Почти всички съобщения, с изключение на тези за специални ситуации, бяха предварително записани на магнетофонни касети. Макар че съобщението звучеше като цяло, то се състоеше от три отделни записа. Първият запис назоваваше авиокомпанията и полета. Вторият се отнасяше до повикването на пътниците — първо, второ или последно, а третият запис определяше номера на изхода и чакалнята. Тъй като трите записа следваха непосредствено един след друг, те звучаха единно.
Хората, които ненавиждаха псевдочовешката автоматизация, ликуваха, когато машината за обявяване на полетите се развалеше. Понякога някои механизми в нея заяждаха, в резултат на което пътници за пет-шест полета поне се струпваха на един и същи изход. Бъркотията, която се създаваше от хиляди и повече заблудени и нетърпеливи пътници, беше истински кошмар за служителите на авиолиниите. Тази вечер при обявяването на Полет 2 машината работеше нормално.
„… всички пътници с потвърдени резервации, моля, да се отправят към чакалня Д, изход 47.“
Хиляди хора в аерогарата вече бяха чули съобщението за Полет 2. Някои бяха по-нетърпеливи от други. Тези, които все още не проявяваха припряност, положително нямаше да останат така спокойни през остатъка от нощта.
Пътниците за Полет 2 — повече от сто и петдесет души — бяха чули съобщението. Тези, които бяха заверили билетите си, но все още не бяха стигнали изход 47, бързо крачеха към него, а неколцина току-що пристигнали на аерогарата отупваха снега от дрехите си.
Обявлението продължаваше да звучи, когато старшата стюардеса Гуен Мейгън настани най-напред на борда няколко семейства с малки деца. По интеркома тя уведоми капитан Харис и се подготви за наплива от пътници, който щеше да нахлуе след няколко минути. Малко преди тях капитан Върнън Димирест стъпи на борда, забърза се към пилотската кабина и хлопна вратата след себе си.
Ансън Харис и вторият пилот Сай Джордън бяха започнали подготовката за излитането.
— Много добре! — каза Димирест, отпусна се на обичайното си място зад двамата.
Мел Бейкърсфелд, който все още се намираше в централната зала, чу обявлението и си спомни, че „Златната флотилия“ бе рейс на Върнън Димирест. Мел искрено съжаляваше, че и тази възможност да сложи край или поне да смекчи враждата помежду им пропадна. Сега взаимоотношенията им станаха по-обтегнати отпреди. Мел се питаше до каква степен вината е негова; разбира се, вина имаше, но в сблъсъците му с Върнън неговият зет сякаш го принуждаваше да прояви най-лошите черти от характера си, макар Мел искрено да вярваше, че в основата на кавгата стоеше Върнън. Отчасти причината беше тази, че Върнън се смяташе за no-висше създание, и се дразнеше, когато другите не признаваха неговото превъзходство. Мнозина пилоти, особено капитани, хранеха към него същото чувство. Това Мел добре го знаеше. Той винаги кипваше, спомняйки си, че след заседанието на Съвета на пълномощниците Върнън заговори, че хора като Мел са земни влечуги, бюрократи и с мозък на пингвини. Сякаш пилотирането на самолета, мислеше си Мел, е нещо толкова „изключително-екстрено-специално“ в сравнение с всички други смъртни професии!
И все пак тази вечер на Мел му се прииска поне за няколко минути да бъде отново пилот и да може да литне, както Върнън, чак до Рим. Спомни си думите на зет си, че утре ще се радва на италианското слънце. Мел сега се задоволяваше с по-малко, с доста по-малко, с авиационната дейност на земята. Тази вечер мрачните земни окови изглеждаха по-ненавистни от всякога.
Лейтенантът от полицията Нед Ордуей, който се раздели с Мел само преди минути, чу съобщението за Полет 2 през отворената врата на малкия си кабинет, разположен близо до главната зала. Ордуей слушаше по телефона доклада на дежурния от полицейското управление на летището. Според съобщение на патрулна кола дълга колона от частни автомобили, претъпкани с хора, пристигаше на паркингите на летището, които не бяха в състояние да ги поберат. Сведенията говореха, че повечето от пътниците в автомобилите са жители на Медоууд, участници в протестната демонстрация, за която лейтенант Ордуей бе вече известен. Съгласно указанията, докладва сержантът, полицейски подкрепления са на път за аерогарата.
Само на няколко крачки от кабинета на лейтенант Ордуей, в една от чакалните малката стара дама от Сан Диего мисис Ейда Куонсет, чувайки съобщението за Полет 2, моментално прекъсна разговора си с младия Питър Куокли от „Транс Америка“.
Те седяха един до друг на едно от черните кожени канапета. Мисис Куонсет подробно описваше достойнствата на покойния си съпруг, както кралица Виктория би говорила за принц Албърт.
— Такъв прекрасен човек! Толкова умен и толкова красив! Съдбата ни събра, когато бе вече на възраст, но си представям, че на младини е изглеждал също като вас.
Питър Куокли глупаво се хилеше — впрочем това вършеше вече от час и половина. След като излезе от стаята на Таня Ливингстън с указания да не се отделя от старата дама без билет до обратния й полет за Лос Анжелос, разговорът им представляваше непрестанен монолог на мисис Куонсет, в който Питър Куокли бе често сравняван с покойния Хърбърт Куонсет. Тази тема бе вече започнала да му досажда. Но той не разбираше, че именно това целеше хитрата Ейда Куонсет.
Питър Куокли тайничко се прозина: постъпвайки в „Транс Америка“, той не се надяваше на такава служба. Почувствува се пълен глупак — да седи тук в униформа като бавачка на една безвредна бъбрива стара дама, която би могла спокойно да му бъде прабаба. Надяваше се час по-скоро тази неприятна задача да свърши. За нещастие полетът на мисис Куонсет за Лос Анжелос бе още веднъж отложен. Иначе тя отдавна, още преди час, трябваше да е отлетяла. Молеше се да обявят полета за Лос Анжелос час по-скоро. А междувременно съобщението за Полет 2, което се носеше над главите им, внесе приятно, макар и кратко, разнообразие.
Младият Питър Коукли съвсем бе забравил предупредителните думи на Таня: „И помнете, тя има неизчерпаеми запаси от трикове!“
— Представете си — мисис Куонсет извика, когато съобщението свърши, — полет до Рим. А летището е толкова интересно нещо! Нали, особено за един млад и интелигентен човек като вас. Рим беше мястото, където моят любим покоен съпруг мечтаеше да ме заведе! — Тя скръсти ръце, между тях се подаде дантелена кърпичка, и въздъхна: — А той, горкият, така си отиде!
Докато говореше, умът на Ейда Куонсет щракаше с безупречността на швейцарски часовник. Целта й бе да се измъкне от това дете в мъжка униформа. Макар че вече открито бе започнал да се отегчава, отегчението не бе достатъчно. Той все още стоеше до нея. Трябваше да измисли такава ситуация, в която скуката да се превърне в небрежност. И то миг по-скоро!
Мисис Куонсет не бе забравила първоначалната си цел — да се вмъкне в самолет на път за Ню Йорк. Тя внимателно слушаше обявленията, извикаха пет полета за Ню Йорк на различни компании, но все в неподходящи моменти, без да й се удаде разумен предлог да се измъкне незабелязано от младия си опекун. А сега вече нямаше начин да разбере ще има ли нов самолет за Ню Йорк, преди да обявят полета за Лос Анжелос, закъдето трябваше да се отправи против желанието си.
Всичко друго, мислеше си мисис Куонсет, ще бъде по-добро, отколкото още тази вечер да се върна в Лос Анжелос. Всичко друго! — дори… осени я внезапна идея… Дори да се качи на самолета за Рим!
Поколеба се за миг. А защо не? Повечето от нещата, които говори тази вечер за Хърбърт, бяха неверни, но вярно бе само едно: че двамата разглеждаха цветни картички от Рим заедно… Дори и да не излезе от римското летище, все едно щеше да е стъпила на италианска земя; щеше да има какво да разказва на Бланш, когато най на края се върне в Ню Йорк. И освен това ще отмъсти на тази червенокосата. Но как ще успее? Кой беше изходът, който обявиха? Дали не беше… изход 47 през чакалня „Д“? Да, разбира се. Тя бе уверена, че е запомнила.