Усети, че шофьорът я следи с поглед в огледалото. Нямаше представа що за човек е той: не го беше погледнала въобще, когато се качи в колата му пред хотела, който тя и Дерик напуснаха поотделно, след като решиха, че от този момент нататък трябва да действуват дискретно и предпазливо. А освен това тази вечер всички лица и всички фигури в съзнанието й приемаха образа на Дерик Идън.
— Намираме се пред Портидж парк, мадам — каза шофьорът. — Наближаваме летището. Още малко.
— Благодаря.
— Много коли се нижат около нас. Май че хората от летището си имат доста грижи в тая буря.
Много важно, мислеше си Синди. Сякаш няма за какво друго да мисли и да приказва освен за това идиотско летище! Но не каза нито дума.
Пред централния вход на аерогарата Синди се разплати с шофьора и забърза да се спаси от мокрия сняг, който се виеше на вихрушки под навесите. Тя се промъкна сред множеството в залата и заобиколи една огромна тълпа хора, които сякаш се готвеха за демонстрация, защото няколко души се мъчеха да инсталират преносима високоговорителна уредба. Един чернокож лейтенант от полицията, когото Синди бе виждала на няколко пъти с Мел, разговаряше с двама-трима души от групата, явно техни водачи. Полицаят отривисто клатеше глава. Без да проявява любопитство — нищо на летището не представляваше интерес за нея — Синди продължи към кабинетите на административния мецанин.
Всички кабинети светеха, макар че повечето бяха празни и не се чуваше тракането на пишещи машини или жуженето на гласове, както през работно време. Значи има хора, помисли си Синди, които са проявили достатъчно разум да се приберат по домовете си тази вечер.
Единственото живо същество, което зърна на етажа, бе жена на средна възраст с невзрачни дрехи, седнала в преддверието към кабинета на Мел. Тя се бе отпуснала на едно канапе, гледаше безизразно в пространството и не обърна никакво внимание на Синди. Очите на жената бяха зачервени, сякаш от сълзи. Ако се съди по облеклото и обувките й, които бяха напълно прогизнали, тя явно се бе движила в бурята навън.
Синди я погледна с бегъл любопитен поглед, преди да влезе в кабинета на Мел. Кабинетът беше празен и тя седна на един стол да почака. След малко притвори очи и се върна към щастливите си мисли за Дерик Идън.
След около десетина минути Мел бързо влезе в кабинета си. Тази вечер той влачеше крака си по-силно от обикновено. Веднага забеляза Синди.
— О! — той явно се изненада, като я видя, и се върна да затвори вратата. — Наистина не вярвах, че ще пристигнеш.
— И предполагам, би предпочел обратното.
Мел поклати глава.
— Все още продължавам да мисля, че нищо няма да постигнем, поне с това, което ти, изглежда, имаш пред вид. — Той изгледа жена си с оценяващ поглед, чудейки се каква е истинската причина за посещението й. Отдавна бе разбрал, че мотивите на Синди са често пъти по-сложни и съвсем различни от това, което на пръв поглед подсказват. Но все пак трябваше да признае, че тази вечер жена му изглеждаше превъзходно — блестяща, очите й излъчваха някакво сияние. За съжаление нейният блясък повече не го трогваше.
— Разбира се, ако ми кажеш какво според теб имам пред вид.
Той повдигна рамене.
— Останах с впечатлението, че ти се стремиш към кавга. Според мен достатъчно разправии си имаме в къщи, за да устройваме сцени и тук.
— Може би ще трябва да решим някои неща тук. След като ти рядко се вясваш в къщи.
— Бих си стоял в къщи, ако атмосферата беше по-благоприятна.
Ето — разговаряха само няколко секунди, помисли си Синди, и вече започнаха да се хапят един друг. Изглежда, вече бе станало невъзможно да разговарят нормално, без да се сдърпат.
И въпреки това не можа да се сдържи да не отговори:
— О, така ли било! Това не винаги е било причината, която си изтъквал, за да не си стоиш в къщи. Вечно си твърдял, че е абсолютно наложително да бъдеш тук, на летището — дори по двадесет и четири часа в денонощието. Толкова важни неща — поне ти така казваш — се случвали тук.
— Днес това е точно така — остро каза Мел.
— Но не и друг път, нали?
— Ако ме питаш дали понякога съм предпочитал да стоя тук, вместо да се прибера в къщи, отговорът е: да!
— Но сега за първи път проявяваш доблест да го кажеш!
— Дори когато се връщам в къщи, ти настояваш да ме въвлечеш в някакво идиотско мероприятие, като приема ти тази вечер.
Жена му гневно изкрещя:
— Значи ти въобще не си възнамерявал да идваш тази вечер!
— Напротив. Казах ти, че имах намерение, но…
— Никакво но! — Синди усети как предпазните й клапи взеха да избиват. — Значи си разчитал да се появи нещо, което да те възпре, както винаги. За да можеш да се измъкнеш с готово алиби. За да убедиш себе си, дори да не успееш мене да убедиш, защото за мен ти си един лъжец и мошеник.
— По-полека, Синди!
— Никакво полека!
Те се гледаха разярено един друг.
Какво се случи с тях, мислеше си Мел, че се държаха така — че се дърлеха като невъзпитани деца, караха се за дреболии, разменяха си злостни презрителни реплики и той с нищо не отстъпваше на Синди! Какво ставаше, че в разправиите си и двамата падаха толкова ниско! Дали същото ставаше и с други хора, чудеше се Мел, когато отношенията им се изостряха след дълги години съвместен живот? Дали защото познаваха взаимните си слабости и мъчително дълбаеха в тях? Беше чул някой да казва, че когато един брак започне да се разпада, двамата партньори проявяват най-лошите черти от характерите си. За него и за Синди това се оказа абсолютно вярно.
Опита се да заговори по-разумно.
— Не мисля, че съм лъжец и мошеник. Но може би има нещо вярно в това, че чакам да се появи нещо, което да ме избави от светските приеми, които, както знаеш, ненавиждам. Но просто не съм разглеждал нещата от този ъгъл.
Синди не отвърна и той продължи:
— Ако щеш вярвай, наистина имах намерение да дойда тази вечер — така предполагах поне. Наистина без желание, както ти казваш. Но знам със сигурност, че не аз съм предизвикал бурята, а откакто тя започна, случиха се доста неща, които наистина ме задържаха тук. — Той кимна с глава към преддверието на кабинета си. — Ето и тази жена, която седи отвън. Обещах на лейтенант Ордуей да разговарям с нея. Изглежда й се е случила някаква беда.
— Жена ти също се намира в беда — каза Синди. — Онази отвън може да почака.
— Добре — кимна той.
— Май нещо не върви — започна Синди. — Между теб и мен. Нали?
Той помълча, преди да отговори, не искаше да прибързва, но все пак осъзна, че щом като се е стигнало дотук, ще е глупаво да заобикаля истината.
— Да — на края каза той, — боя се, че е точно така.
Синди моментално изстреля:
— Само ако се промениш! Ако погледнеш нещата от моята гледна точка! Винаги е ставало каквото ти искаш! Ако постъпваш така, както аз искам…
— Шест вечери поред да се явявам с черна вратовръзка, а на седмата — с бяла…
— А защо не? — Възбудено и повелително Синди го гледаше право в очите. Той винаги се бе възхищавал от това нейно яростно настроение, дори когато гневът й бе насочен срещу него. Дори сега.
— Аз мисля, че имам право да кажа същото — каза той. — За промяната. И всичко останало. Бедата е там, че хората не се променят — поне в това, което в основни линии представляват. Те се приспособяват. Вероятно в това се състои и същността на брака — двама души да се приспособят един към друг.
— Приспособяването не бива да бъде едностранно.
— При нас не е било така — оспори Мел, — независимо от думите ти. Опитвал съм се да се приспособя. Също и ти, струва ми се. Не знам кой от двама ни е положил повече усилия: според мен — аз, а ти мислиш обратното. Важното е едно: дълго време се мъчихме в това отношение, но резултат няма.
— Предполагам, че имаш право — бавно каза Синди. — Поне за последното. Същото мисля и аз. — Тя помълча, после добави: — Мисля, че трябва да се разведем.