— Не можем нищо смислено да изтръгнем от нея, но иначе не върши нищо нередно. Не искам да я откарам в ареста и без това изглежда ужасно разстроена.
— Какво предприехте?
Ордуей сякаш започна да се оправдава:
— Тази вечер няма много тихи места на летището, затова я въведох в преддверието пред вашия кабинет. Исках да ви известя, в случай че се върнете, да не се зачудите какво става.
— Много добре. Сама ли е?
— С един от моите хора, но той може би вече я е оставил. Тя е съвършено безвредна. Сигурен съм в това. Отново ще се опитаме да изясним нейния случай.
— След няколко минути ще бъда в кабинета си — каза Мел. — Ще видя дали мога да помогна с нещо. — Мел се запита дали би имал повече успех в разговора си с тази непозната жена, отколкото в разговора с брат си. Дали нямаше да развали нещата? Мисълта за Кийт, който бе на края на нервите си, дълбоко тревожеше Мел.
После се сети и запита:
— Научихте ли името на жената?
— Да, това успяхме. В него има нещо испанско. Момент. Записал съм го някъде.
Последва пауза и после лейтенант Ордуей каза:
— Името й е Гереро. Мисис Инес Гереро.
Таня Ливингстън недоверчиво попита:
— Искате да кажете, че мисис Куонсет е на борда на Полет 2?
— Боя се, че две мнения по този въпрос няма, мисис Ливингстън! В самолета се качи една малка стара дама, точно такава, каквато вие я описвате. — Контрольорът на изход 47 за пътниците на „Златната флотилия“ седеше в стаята на ръководителя на пътническите превози заедно с Таня Ливингстън и младия Питър Коукли, все още покрусен, задето мисис Ейда Куонсет бе успяла да го забаламоса, докато се намираше под негова опека.
Контрольорът бе току-що пристигнал в отговор на предупреждението на Коукли до всички изходи на „Транс Америка“ във връзка с неуловимата мисис Куонсет.
— Въобще не ми мина през ума, че има нещо нередно — обясняваше контрольорът. — И други изпращачи пуснахме на самолета, но всички слязоха — после добави в самозащита. — Освен това бях претрупан от работа. Нямаме достатъчно хора и като изключим времето, в което вие ми помагахте, аз върших работа за двама души. Вие знаете това.
— Да, знам — отвърна Таня. — Тя нямаше намерение да прехвърля вината върху него. Ако някой бе виновен за случилото се, това бе самата тя.
— Веднага след като вие си тръгнахте, мисис Ливингстън, старата пристигна, каза ми нещо за сина си, май че си забравил портфейла. Дори ми го показа. Имало пари в него и затова аз не го взех.
— Тя на това е и разчитала. Един от редовните й трикове.
— Не знаех, затова я пуснах на борда. И оттогава допреди няколко минути, когато позвънихте, въобще не се бях сетил за нея.
— Изиграла те е — каза Питър Коукли. Той хвърли бегъл поглед на Таня. — Както изигра и мене.
Контрольорът поклати глава.
— Нямаше да повярвам, както не вярвам и сега. Но независимо от всичко тя е на борда… — Той съобщи за несъответствието между преброяването на пътниците в туристическия салон и броя на билетите и после за решението на инспектора по товарите да разреши излитане, вместо да удължи задържането на самолета на земята.
Таня бързо каза:
— Тогава несъмнено Полет 2 вече е във въздуха?
— Да, излетяха. Проверих, идвайки насам. Дори да не бяха излетели, не вярвам, че щяха да върнат самолета в нощ като тази.
— Разбира се! — Таня въобще не можеше да си представи, че „Златната флотилия“ щеше да промени курса си и да се върне само заради мисис Ейда Куонсет. Времето и загубите по разтоварването на един гратисчия биха достигнали до хиляди долари — много повече, отколкото да откарат мисис Куонсет до Рим и да я върнат обратно. — Ще спират ли някъде за зареждане?
Таня знаеше, че понякога самолетите за Европа кацаха непредвидено за зареждане в Монреал или в Нюфаундленд. В такъв случай имаше шанс да смъкнат мисис Куонсет и да я лишат от удоволствието да пристигне в Италия.
— Аз вече проверих това — отвърна контрольорът. — Но полетът е директен. Без междинни кацания.
— Проклета старица! — възкликна Таня.
И така Ейда Куонсет щеше да пътува до Италия и обратно, вероятно с нощуване и храна, всичко за сметка на компанията. Таня гневно се упрекваше, задето бе подценила непоколебимостта на старата дама да бъде върната обратно към западното крайбрежие. Тя също бе пропуснала да предвиди, че мисис Куонсет можеше да пожелае да полети не само за Ню Йорк.
Само преди петнадесетина минути Таня си помисли, че между нея и Ейда Куонсет бе започнала умствена надпревара. Несъмнено малката стара дама от Сан Диего бе спечелила първия рунд.
С невъобразимо ожесточение Таня пожела авиокомпанията да направи този път изключение и да даде под съд мисис Куонсет. Но знаеше, че това няма да стане.
Младият Питър Коукли се опита да каже нещо, но Таня го сряза:
— Я млъкни!
Малко след като контрольорът и Коукли излязоха, ръководителят на пътническите превози се върна в кабинета си. Бърт Уедърби беше упорит, работлив човек към петдесетте години, който се бе издигнал до този пост от носач на багаж. Обикновено деликатен и с чувство за хумор, тази вечер той бе уморен и раздразнителен от тридневното неспирно напрежение. Изслуша нетърпеливо доклада на Таня, в който тя пое цялата вина върху себе си и едва спомена името на Питър Коукли.
Като прокара ръка по оредяващата си сребриста коса, ръководителят на пътническите превози отбеляза:
— Бих искал да проверя дали не са се качили в самолета всички желаещи да се разходят до Европа. Такива грешки ни правят за смях — после се замисли и отсече: — Вие объркахте тази каша, вие ще я оправяте. Свържете се с кулата, помолете ги да разговарят с командира на Полет 2 и да го известят за случилото се. Не знам какво той би могъл да направи. Лично аз бих искал да хвърля старата вещица от 10000 метра височина, но нека той реши. Кой всъщност е командир на самолета?
— Капитан Димирест.
Бърт Уедърби изохка.
— Само това ни липсваше! Той и без това ще каже, че му играем номер, защото ръководството спи. Все пак предупредете го да задържат старицата под охрана при кацането и да не й позволяват да слиза без ескорт. Ако италианските власти решат да я арестуват, още по-добре. После се свържете с нашия представител в Рим. Като пристигнат, той ще й стане бавачка. Надявам се, че разполага с по-компетентни сътрудници, отколкото аз тук.
— Да, сър — каза Таня.
Тя започна да му разказва за другия случай във връзка с Полет 2 — за подозрителния човек с черното дипломатическо куфарче, когото митническият инспектор Стандиш бе забелязал да се качва на борда. Още преди да свърши, Бърт Уедърби я прекъсна:
— Оставете това! Какво искат митничарите — да вършим тяхната работа ли? Пет пари не давам какво носи тоя човек, след като не засяга интересите на компанията. Ако митниците искат да знаят какво има в куфарчето му, да накарат италианската митница да провери, а не нас. Да не съм луд да разпитвам! Сигурно ще оскърбя един честно заплатил си пътник за нещо, което не е наша работа.
Таня се колебаеше. Имаше нещо в този човек с черното куфарче — макар самата тя да не го бе видяла, — което я тревожеше. Беше чувала за много случаи, когато… но, разбира се, подобна мисъл бе нелепа…
— Все пак си мисля — започна тя, — че той може би не е контрабандист въобще?
— Казах ви, забравете за случая! — сопна се ръководителят на пътническите превози.
Таня излезе. Върна се в стаята си и започна да пише радиограма до командира на Полет 2 капитан Димирест във връзка с мисис Ейда Куонсет.
2
На път за летището Синди Бейкърсфелд се отпусна на задната седалка в таксито и затвори очи. Тя нито усещаше, нито се интересуваше, че навън все още продължава да вали и че таксито напредва бавно в претовареното движение. Но тя не бързаше. Чувство на физическо блаженство и удовлетвореност (Не се ли нарича това еуфория? — чудеше се Синди) — се разливаше по цялото й тяло.
Причината бе Дерик Идън.