Разбира се, инспектор Стандиш можеше телеграфически да опише лицето на италианските митнически власти, изказвайки съмнението си, че човекът пренася контрабандни стоки. Но Стандиш не беше уверен, че е редно да постъпи така. Сътрудничеството между митниците в международен мащаб беше слабо, дори нещо повече — помежду им съществуваше силно професионално съперничество. Това важеше дори за канадската митница: регистрирани бяха случаи, когато митниците на САЩ научавали за контрабандно изнасяне на партиди диаманти за Канада, но по свое усмотрение не информираха канадските митнически власти. Вместо това агенти на американската тайна полиция откривали заподозрените контрабандисти при пристигането им в Канада и ги преследвали през цялото им пребиваване там, но ги арестували само ако пресекат обратно границата със САЩ. Обясненията на САЩ бяха следните: контрабандният товар се конфискува и задържа от страната, в която е хванат, и митническите служби не желаеха да поделят своята плячка.
Инспектор Стандиш реши да не изпраща телеграма до Италия. Вместо това той ще изложи пред „Транс Америка“ своите подозрения и ще ги остави те да предприемат необходимото.
Далеч пред себе си той бе забелязал мисис Ливингстън, старши инспектор по обслужването на пътниците, която стоеше на изходната врата за Полет 2. В момента тя разговаряше с група пътници. Хари Стандиш изчака, докато пътниците се отдалечат.
— Здравейте, мистър Стандиш! — каза Таня. — Надявам се, че при вас в митницата нещата са по-спокойни, отколкото тук.
— Не бих казал — отвърна той, спомняйки си за мисис Хариет Дю Бари Мосман, която вероятно все още разпитваха в митническата зала.
Таня усети, че той иска да й каже нещо, но се колебае. Понякога Стандиш се питаше дали не се превръща в супер-детектив, толкова изострена бе инстинктивната му бдителност. Но в повечето случаи интуитивните му подозрения се оказваха верни.
— Наблюдавах качването на пътниците за Полет 2 — каза Стандиш. — Забелязах нещо, което ме смути. — И той й описа дългия кльощав като вретено човек и съмнителния начин, по който притискаше черното си куфарче.
— Мислите ли, че е измъкнал нещо контрабанда?
Инспектор Стандиш се усмихна.
— Ако не заминаваше, а пристигаше от чужбина, аз щях да разбера. Но единственото нещо, което мога да ви кажа, мисис Ливингстън, е, че този човек крие в куфарчето си нещо, което не желае да се разбере от останалите.
Таня замислено каза:
— Съвсем не знам какво мога да направя.
Дори и човекът да пренасяше контрабанда, тя не беше убедена, че това е работа на авиокомпанията.
— Вероятно нищо не може да се направи. Но тъй като вие поддържате връзки с нас, реших да изкажа подозренията си.
— Благодаря ви, мистър Стандиш. Ще доложа на нашия ръководител на пътническите превози и може би той ще реши да информира командира.
Щом като инспекторът се отдалечи, Таня хвърли поглед към часовника в аерогарата — беше единадесет без една минута. На път към канторите на „Транс Америка“ Таня реши, че е твърде късно да се свърже със самолета на изходните врати. Всеки момент той щеше да потегли. Питаше се дали ръководителят на пътническите превози е в кабинета си. Ако той сметнеше, че случаят заслужава внимание, щеше да уведоми капитан Димирест по радиото, докато самолетът все още рулира на земята. Таня забърза.
Ръководителят на превозите не се оказа в кабинета си, но там седеше Питър Коукли. Таня троснато запита:
— Какво правите тук?
Младият служител на „Транс Америка“, когото малката стара дама от Сан Диего бе успяла да надхитри, глупаво разказа за случилото се.
Питър Коукли току-що бе изтърпял гнева на доктора, когото той изпрати до женската тоалетна за зелен хайвер. Докторът бе бесен и не щадеше хулите си. Младият Коукли явно очакваше същото и от мисис Ливингстън. Предчувствието му не го излъга. Таня избухна.
— По дяволите! По дяволите! — беснееше тя. — Нима не ви казах, че има цяла торба с трикове!
— Да, мисис Ливингстън, ама аз…
— Сега няма да говорим! Хванете телефона и информирайте всички наши изходи. Предупредете ги да са бдителни и да не пропускат стара жена, облечена в черно, с невинен вид — знаете как да я опишете! Тя ще се опита да се качи на самолет за Ню Йорк, но нищо чудно да избере и заобиколен маршрут. Ако я открият, контрольорът на изхода да я задържи и да се обади тук. Да не се допуска на никой самолет, каквито и причини да изтъква. Докато правите това, аз ще предупредя другите авиолинии.
— Да, мадам!
В кабинета имаше няколко телефона. Питър Коукли хвана един От тях, а Таня — друг.
Таня знаеше наизуст телефонните номера на „ТУА“, „Американ еърлайнз“, „Юнайтид еърлайнз“ и „Нортуест“ — и четирите имаха директни рейсове за Ню Йорк. Докато разговаряше със своята колежка от „ТУА“ Джени Хенлайн, тя чу Питър Коукли по другия телефон:
— Да, съвсем стара… В черно… По вида й няма да повярвате…
Таня разбра, че бе започнала умствена надпревара между нея и хитрата и изобретателна Ейда Куонсет. В крайна сметка, мислеше си тя, коя ли от двете ще надхитри?
За момент тя забрави разговора си с митническия инспектор Стандиш и за намерението си да открие ръководителя на пътническите превози.
На борда на самолета, изпълняващ Полет 2, капитан Върнън Димирест кипеше от гняв:
— За кой дявол ни задържат още?
Третият и четвъртият двигател от дясната страна на N–731–ТА вече работеха. Тяхното приглушено, но мощно трептене се усещаше от целия самолет.
Още преди няколко минути пилотите бяха получили разрешение да включат двигатели три и четири. Но все още чакаха потвърждение за пускане на първи и втори двигател, разположени от тази страна на борда, от която се качваха пътниците; обикновено те не се задействуваха, преди да се затворят вратите. Червената сигнална лампа на таблото с приборите мигна преди минута-две — това означаваше, че задната врата е затворена и ръкавът е отлепен и изтеглен от самолета. Но друга яркочервена лампичка продължаваше да свети, показвайки, че предната врата е все още отворена и през пилотската кабина можеше да се види, че предният ръкав все още не е отместен. Като се завъртя на стола си, капитан Димирест нареди на втория пилот Джордън:
— Отвори вратата!
Сай Джордън седеше зад двамата първи пилоти пред сложен панел от уреди за контрол на двигателите. Той се понадигна, протегна дългото си слабо тяло и отвори вратата на кабината. В предния пътнически салон те видяха неколцина служители в униформа на „Транс Америка“ и сред тях Гуен Мейгън.
— Гуен! — извика Димирест. Когато тя влезе, той отново промърмори: — Какво ли, по дяволите, се е случило?
Гуен изглеждаше разтревожена.
— Броят на пътниците в туристическия салон не отговаря на проверените билети. Броихме ги два пъти. Не съвпада със списъка на пътниците.
— Инспекторът по товарите тук ли е?
— Да, той сега проверява нашите преброявания.
— Искам да го видя.
В този стадий на полета винаги изникваше проблемът за поделената власт. Фактически командирът на самолета бе влязъл в своите права, но той не можеше нито да включи двигателите, нито да започне да рулира, без разрешение на инспектора по товарите. И двамата имаха една и съща цел — самолетът да излети точно навреме. Често обаче техните различни задължения създаваха конфликти.
След малко униформеният инспектор по товарите, чийто чин можеше да се определи по сребърната нашивка, влезе в кабината.
— Слушай, приятелче — каза Димирест. — Аз ще ти кажа нещо. За всяка секунда, която се задържаме тук, харчим гориво. Трети и четвърти работят и ти ми даде „0’кей“ да ги включим… Ценно гориво, което ще ми е нужно във въздуха. Ако самолетът не потегли в тая минута, загасвам двигателите и ще поискам да ми допълнят резервоарите. И още едно нещо, което трябва да знаеш: от кулата ни съобщиха, че имат временно „прозорец“ в трафика. Ако почнем сега да рулираме, ще ни дадат веднага разрешение за излитане. След десет минути нещата няма да са същите. Решавай ти какво ще правим?