Той се размисли, както и преди: степента на подозрението беше без значение. Решаващият фактор си оставаше липсата на останки или липсата на доказателства.
Удивително за самия него, въпреки своята несъобразителна постъпка, той започна да се чувствува вътрешно по-сигурен.
Прибави още няколко дребни монети към купчината на гишето и изведнъж като по чудо в един от вътрешните си джобове той откри петдоларова банкнота!
Без да крие вълнението си, Гереро възкликна:
— Ето, сега е достатъчно! — дори му оставаха около долар и нещо.
Но сега вече Бъни започна да се колебае. Вместо бързо да изпише полицата за триста хиляди долара, която искаше пътникът, тя се двоумеше. Докато той ровеше из джобовете си, Бъни внимателно наблюдаваше лицето му.
Невероятно беше наистина, че този човек тръгва на презокеански полет без пари, но това все пак си беше негова работа; вероятно си има какви ли не причини за това. Истински я разтревожиха обаче очите му. В тях тя долови някакво отчаяние, граничещо с безумие.
В застрахователната компания на Бъни действуваше стриктното правило: ако пътникът изглежда неуравновесен, свръхвъзбуден или пиян, това обстоятелство трябва веднага да се доведе до знанието на аеролинията, с която пътува. Сега Бъни се питаше: дали в този случай трябва да се придържа към правилото?
Колебаеше се.
Понякога чиновниците разсъждаваха върху тези изисквания. Много от момичетата ги пренебрегваха и се възмущаваха, като твърдяха, че са назначени да продават застраховка, а не да се проявяват като неплатени и неквалифицирани психолози. Други твърдяха, че мнозинството от хората, които купуват застраховка на летището, са нервни. Как човек без специална подготовка може да разпознае къде свършва нервността и започва ненормалността? Бъни досега никога не бе съобщавала за превъзбудени пътници, макар че нейна колежка побърза да съобщи за подобен случай, а пътникът се оказа вицепрезидент на една авиокомпания, нервен и превъзбуден, защото жена му чакала бебе. След което произтекоха куп неприятности.
Бъни продължаваше да се колебае. Тя прикриваше нерешителността си, броейки парите на гишето. Чудеше се дали Мардж, другото момиче до нея, не е забелязала нещо нередно. Сигурно не е. Мардж бързаше да попълва полици и да събира свои състезателни точки.
Без да задава повече въпроси, като в същото време решаваше проблема си как да спечели електрическата четка за зъби, Бъни застрахова живота на Д.О. Гереро за триста хиляди долара.
На път за изход 47 към самолета за Рим Гереро изпрати полицата по пощата до своята съпруга Инес.
13
Митническият инспектор Хари Стандиш не чу обявяването на полета за Рим, но знаеше, че е направено. Съобщенията за полетите не достигаха до митницата, тъй като през нея минаваха само пристигащи от чужбина пътници, и Стандиш разбра за обявяването на полета по телефона директно от „Транс Америка“. Известиха го, че пътниците ще се качват от изход 47 и самолетът ще излети в единадесет часа.
Стандиш погледна часовника си. След малко щеше да тръгне към изход 47 не по работа, а за да се сбогува с племенницата си Джуди, дъщеря на неговата сестра, която се учеше в Европа. Стандиш бе обещал на сестра си, която живееше в Денвър, че ще изпрати Джуди. Той прекара част от вечерта на аерогарата с нея — приятна, самоуверена осемнадесетгодишна девойка — и обеща да намине и да се сбогуват преди излитането.
В момента инспектор Стандиш се опитваше да разясни един неприятен проблем, с който завършваше изключително тежкият му работен ден.
— Мадам — тихо се обърна той към високомерната кокалеста жена, чийто няколко куфара лежаха разтворени на масата за проверка. — Сигурна ли сте, че не желаете да внесете известни промени във вашия разказ?
— Вие май ми внушавате да лъжа? — сряза го тя. — Аз току-що ви казах цялата истина. Вие сте толкова подозрителен, толкова недоверчив, карате ме да се питам дали не живеем в полицейска държава.
Хари Стандиш не обърна внимание на думите й, митническите, служители бяха свикнали да пропускат край ушите си всички обиди, които получаваха, и отвърна учтиво:
— Не ви внушавам нищо, мадам! Просто попитах дали не искате да коригирате думите си по повод тези вещи — роклите, пуловерите и коженото палто.
Дамата, чийто американски паспорт разкриваше, че е мисис Хариет Дю Бари Мосман, живееща в Еванстън, се завръщаше от едномесечно пътуване из Англия, Франция и Дания. Тя злобно отвърна:
— Не, няма. Освен това, когато адвокатът на моя съпруг чуе за този разпит…
— Да, мадам — каза Хари Стандиш, — в такъв случай, ако не възразявате, подпишете този формуляр. Ако искате, мога и да ви го разясня.
Дрехите, пуловерите и коженото палто бяха проснати върху куфарите. Мисис Мосман носеше палтото от самури до преди няколко минути, когато инспектор Стандиш пристигна в митническа кабина № 11. Той я помоли да съблече палтото, за да го разгледа. Малко преди това червената лампичка на таблото в голямата митническа зала бе повикала Стандиш. Всяка кабина беше свързана със съответна лампичка и светването и означаваше, че дежурният митничар има затруднение и се нуждае от помощта на старши инспектор.
Младият митничар, който първоначално бе разговарял с мисис Мосман, сега стоеше до Стандиш. Почти всички пътници, пристигнали от Копенхаген с ДС-8 на „SAS“, бяха минали през митнически контрол и излезли от залата. Само тази елегантно облечена американка създаваше грижи, твърдейки, че от Европа си носи само парфюми, бижутерия и обувки. Всичко на стойност деветдесет долара — десет долара по-малко от разрешения безмитен внос. Младият служител проявил съмнение.
— Защо трябва да подписвам? — запита мисис Хариет Дю Бари Мосман.
Стандиш погледна към часовника над главата си. Беше единадесет без четвърт. Все още имаше време да свърши и да се види с племенницата си преди излитането. Той отвърна търпеливо.
— За да облекчите нещата за вас, мадам! Просто искаме да потвърдите писмено това, което ни казахте. Заявявате, че роклите са купени…
— Колко пъти искате да ви казвам? Купувала съм ги от Чикаго и Ню Йорк, преди да замина за Европа. Също и пуловерите. Палтото ми е подарък, но е купувано в САЩ. Получих го преди шест месеца.
Боже мой, чудеше се Хари Стандиш, защо постъпват така хората? Всичките й декларации той знаеше със сигурност, че са лъжи.
Като се започне с това, че етикетите на всички рокли — шест на брой от най-добро качество — бяха свалени. Никой не вършеше това безпричинно — обикновено жените се гордеят с етикетите на скъпите магазини. Още по-точно, изработката на роклите говореше за безупречния френски вкус. Същото важеше и за коженото палто, макар че към хастара му нескопосно бе пришита марка на „Сакс“ от 5-то авеню. Мисис Мосман и хора като нея отказваха да проумеят, че опитното око на един митнически чиновник не е нужно да чете етикетите, за да разбере произхода на дрехите. Кройката, шевът, дори начинът, по който се прикачваше ципът, бяха белези на познат почерк, който издаваше автора си.
Същото се отнасяше и за скъпите пуловери. И те бяха без марки, но несъмнено от Шотландия в типичните английски сивобежови разцветки, които не се намираха в Съединените щати. Когато някой американски магазин поръчваше подобни пуловери, шотландските фирми ги произвеждаха в много по-ярки цветове, каквито се търсеха на американския пазар. А всичко това, както и много още неща митническите чиновници научаваха и от теория, и от опит.
— Какво ще стане, ако подпиша декларацията? — попита мисис Мосман.
— Ще сте свободна да си отидете, мадам!
— И ще си взема багажа със себе си? Всичките си неща?
— Да.
— Ами ако откажа да подпиша?
— Тогава ще се наложи да ви задържим тук, докато завършим проверката.
След кратко колебание тя каза:
— Чудесно! Попълнете декларацията и аз ще я подпиша.
— Не, мадам, вие ще я попълните! Ето тук, моля ви, опишете вещите и откъде са закупени според вас. Посочете имената на магазините и лицето, което ви е подарило коженото палто…