Самолетът спря. През прозореца Гуен забеляза светлините на друга машина пред тях и на още няколко, наредени зад тях. Машината пред тях зави към стартовата писта. Полет 2 щеше да го последва. Гуен изтегли едно сгъваемо столче и се затегна с предпазния колан. Другите момичета също бяха седнали.
Замисли се отново, отново я парна същата сладка болка, същият въпрос: Детето на Върнън, нейното дете — да го махне ли, или да го задържи?… Да или не?… Да бъде или да не бъде… Излязоха на пистата… Аборт или не?… Темпото на двигателите нарастваше. Самолетът се движеше напред, не губеше време: след секунди щяха да са във въздуха… Да или не? Ще му позволи ли да живее, или ще го обрече на смърт? Как да направи избор между любовта и действителността, между съвестта и здравия разум?
Тази вечер Гуен Мейгън не биваше да прави съобщението за намаляване оборотите на двигателите.
В пилотската кабина, рулирайки, капитан Харис мрачно промърмори на Димирест:
— Тази вечер не възнамерявам да спазвам мерките за намаление на шума.
Върнън Димирест, който нанасяше в дневника получените по радиото указания за усложнения им маршрут — задача, която обикновено изпълнява отсъствуващият днес първи пилот, — кимна в съгласие.
— Съвсем правилно! Аз бих направил същото!
Повечето пилоти биха пропуснали тази формалност, но Димирест, верен на своята педантичност, придърпа бордовия журнал към себе си и в графата „Забележки“ нанесе: „Неспазване на мерките за намаляване на шума. Причини: атмосферни условия, безопасност.“
По-късно във връзка с тази забележка можеха да възникнат усложнения, но това бяха неприятности, които Димирест обичаше и щеше открито да ги посрещне.
Светлината в пилотската кабина се приглуши. Приготовленията преди излитане бяха завършени.
Имаха късмет, че се появи временно затишие в движението; това щеше да им даде възможност бързо да излетят от писта две-пет и да избягнат дългото задържане на земята, което тормозеше толкова много самолети тази вечер. Но след тях закъснението отново щеше да се наслагва. Зад Полет 2 се нижеше растяща върволица от чакащи машини и цяла процесия от други, които току-що потегляха от различните изходи на аерогарата. По радиото наземният диспечер изстрелваше неспирен поток от указания до самолети на „Юнайтид еърлайнз“, „Ийстърн“, „Американ еърлайнз“, „Ер Франс“, „Флайнг тайгър“, „Луфтханза“, „Браниф“, „Континентал“, „Лейк сентрал“, „Делта“, „ТУА“, „Озарк“, „Ер Канада“, „Алиталиа“, и „Пан Американ“ и крайните точки на техните полети звучаха като индекс в учебник по световна география.
Допълнителните резерви от гориво, които поръча капитан Ансън Харис в случай на no-дълго задържане на земята, се оказаха ненужни. Но дори с допълнителното гориво общият им товар бе в границите на безопасното излитане, както пресметна вторият офицер Сай Джордън, разгръщайки отново диаграмите действие, което щеше да повтаря много пъти и днес, и утре до края на полета.
Радиоапаратите на двамата пилоти — и на Димирест, и на Харис — сега бяха настроени на честотата на наземния диспечер.
На писта две-пет, непосредствено пред „Транс Америка“ един британски ДС–10 на „ВОАС“ получи разрешение за излитане. Той се понесе напред, отначало тромаво и бавно, а след това набра скорост. Цветовете на флага му — синьо-бяло и златно — проблеснаха за миг в отражението на светлините от другите самолети и се изгубиха във вихрушка от сняг и черен дим. Веднага гласът на наземния диспечер разпореди:
— „Транс Америка“, Полет 2, рулирайте за старта, писта две-пет и задръжте на място. Самолет каца на писта едно-седем, ляво.
Едно-седем, ляво бе писта, която директно пресичаше писта две-пет. Винаги съществуваше опасност при използуването на двете писти едновременно, но диспечерите умело разпределяха машините — кацащи и излитащи, без да губят време, внимавайки обаче два самолета да не достигнат пресечката в един и същи момент. Пилотите, отлично знаеха опасността от колизия и когато чуваха по радиото, че се използуват и двете писти, безпрекословно се подчиняваха на диспечера.
Ансън Харис бързо и ловко изведе самолета на писта две-пет.
Поглеждайки през снежната виелица навън, Димирест забеляза светлините на самолет, който всеки момент щеше да докосне писта едно-седем. Той натисна бутона на микрофона:
— Прието! „Транс Америка“ две е на старт и чакаме. Виждаме кацащата машина.
Още преди кацащият самолет да бе достигнал пресечката с тяхната писта, гласът на диспечера прозвуча отново:
— „Транс Америка“, разрешавам излитане! Давай, човече, давай!
Последните три думи не влизаха в никакъв диспечерски речник, но и за диспечери, и пилоти те означаваха: „Карай по-бързо, по дяволите! Друг самолет каца непосредствено след този!“ Нови светлини застрашително близо летяха към едно-седем.
Ансън Харис веднага натисна ръчките на четирите дросела до краен предел и нареди:
— Изравнете тягата! — и рязко натисна спирачки, за да наберат мощност, докато Димирест изравни подаването на гориво в четирите двигателя. Техният равен вой постепенно прерасна в гръмотевичен рев. Тогава Харис отпусна спирачките и N–731–ТА полетя напред по пистата.
Върнън Димирест рапортува на кулата:
— „Транс Америка“ стартира! — и дръпна щурвала към себе си, докато Харис с лявата, ръка държеше кормилото на предния колесник, а дясната постави към ръчките на дроселите.
Скоростта нарасна. Димирест извика:
— Осемдесет възела!
Харис кимна, отпусна предния колесник и пое щурвала… Светлините на пистата проблясваха в снежната вихрушка. Шумът на двигателите нарасна до кресчендо… При сто тридесет и два възела, както предварително бе преценил, Димирест извика: „V — едно!“, което означаваше че са достигнали критичната скорост. След тази скорост самолетът трябваше да излети… Сега вече прехвърляха V — едно… Като продължаваше да се ускорява, самолетът премина пресечката с пистата едно-седем и хвърляйки поглед вдясно, пилотите видяха светлините на кацащия самолет; само след секунди другата машина щеше да премине пресечката на двете писти. Още един риск — ловко изчислен — бе отминат; само песимистите вярваха, че един ден този риск ще… Когато скоростта достигна сто петдесет и четири възела, Харис притегни щурвала към себе си. Предният колесник се отлепи от повърхността на пистата, самолетът повдигна носовата си част и след миг, набирайки още скорост, се издигна във въздуха. Харис тихо нареди:
— Прибери колесниците!
Димирест протегна ръка и повдигна един от лостовете на централното табло за управление. Звукът от прибиращите се колесници вибрираше по корпуса на самолета и завърши с тъп трясък, когато се хлопнаха люковете.
Самолетът бързо се издигаше, вече беше на височина над сто и двадесет метра. След малко нощта и облаците щяха да го погълнат.
— Клапи на двадесет градуса!
Като продължаваше да изпълнява ролята на първи пилот, Димирест веднага промени положението на клапите на двадесет градуса. Изпитаха внезапно усещане за потъване, когато клапите на крилата, осигуряващи допълнителна тяга при излитане, леко се разтвориха.
— Отвори ги напълно!
Сега клапите бяха изцяло изтеглени.
Димирест отбеляза за доклада си, че до този момент по време на излитането не бе забелязал ни най-малка нередност в управлението на капитан Ансън Харис. Така и очакваше. Въпреки острите думи, казани преди, Върнън Димирест съзнаваше, че Харис е първокласен пилот, еднакво прецизен, както самия него. Ето защо той знаеше, че полетът им за Рим тази вечер ще бъде едно лесно пътуване.
Само преди секунди се бяха отлепили от земята; сега, все още рязко набирайки височина, те прелетяха над края на пистата, чиито светлини се замъгляваха от облаците и падащия сняг. Ансън Харис бе престанал да гледа навън и летеше само по прибори.