В квартирата на Гереро нямаше телефон и въпреки че Инес можеше да се обади от автомата в закусвалнята на долния етаж, тя предпочете да не влиза там, за да не се среща с хазаина. Той бе заплашил да изхвърли утре Герерови на улицата, ако не изплатят докрай наема си. Тази вечер тя реши да не мисли за наема, но ако до утре сутринта Д.О. не се завърне, тя сама трябваше да се справя с хазаина.
На една пресечка от тях имаше магазин с телефонен автомат. Разривайки дълбокия сняг по непочистения тротоар, Инес се запъти нататък.
Беше десет без четвърт.
Телефонът беше зает от две шестнадесет-седемна-десетгодишни момичета и Инес трябваше да чака цели десет минути. Тя избра номера на „Транс Америка“, но й съобщиха, че „Информация“ говори и може да почака. Инес зачака, магнетофонният запис на няколко пъти й повтори, че всички линии са заети, докато най на края един отривист женски глас се обади, каза, че на телефона е мис Йънг и с какво може да услужи.
— Моля ви — каза Инес, — кажете ми какви самолети имате за Рим?
Като навит автомат служителката отговори, че „Транс Америка“ поддържа директна линия с Рим всеки вторник и петък от летище „Линкълн“; през Ню Йорк имат всекидневна връзка и желае ли дамата веднага да направи резервация.
— Не — отвърна Инес, — аз няма да пътувам. Става дума за съпруга ми. Май че казахте в петък… Значи днес?
— Да, мадам. Това е Полет 2 „Златната флотилия“. Излита в десет часа местно време, но тази вечер по изключение полетът ще закъснее с един час поради метеорологичните условия.
Инес погледна часовника на магазина. Беше почти десет и пет. Тя бързо каза:
— Искате да кажете, че самолетът още не е излетял?
— Не, още не.
— Моля ви — Инес започна да се запъва, да търси думи, — моля ви, много е важно за мен да разбера дали мъжът ми лети тази вечер. Името му е Д.О. Гереро и…
— Съжалявам, но нямаме право да даваме такъв вид информация — служителката мис Йънг бе учтива, но твърда.
— Но като че ли не ме разбирате, мис. Става дума за мъжа ми. Аз съм негова жена.
— Разбирам ви, мисис Гереро. Но съжалявам, такова е правилото на компанията.
Мис Йънг и нейните колеги стриктно спазваха правилото и имаше защо. Много бизнесмени пътуваха със секретарките или любовниците си, регистрирайки ги като свои съпруги, за да се възползуват от намаленията, които предлагаха авиокомпаниите при семейни пътувания. Преди години няколко подозрителни и изобретателни съпруги бяха разкрили подобни случаи и вдигнаха скандали. По-късно мъжете им запротестираха, че авиокомпаниите нарушават конфиденциалността и оттогава се прие правилото да не съобщават имената на пътуващите пътници.
Инес боязливо поде:
— Няма ли някакъв начин…
— Наистина няма.
— О, боже!
— Доколкото разбирам — запита мис Йънг, — предполагате, че съпругът ви пътува с Полет 2, но не сте сигурна. Така ли?
— Точно така.
— Единственото нещо, мисис Гереро, което можете да направите, е да отидете на летището. Вероятно пътниците все още не са се качили и ще можете да видите съпруга си. Дори и да са вече в самолета, на изходните врати ще ви помогнат. Но побързайте.
— Добре — каза Инес. — Щом като нищо друго не може да се направи, ще опитам това. — Тя нямаше представа как ще се добере до летището — 20 мили дотам — за по-малко от час в тази буря!
— Момент — гласът на мис Йънг беше нерешителен, но човечен, сякаш тревогата на Инес й се бе предала по жицата. — Наистина не постъпвам правилно, мисис Гереро, но ще ви помогна.
— Моля ви се.
— Когато стигнете на изхода за пътуващите, не казвайте, че мислите, че съпругът ви е на борда. Направо поискайте да говорите с него. Ако го няма, това лесно ще се разбере, а ако се окаже, че пътува, няма да ви е трудно да узнаете от чиновника каквото искате.
— Благодаря ви — каза Инес. — Искрено ви благодаря.
— Няма нищо, мадам — гласът на мис Йънг отново зазвуча като автомат. — Лека нощ и благодаря, че се обърнахте към „Транс Америка“.
Инес окачи слушалката и се замисли. Пред магазина бе спряло такси. Тя видя шофьора с жълта фуражка, който стоеше пред автомата за газирани напитки и разговаряше с друг. Таксито щеше да й струва скъпо, но щом като трябваше да се добере до летището преди единадесет часа, друг избор нямаше. Инес пристъпи и докосна шофьора за ръката.
— Прощавайте.
Шофьорът се обърна.
— Какво има? — лицето му беше брадясало, неприветливо, отпуснато.
— Кажете, колко ще ми струва до летището?
Шофьорът я огледа с присвити, пресметливи очи.
— Оттук може би девет-десет долара по апарата.
Инес се извърна. Това беше много. Повече от половината жалки пари, които й бяха останали. Освен това не беше съвсем сигурна, че Д. О. лети тази вечер.
— Ей, вие, почакайте! — шофьорът изпразни кока-колата си и забърза зад Инес. Настигна я до вратата. — Колко ще дадете?
— Не става дума за това — Инес поклати глава, — просто… просто нямам толкова пари.
Шофьорът изръмжа.
— А бе има хора, дето си мислят, че можем да ги караме ей така, без нищо. А до там не е малко път.
— Да, знам.
— За какво ви трябва да отидете там? Автобуса не можете ли да хванете?
— Много е важно. Трябва да бъда там… преди единадесет.
— Хайде — каза шофьорът. — Тази нощ ще има пазарлъци. Ще ви откарам за седем долара.
— Ами-и… — Инес все още се колебаеше. Седем долара бяха по-голямата част от това, което тя възнамеряваше да предложи утре на хазаина като част от наема. За съжаление от кафенето щяха да й платят едва в края на следващата седмица.
Шофьорът нетърпеливо каза:
— По-добро предложение няма да получите. Приемате ли, или не?
— Да — отвърна Инес, — съгласна съм.
— Да тръгваме.
Инес влезе в колата, а шофьорът усмихнат изчисти с метличка снега от стъклата. Смяната му беше вече свършила и тъй като живееше близо до летището щеше да направи удар. Беше заблудил Инес, че по апарата ще струва девет-десет долара. Всъщност нямаше да струва и седем. Но лъжата му помогна да прикотка пътничката, да я накара да повярва, че й прави отстъпка. Сега щеше да пътува с развято флагче, а седемте долара ще му паднат в джоба. Да возиш пътник, без да свалиш флагчето, беше забранено. Но шофьорът реши, че в такова отвратително време никой полицай няма да го забележи. Ето как с един удар, доволно си мислеше той, успя да измами и тая глупава стара вещица, и омразния си работодател.
Щом като потеглиха, Инес тревожно запита:
— Сигурни ли сте, че можем да пристигнем до единадесет часа?
Шофьорът излая през рамо:
— Щом като съм казал, значи ще успеем. А сега ме оставете да карам.
Всъщност той съвсем не беше сигурен, че ще пристигнат навреме. Пътищата бяха лоши, движението бавно. Разбира се, можеха и да успеят, но не повече от минута-две преди единадесет.
Тридесет и пет минути по-късно таксито с Инес лениво продължаваше да пълзи по заснежената, претоварена автострада „Кенеди“. Напрегната на задната седалка, Инес се питаше колко ли още им остава и нервно кършеше ръце.
В същото време автобусът за летището, който караше пътниците за Полет 2, свърна към аерогарата. След като се бе освободил от бавното движение край града, той бе набрал скорост и сега часовникът на аерогарата показваше единадесет без четвърт. Щом автобусът закова на място, Д.О. Гереро пръв изскокна от него.
9
— Вземете със себе си преносимата високоговорителна уредба! — изкомандува Елиът Фриймантъл. — Може да ни потрябва.
Събранието на жителите от Медоууд в салона на неделното училище на Първа баптистка църква кипеше от въодушевление и ентусиазъм, който Фриймантъл ловко бе успял да разпали. Всички присъствуващи се готвеха да тръгнат към международното летище „Линкълн“.
— Не ми излизайте с приказките, че е твърде късно или че не ви се ходи — Елиът Фриймантъл предупреди аудиторията от шестстотин души. Той стоеше пред тях, самоуверен, блестящ в безупречния си скъп костюм и лъскавите си обувки от крокодилска кожа. Модно подстриганата му коса бе изящно подредена. Целият му вид излъчваше сигурност. Сега вече цялото събрание горещо го подкрепяше и сякаш колкото по-безцеремонно говореше, толкова повече им допадаха думите му.