Беше десет и половина. Ако има късмет, помисли си той, можеше да си бъде в леглото с Мари малко след полунощ.
И за да осъществи по-скоро плановете си и да не замръзва, Патрони започна още по-усърдно да копае.
11
В кафенето капитан Върнън Димирест поръча чай за Гуен и чаша черно кафе за себе си. Кафето — както се предполагаше — трябваше да го поддържа бодър. Вероятно от тук до Рим той щеше да обърне още десетина кафета. И макар че управлението на самолета щеше да е в ръцете на капитан Харис, Димирест нямаше желание да се отпуска. Във въздуха подобно нещо никога не си позволяваше. Той съзнаваше, както и повечето пилоти ветерани, че от старост в леглото си умираха само онези авиатори, които във всеки миг от цялата си пилотска кариера са били готови да се справят моментално с всички изненади във въздуха.
— И двамата сме необикновено мълчаливи — каза Гуен с нежния си английски акцент. — Почти не сме разменили дума, откакто влязохме в аерогарата.
Едва преди няколко минути оповестиха едночасовото забавяне на полета. Те току-що бяха влезли и успяха да се укрият в едно сепаре в дъното на кафенето. Гуен се огледа в огледалцето на пудриерата си и оправи косите си, които красиво се стелеха под елегантната шапчица на „Транс Америка“. Тъмните й изразителни очи се отместиха от огледалото и се спряха върху лицето на Върнън Димирест.
— Не говоря — каза Димирест, — защото мисля. Това е всичко.
Гуен навлажни устни, но не си постави червило — строгите правила на авиокомпанията забраняваха на стюардесите да се гримират на обществено място. Гуен и без това почти не ползуваше грим: тенът й бе млечнорозов — природен дар за повечето английски момичета.
— За какво мислиш? За травмата, която изживя, като разбра, че ще станеш баща? — Гуен закачливо се разсмя и занарежда: — Капитан Върнън Уолдо Димирест и мис Гуендолин Елайн Мейгън съобщават, че не след дълго очакват появата на своята първа рожба… Какво, не е ли така? Не знаем или още седем месеца няма да знаем. Но все пак не е толкова дълго.
Той не отговори и изчака, докато им сервират кафето и чая, и после се разбунтува:
— За бога, Гуен, нека бъдем сериозни по този въпрос!
— А защо? Защо аз трябва да бъда сериозна? В края на краищата, ако някой от нас се тревожи, това съм аз.
Той се готвеше да възрази, но Гуен протегна ръка към него под масата. Изражението й стана съчувствено.
— Извинявай. Знам, че и за двамата ни е малко разстройващо.
Точно тези думи чакаше Димирест. Той внимателно започна:
— Не трябва да се разстройваме. Още повече, ако решим, може и да не ставаме родители.
— Ясно — делово каза Гуен. — Чаках да видя кога ще подхванеш този въпрос. — Тя хлопна капака на пудриерата си и я сложи настрана. — Ти се опита да докоснеш тази тема в колата, нали? И след това реши, че е по-добре да отложиш.
— Да отложа какво?
— Е, хайде, Върнън, защо се преструваш? И двамата отлично знаем за какво говориш. Искаш да направя аборт. Мислиш за това още от момента, когато ти казах, че съм бременна, нали?
Той кимна неохотно.
— Да.
Прямотата на Гуен го смути.
— Какво си мислиш, че за първи път в живота си чувам, че съществуват аборти?
Димирест се огледа през рамо наоколо да разбере дали някой не ги подслушва, но звънът от приборите и шумът от разговорите заглушаваха всичко.
— Не знаех как ще го приемеш.
— И аз самата не знам. — Сега Гуен стана сериозна. Загледа се в ръцете си и сплете дългите фини пръсти, които той толкова харесваше. — Мислех си за това. Но още не съм решила.
Той се поокуражи. Поне не му хлопна вратата под носа. Не го отряза. Той се опита да заговори с гласа на разума:
— Наистина това е единственото разумно нещо, което може да се направи. Може би в известни отношения не е приятно да се мисли за такъв изход. Но затова пък бързо свършва и ако се направи, както трябва, терапевтично, не носи никакви опасности, никакъв страх от усложнения.
— Знам — каза Гуен. — Ужасно просто е. Сега го имаш, след малко го нямаш. — Тя го изгледа право в очите. — Така ли е?
— Точно така. — Той отпи от кафето си. Може би въпросът ще се разреши по-лесно, отколкото очакваше.
— Върнън — нежно каза Гуен, — мислил ли си някога, че това нещо в мен е живо човешко същество? То живее, то е човеченце, дори сега. Ние сме се любили, а то представлява нас — ти и мен, то е частичка от нас. — Очите й по-тревожно от всякога търсеха в него разбиране.
Той натъртено отвърна с нарочно рязък глас:
— Това е вярно. Но един зародиш в тази степен все още не е човешко същество, нито пък човеченце. По-късно може да стане, но сега все още не е. То няма живот, то не диша, то не чувствува. Един аборт, особено в тази ранна фаза, не означава отнемане на човешки живот.
Гуен реагира по същия импулсивен начин, както в колата на път за летището:
— Искаш да кажеш, че по-късно вече няма да е толкова безобидно? Че ако почакаме бебето да се оформи напълно с пръстченца на ръчичките и крачетата, тогава абортът няма да бъде толкова нравствен? Значи, ако го убием по-рано, ще бъде по-добре, отколкото ако го убием по-късно. Така ли, Върнън?
Димирест поклати глава:
— Не казах това.
— Но това имаше пред вид.
— Може да е прозвучало така, но не това съм имал пред вид. Ти просто изопачаваш думите ми.
— Аз просто разсъждавам като жена — въздъхна Гуен.
— И никой няма повече право на това от теб — той се усмихна и очите му я обгърнаха. Мисълта за Неапол с Гуен… само след няколко часа… отново го развълнува.
— Обичам те, Върнън. Истински те обичам.
Под масата той отново докосна ръката й.
— Зная. Затова е трудно и за двама ни.
— Работата е там — меко започна Гуен, сякаш мислеше на глас, — че аз никога не съм забременявала и докато това не се случи, жената винаги си мисли дали може. А когато това й се случи, както при мен, и разбере, че може, й се струва като дар. Едно чувство… само жените го познават, но то е велико и вълнуващо. И изведнъж в ситуация като нашата сме изправени пред проблема да го унищожим, да се освободим от този дар. — Очите й се замъглиха от сълзи. — Разбираш ли, Върнън? Разбираш ли?
— Струва ми се, че разбирам — нежно отговори той.
— Разликата помежду ни е, че ти все пак си имал дете.
Той поклати глава.
— Аз нямам деца. Сара и аз…
— Не става дума в семейството. Но все пак си имал дете. Ти ми го каза. Момиченце. От триточковата програма — Гуен едва забележимо се усмихна. — Което е било осиновено. Така че сега, каквото и да се случи, знаеш, че някъде в света има едно същество, което е твое продължение.
Той не отговори. Гуен попита:
— Сещаш ли се някога за нея? Питаш ли се какво е станало с нея, как изглежда?
Нямаше причини да крие.
— Да — отвърна той, — сещам се понякога.
— Нямаш ли начин да я откриеш?
Върнън поклати глава. Той веднъж се бе опитал да научи нещо, но му отговориха, че при тайно осиновяване всякакви документи се унищожават. Нямаше начин да разбере нещо повече.
Гуен надигна чашата с чая и огледа препълненото кафене. Той усети, че спокойствието й се възвърна. Сълзите в очите й бяха пресъхнали. С усмивка тя каза:
— О, скъпи, колко много неприятности ти причинявам!
Той отвърна искрено:
— Моите тревоги нямат значение. Важното е кое ще бъде най-добро за тебе.
— Надявам се, че най на края ще стигна до разумно решение. Ще направя аборт. Но трябва първо всичко да обмисля, да го обсъдя.
— Когато си готова с решението си, ще ти помогна. Но не бива да губим много време.
— И аз така мисля.
— Слушай, Гуен — увери я той. — Цялата работа става бързо и ти обещавам добри и безопасни медицински условия. — Каза и за Швеция и че е готов да плати всички разноски, колкото и скъпа да е клиниката, а компанията ще й съдействува да стигне дотам.