи, бакшишите по-дребни. Още повече тя бе още нова и непривикнала и това я измъчваше.
Преди две години, когато живееха удобно в уютен дом в предградията, Инес, макар и некрасива, изглеждаше приятна и добре поддържана жена. После ударите на времето и на съдбата издълбаха своя отпечатък върху лицето й, докато преди изглеждаше по-млада, сега имаше вид на по-стара за годините си. Във вечер като тази, ако Инес имаше собствен дом, тя щеше да потърси спокойствие в горещата вана, която винаги отпускаше нервите й в напрегнати минути — а те не бяха редки в семейния й живот. Наистина в коридора имаше баня, която ползуваха три семейства, но тя бе студена, блажната боя се лющеше и свличаше на парцали, а за затоплянето на газовия бойлер се пускаше по четвърт долар. При тази мисъл тя моментално се отказа. Реши да поседи малко в жалката стая и после да си легне. Нямаше представа къде е съпругът й.
Мина се време, преди да зърне бележката върху масата.
„Ще отсъствувам няколко дни. Заминавам. Очаквай скоро добри вести, които ще те изненадат.“
Малко неща в мъжа и можеха да я изненадат. Повечето от постъпките му бяха непредсказуеми, а напоследък дори безразсъдни. Добрите вести наистина щяха да са изненада. Но тя не можеше да повярва, че предстои нещо хубаво. Инес бе свидетел как всички амбициозни планове на мъжа й се бяха сгромолясали, за да вярва, че поне един ще излезе успешен.
Първата част от бележката обаче истински я озадачи. Къде можеше да отиде Д.О. за няколко дни? И още по-тайнствено — откъде щеше да намери пари? Само преди вечер те двамата Си направиха сметка на всичките си налични пари. Общата им сума възлизаше на двадесет и два долара и няколко цента. Освен парите имаха една-единствена ценна вещ, която можеха да заложат: това бе пръстенът на Инес, останал от майка й, и до този момент тя упорито отказваше да се раздели с него. Но явно скоро трябваше и с него да се прости.
От тези двадесет и два долара Инес бе взела четиринадесет за храна и за предплата на наема. Тя видя отчаянието, което се изписа на лицето на Д.О., като прибра останалите осем долара и нещо.
Инес реши да престане да си задава въпроси и да си легне. Беше твърде уморена и нямаше сили да помисли за децата си, макар че нямаше вест от сестра си повече от седмица. Изгаси единствената лампа в стаята и влезе в тясната наблъскана с бедни мебели спалня.
Не можа да намери нощницата си. Част от вещите в паянтовата ракла бяха извадени и разхвърляни наоколо. Най на края откри нощницата си в едно чекмедже заедно с три ризи на Д.О.: те бяха единствените му ризи, така че, където и да е заминал, не е взел дрехи със себе си. Под една от ризите намери жълтеникав сгънат лист хартия, който привлече вниманието й. Тя го измъкна и разтвори.
Това бе бланка, запълнена на пишеща машина. Инес държеше второто копие. Щом я прочете, тя се отпусна в недоумение на леглото. За да се увери, че не е сбъркала, още веднъж прочете написаното.
Жълтеникавият лист представляваше договор за дялово изплащане, сключен между „Транс Америка еърлайнз“ и Д.О. Береро — Инес веднага забеляза, че името бе погрешно написано. Съгласно договора „Береро“ получаваше билет за Рим и обратно — туристическа класа, за който е предплатил четиридесет и седем долара и се задължава да изплати остатъка от четиристотин двадесет и седем долара плюс лихвите във вноски за две години.
Това беше безумие.
Инес гледаше смаяно жълтия лист. В главата й един след друг изскачаха въпроси.
Защо му трябваше на Д.О. самолетен билет? И защо точно до Рим? И откъде ще вземе парите? Той не можеше да изплати билета дори с отсрочка. В това нямаше съмнение. Имаше толкова други задължения, които не можеше да посрещне; дълговете никога не го разстройваха така, както Инес. Но да оставим настрана дълговете — откъде е взел четиридесет и седем долара за предплащане? Договорът сочеше, че е внесъл първата вноска. А само преди две вечери Д.О. заяви, че нямат нито цент повече от това, което бяха събрали. И Инес знаеше, че каквото и да върши, той никога не я лъжеше.
И все пак тези четиридесет и седем долара са дошли от някъде. Откъде?
Изведнъж си спомни за пръстена: той беше златен, с един-единствен диамант в платинено легло. Само допреди две седмици Инес го носеше непрекъснато, но напоследък пръстите й се подуваха, затова го свали и го постави в малка кутийка в едно от чекмеджетата. За втори път тази вечер тя се разрови. Намери кутийката — празна. Явно, за да се сдобие с тези четиридесет и седем долара, Д.О. Гереро бе заложил пръстена.
Изведнъж й стана мъчно. За нея този пръстен значеше много — той беше последната крехка връзка с миналото и, с разпръсналото й се семейство, с покойната й майка, чиято памет тя дълбоко тачеше. А по-реалистично погледнато, пръстенът, макар и не кой знае колко ценен, беше последната им надежда. Караше ги да вярват, че каквито и беди да се изсипят на главата им, пръстенът ще им осигури хляб за още няколко дни. А изведнъж той беше изчезнал, заедно с него изчезваше и малката надежда.
Сега вече знаеше откъде са дошли парите за предплатата, но това не й даваше отговор на въпросите — защо? Защо му е притрябвало изведнъж да лети? И защо точно до Рим?
Без да помръдне от леглото, Инес задълбочено се размисли. За момент сякаш забрави умората си.
Тя не бе особено интелигентна жена. Иначе вероятно не би издържала цели двадесет години съвместен живот с Д.О. Гереро. Ако беше малко по-умна, не би работила като сервитьорка за нищожна заплата. Но понякога с внимателни разсъждения, подкрепени от интуицията, можеше да достигне до верни изводи. Особено когато се касаеше за нейния съпруг.
И сега по-скоро инстинктът, отколкото разумът й, подсказа, че Д.О. Гереро е в опасност — много по-сериозна опасност от всичките им досегашни беди. Две обстоятелства я убеждаваха в това: безразсъдността му в последно време и дългият маршрут, който бе избрал. При сегашното положение на Гереро само някакъв монументален, отчаян замисъл можеше да го накара да потегли за Рим. Инес отиде в стаята, взе бележката от масата и отново я прочете. В дългия им семеен живот тя бе получавала не малко бележки от него. Но този път Инес усещаше, че бележката крие някакъв друг смисъл. Повече от това не можеше да проумее. Обхвана я едно чувство, едно убеждение, което нарастваше с всяка минута, че тя трябва, че тя е длъжна да направи нещо.
Нито за момент на Инес не й хрумна да се откаже, да остави Д.О. на съдбата си, каквато и глупост да е замислил. Тя беше човек чистосърдечен, простодушен, с непринуден характер. Преди 18 години тя бе приела Д.О.Гереро „за добро или за лошо“. И макар че в по-голямата си част животът им вървеше от зле към по-зле, Инес не смяташе, че трябва да бяга от задълженията си на съпруга.
Нейните предпазливи и ограничени разсъждения не спряха дотук. Тя реши, че първо трябва да открие дали Д.О. е вече излетял; ако не е, може би щеше да направи нещо, да го спре. Инес нямаше представа нито кога бе излязъл Д.О., нито преди колко часа бе написана бележката. Тя отново погледна в жълтеникавия документ — в него нищо не се казваше за датата на полета, за часа на излитането, макар че тя можеше да телефонира в „Транс Америка“. Инес взе бързо да навлича обратно дрехите, които само преди няколко минути бе свалила.
Обувките отново започнаха да мъчат краката й, палтото бе прогизнало и неудобно, но тя се спусна надолу по стълбите. В жалкото стълбищно антре снегът бе навял под вратата и покрил голите дъски на пода. Отвън Инес видя, че снегът е станал още по-дълбок. Студеният, режещ вятър връхлетя връз нея веднага щом излезе от сградата и яростно зашиба сняг в лицето й.