Разбира се, самолетът може да е пълен и за гратисчия да не се намери място, но защо да не си опита късмета. Освен това, помисли си тя, вероятно на пътниците за Италия проверяват паспортите. Трябваше да проучи как стоят нещата. А ако в този момент обявят полет за Ню Йорк…
Главното беше да не виси повече тук, а да действува.
Мисис Куонсет разпери своите крехки ръце.
— О, боже! — възкликна тя. — Божичко! — Пръстите на дясната й ръка се впиха в старомодната й блузка с високата яка. Тя потупа с дантелената си кърпичка края на устните си и издаде тих стон. В очите на младежа светна тревога.
— Какво става, мисис Куонсет? Какво ви е?
Тя затвори очи, после ги отвори и задиша трудно и учестено.
— О, извинявайте, боя се, че не ми е добре.
Питър Коукли тревожно запита:
— С какво мога да ви помогна? Да повикам лекар?
— О, не искам да ви затруднявам…
— Напротив. Няма…
— Не! — мисис Куонсет с мъка поклати глава. — Иска ми се да отида до тоалетната. Надявам се, всичко ще се размине.
Младият служител се подвоуми. Не му се искаше старицата да умира в ръцете му, а тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще издъхне. Той неловко попита:
— Сигурна ли сте?
— Да, разбира се! — мисис Куонсет реши да не привлича вниманието на други хора, поне не тук, в главната зала. Може би много хора наоколо ги наблюдават. — Моля ви, помогнете ми да стана… Благодаря! Бихте ли ми подали ръка? Да се хвана за вас… Тоалетната е отсреща, нали? — Щом като тръгнаха, тя изпъшка на няколко пъти и Питър Куокли изплашено я изгледа. Но тя го успокои:
— И преди съм получавала същата криза. Сигурна съм, че скоро ще мине.
Пред вратата на тоалетната тя пусна ръката му.
— Толкова сте мил към една стара жена. Напоследък младите хора… О, боже!… — Реши, че е достатъчно. Не бива да преиграва. — Ще ме чакате отпред, нали? Няма да ме оставите.
— О, не, ще ви чакам.
— Благодаря! — тя отвори вратата и влезе.
Вътре имаше двадесет или тридесет жени. Тази вечер всяко кътче на летището е претъпкано, помисли си мисис Куонсет, че чак и тоалетните! Сега имаше нужда от помощ. Тя внимателно се огледа наоколо и се спря на една младичка жена в бежов костюм с вид на секретарка, която явно не бързаше. Мисис Куонсет се приближи към нея.
— Извинете, нещо не ми е добре. Бихте ли ми помогнали. — Старата дама от Сан Диего се хвана за гърдите, затвори и отвори очи, както пред Питър Коукли.
Младата жена разтревожено отвърна:
— Разбира се, че ще ви помогна. Искате ли да ви вкарам в…
— Не, не, моля ви се — мисис Куонсет се наведе над умивалника и потърси опора. — Ще ви помоля за една услуга. Отпред на вратата чака един млад човек в униформа на „Транс Америка“. Името му е мистър Коукли. Моля ви, кажете му… ъ-ъ-ъх… Кажете му, ако може, все пак да повика доктора.
— Ще му кажа веднага. Ще ме изчакате за минутка нали?
— Да, благодаря ви — кимна мисис Куонсет. — Но ще се върнете да ми кажете, нали?
— Разбира се.
След по-малко от минута младата жена застана отново до нея.
— Той веднага отиде за лекар. Но за вас е най-добре да седнете. Защо…
Мисис Куонсет се дръпна от умивалника.
— Искате да кажете, че той тръгна веднага?
— Да, моментално.
Сега на мисис Куонсет не й оставаше нищо друго, освен да се отърве от тази жена. Тя отново започна да отваря и затваря очи.
— Ох, знам, че стана твърде много… Но вие се показахте така добра… Дъщеря ми ме чака на главния вход, близо до „Юнайтид еърлайнз“.
— Искате да я извикам? Тук ли да дойде?
Мисис Куонсет опря дантелената кърпичка до устните си.
— Ще съм ви много благодарна, макар и да чувствувам, че просто злоупотребявам с добрината ви.
— Сигурна съм, че вие също така бихте се отнесли към мен. Как да позная дъщеря ви?
— Тя е с дълго лилаво палто и малка бяла шапчица с жълти цветя. Държи малко кученце, френски пудел.
— Съвсем ме улеснявате — усмихна се жената. — Няма да се бавя дълго.
— Вие сте толкова добра.
Ейда Куонсет постоя само миг, след като жената излезе. Дано, със съчувствие си мислеше тя, тая жена да не се лута дълго да търси въображаемата личност с лилаво палто, придружена от несъществуващо френско пуделче. Усмихвайки се на себе си, малката стара дама от Сан Диего излезе от тоалетната с пъргава крачка.
Никой не я спря и тя потъна в развълнуваното море от хора. Сега, мислеше си тя, какъв е пътят до чакалня „Д“, изход 47?
Съобщението за Полет 2 прозвуча на Таня Ливингстън като съобщение за смяна на вратите в хандбала, в момента четири полета на „Транс Америка“ бяха в различна степен на подготовка за излитане; нейно задължение като старши инспектор по обслужването на пътниците бе да поддържа връзка с всички. Освен това само преди минута имаше неприятен спор с пътник, пристигнал от Канзас сити.
Агресивно настроеният, възбуден и неспирно говорещ пътник взе да се оплаква, че коженият куфар на съпругата му, който се появил на багажната лента разцепен встрани, е бил повреден по вина на небрежните служители. Таня не му повярва. Разпраното изглеждаше съвсем старо, но както „Транс Америка“ и други авиолинии неизменно постъпваха в такива случаи, тя му предложи веднага да уредят спора и да му се заплати. Трудността дойде от това, че не можеха да се споразумеят за цената. Таня му предложи тридесет и пет долара, което според нея превишаваше стойността на целия куфар, но пътникът настояваше за четиридесет и пет. Най на края се споразумяха за четиридесет долара, макар че недоволният пътник не знаеше, че при подобни обстоятелства Таня имаше право да плати до шестдесет долара само и само да се отърве от досадника. Дори и да подозираха измама, авиокомпаниите смятаха за по-евтино да заплатят веднага, отколкото да влизат в дълги разправии. Теоретически чиновниците на гишетата трябваше да отбелязват повредения багаж при регистрирането му, но рядко го правеха. Затова пътници, които знаеха практиката на авиокомпаниите, понякога си подновяваха износените куфари по този начин.
И макар че не вадеше парите от джоба си, Таня се вбеси, когато му изплащаше парите, тъй като вярваше, че авиокомпанията бе измамена.
Сега тя насочи вниманието си към пътници за Полет 2, които все още продължаваха да се нижат. За щастие служебният автобус от града пристигна преди няколко минути и повечето от хората в него се запътиха към изход 47. След малко, помисли си Таня, ако не възникнат проблеми с пътник, пристигнал в последния миг, тя самата ще отиде до изход 47.
Д.О. Гереро чу съобщението за Полет 2, докато чакаше на опашката пред застрахователното гише в централната зала.
Д.О. Гереро бе този забързан и нервен човек, когото капитан Върнън Димирест видя да пристига с малко черно куфарче — куфарчето с динамитната бомба.
Гереро скокна от рейса и направо се хвърли към застрахователното гише, където застана пети на опашката. Две момичета, работещи с вбесяваща ленивост, обслужваха хората пред него. Една от служителките, блондинка с едър бюст и дълбоко деколте, надълго и нашироко разговаряше с клиентката си, жена на средна възраст. Тя очевидно я увещаваше да вземе по-голяма полица. Жената изглеждаше нерешителна. Ако върви все така, на Гереро му трябваха 20 минути, за да дойде на ред, а дотогава Полет 2 щеше да е във въздуха. И все пак той трябваше да си купи застраховка; трябваше да бъде и на борда.
Съобщението казваше, че качването на пътниците ще стане през изход 47. Гереро трябваше вече да е на изхода. Целият се разтрепера. Ръката, която стискаше дръжката на куфарчето, залепна от пот. Отново хвърли поглед на часовника си и за двадесети път го свери с часовника на аерогарата. Шест минути бяха изминали, откакто обявиха полета. Последното повикване… Затварянето на вратите на самолета — това можеше да се случи всеки момент. Гереро трябваше да направи нещо.
Той си проби безцеремонно път до началото на опашката. Не му беше грижа, че ще привлече внимание върху себе си или че ще го ругаят. Един човек запротестира: