Стандиш вече се готвеше да тръгне, но нещо в този човек привлече вниманието му. Това бе начинът, по който новопристигналият държеше куфарчето — внимателно и загрижено под мишница. Хари Стандиш бе видял много хора, които се държат по същия начин, минавайки през митническия контрол. Ставаше безпогрешно ясно, че в куфарчето има нещо, което искат да прикрият. Ако този човек пристигаше от чужбина, Стандиш би го накарал да си отвори куфарчето и внимателно би разгледал съдържанието му. Но този човек излизаше вън от Съединените щати.
Всъщност това съвсем не засягаше Хари Стандиш.
И все пак… Някакъв инстинкт, някакво шесто чувство, което митничарите успяваха да развият, освен личната му заинтересованост към полета заради Джуди… задържа инспектора на място, без да снема очи от малкото черно куфарче, което кльощавият като вретено пътник все още притискаше.
Увереността, която Д.О. Гереро си възвърна на застрахователното гише, все още не бе го напуснала. Приближавайки се към изход 47, той видя, че не е закъснял за самолета, и го обхвана чувството, че повечето от трудностите му са приключили: отсега нататък, успокои се той, всичко ще заработи по неговите предвиждания. И действително, сякаш в потвърждение на мислите му, на изхода нямаше никакви проблеми. Както бе предвидил от самото начало, вниманието на контрольора се спря върху незначителното различие в името Береро, изписано на билета, и Гереро в паспорта. След бегъл поглед върху паспорта контрольорът поправи името му в билета и в списъка с пътниците и извинително каза:
— Прощавайте, сър, понякога и нашите машини допускат грешки.
Гереро с удовлетворение си помисли, че най на края името му е правилно изписано. Когато по-късно се разбере за катастрофата с Полет 2, няма да съществуват съмнения при установяването на неговата самоличност.
— Приятен път, сър — контрольорът му подаде обратно билета и му посочи ръкава към туристическата класа.
Когато Д.О. Гереро се качваше на самолета, все още внимателно прегърнал черното си куфарче, двата десни двигателя вече работеха.
Беше си избрал място още при резервацията в града, третото от пътеката — до прозореца. Стюардесата го отведе натам. Пътникът на мястото до пътеката леко се привдигна, за да мине Гереро. Средното място бе още свободно.
Д.О. Гереро внимателно постави куфарчето на коленете си, като закопчаваше ремъка. Мястото му се падаше в средната част на салона, отляво. Пътниците наоколо продължаваха да се настаняват, подреждаха ръчен багаж и дрехи. Няколко души се бяха струпали на пътеката. Една от стюардесите, мърдайки беззвучно устните си с изражение, което сякаш казваше: „Моля ви, седнете по местата си“, броеше пътниците в салона.
Отпускайки се за първи път от силното напрежение, обзело го откакто излезе от квартирата си, Д.О. Гереро се облегна назад и притвори очи. Ръцете му бяха попрестанали да треперят и здраво стискаха куфарчето. Без да отваря очи, пръстите му пипнешком напипаха дръжката и съдбоносно важната примка под нея. Почувствува се още по-сигурен. Ще остане в това положение неподвижно, реши той, и приблизително след четири часа ще дръпне примката; ще потече електрическият ток, който ще взриви огромния заряд динамит в куфарчето. В този миг щеше ли да осъзнае какво става? Сигурно… реши той… За една мигновена част от секундата… в която ще се наслади победоносно на своя успех. А после милостиво ще настъпи краят.
Сега, след като вече бе на борда, искаше му се час по-скоро самолетът да излети. Но когато отвори очи, стюардесата все още продължаваше да брои.
В този момент в туристическия салон имаше две стюардеси. Малката стара дама от Сан Диего, мисис Ейда Куонсет, наблюдаваше и двете, надничайки през леко открехнатата врата на тоалетната, където се криеше.
Мисис Куонсет знаеше, че преди полета стюардесите преброяват пътниците; тя отлично съзнаваше, че този момент е най-опасният за пътуващите незаконно на борда. Но ако един гратисчия успее да избегне разкритие по време на преброяването, шансовете му да остане незабелязан по-късно или завинаги, значително нарастваха.
За щастие стюардесата не беше тази, с която мисис Куонсет разговаря, качвайки се на самолета.
Мисис Куонсет още преди това изживя няколко неприятни минути, докато дебнеше оная червенокоса кучка, старши инспектора по обслужването, която за ужас стоеше на изход 47. Слава богу, тя си тръгна, преди да се качат всички пътници, а да се промъкне покрай контрольора за мисис Куонсет бе съвсем проста работа.
После мисис Куонсет повтори историята си с портфейла на стюардесата на входа. Стюардесата, която се опитваше да отвърне на десетките въпроси на разни пътници около нея, отказа да вземе портфейла, щом като чу, че в него има „страшно много пари“ — естествена реакция, на която мисис Куонсет разчиташе. И също както предвиждаше, позволиха й сама да предаде портфейла на сина си, само да не се бави.
Високият светъл мъж, който, без да подозира, бе избран за неин „син“, сядаше съвсем в началото на салона. Мисис Куонсет пристъпи към него, но без да бърза. Тя тайно наблюдаваше стюардесата на входа и я чакаше да отклони вниманието си. Съвсем скоро вниманието й бе отвлечено към нещо друго.
Плановете на мисис Куонсет бяха гъвкави. Недалече забеляза място, на което би могла да седне. Но в този момент пътниците са раздвижиха и се освободи път към тоалетната След миг през леко открехнатата врата тя видя, че стюардесата от входа влезе навътре и друга започна преброяването.
Когато стюардесата броеше пътниците към края на салона, мисис Куонсет се измъкна от тоалетната и бързо мина покрай нея, промърморвайки извинение. Тя чу, че стюардесата нетърпеливо цъкна с език. Мисис Куонсет разбра, че е включена в преброяването — и толкова.
Няколко реда по-напред от лявата страна имаше едно незаето средно място. От своя опит на въздушен гратисчия малката стара дама от Сан Диего се бе научила да се ориентира към средните седалки, които повечето пътници ненавиждаха. Тях последни ги заемаха и ако самолетът не е пъпен, средните седалки обикновено оставаха свободни.
Щом се настани, мисис Куонсет наведе глава, опитвайки се с нищо да не бие на очи. Не се надяваше до края на полета да остане незабелязана. В Рим ще започнат различни формалности — паспортни и митнически проверки, така че нямаше начин да се измъкне безпрепятствено, както бе свикнала при своите нелегални разходки до Ню Йорк. Но поне щеше да изживее вълнението, че е стъпила в Италия, както и едно приятно завръщане. А дотогава полетът й предлагаше апетитна храна, прожекция на филм, а по-късно може би — приятен разговор с двамата й съседи.
Ейда Куонсет с любопитство запоглежда към съседите от двете си страни. Забеляза, че и двамата са мъже, но все още не смееше да гледа открито към съседа си вдясно, за да не обърне лице право към стюардесите, които се разхождаха бавно напред-назад по пътеките и отново преброяваха пътниците. Мисис Куонсет хвърляше тайни погледи обаче към мъжа отляво; огледът й бе улеснен от обстоятелството, че той седеше облегнат със затворени очи. Беше кльощав, изпит човек, с бледо, жълтеникаво лице и мършав врат, човек, който видимо имаше нужда от силна храна. Мустачките му бяха редки и русоляви. На коленете си държеше черно куфарче и макар че очите му бяха затворени, мисис Куонсет забеляза, че ръцете му здраво стискаха дръжката.
Стюардесите бяха свършили с преброяването. От първокласния салон се появи трета стюардеса и сега трите оживено разговаряха.
Мъжът вляво от мисис Куонсет отвори очи. Той продължаваше яко да стиска куфарчето. Малката стара дама от Сан Диего — една родена любопитна душа — се зачуди какво ли има вътре?
Връщайки се към митническата зала — този път през пътническия салон на аерогарата, — инспектор Хари Стандиш продължаваше да мисли за човека с черното дипломатическо куфарче. Стандиш не можеше да го разпита: вън от пределите на митницата митническите инспектори нямаха право да разпитват никого, освен ако имаха подозрението, че пътникът е избягнал митнически контрол. А човекът на изхода не спадаше към тази категория.