— Трябва да си напълно сигурна. Това е много важно. — Дори сега, помисли си Мел, Синди увърта решението си, очаква той да я подпомогне, да я облекчи. Ако не разговаряха по толкова сериозен въпрос, той би се усмихнал.
— Сигурна съм — каза Синди. После повтори още по-уверено: — Сигурна съм.
Мел каза спокойно:
— Тогава това е най-правилното решение и за двама ни.
За миг Синди се поколеба:
— А ти сигурен ли си, че искаш същото?
— Да — отвърна той. — Напълно.
Синди сякаш се обезпокои от това, че не възникна спор и всичко стана толкова бързо. Тя попита:
— Значи, стигнахме до решение?
— Точно така.
Те все още се гледаха един друг, но гневът им бе отминал.
— О, по дяволите! — Мел се помръдна, сякаш искаше да пристъпи напред. — Съжалявам, Синди.
— Аз също съжалявам — тя не се помръдна. Гласът й бе по-уверен. — Но това е най-разумното, нали?
— Да, и аз така мисля — кимна той.
Вече всичко беше свършено. Знаеха го и двамата. Оставаха само формалностите.
Синди вече започна плановете си:
— Аз ще поема опеката на Роберта и Либи. Разбира се, ти винаги ще можеш да ги виждаш. Няма да ти създавам трудности в това отношение.
— Не бих се и съмнявал в това.
Да, естествено, мислеше си Мел, логично е децата да отидат при майка си. Те щяха да му липсват, Либи особено. Никакви срещи навън, колкото и да са чести, не могат да заместят съвместния живот в един дом, всеки ден. Спомни си разговора с малката си дъщеря тази вечер. Какво му искаше Либи? А, да, карта за февруари. Да, той имаше карта и тя показваше някои неочаквани отклонения във времето.
— Ще трябва да си наема адвокат — продължи Синди. — Ще те уведомя кой е.
Той кимна и се зачуди дали всички бракове приключваха така делово, щом като веднаж решението е взето. Вероятно така постъпваха цивилизованите хора. Във всеки случай Синди успя да възстанови спокойствието си с удивителна лекота. Седнала на стола, тя изучаваше лицето си в огледалцето на пудриерата си и поправяше грима си. На Мел дори му се стори, че мислите й се откъснаха от тук. В краищата на устните й заигра усмивка. В подобни ситуации, мислеше си Мел, жените би трябвало да са по-емоционални от мъжете, но Синди не показваше подобни признаци, докато самият той едва сдържаше сълзите си.
Дочу някакъв шум и разбра, че хора говорят и се движат пред кабинета му. На вратата се почука.
— Влезте — извика Мел.
Беше лейтенант Ордуей. Той влезе, затвори вратата след себе си и когато забеляза Синди, извика:
— О, извинявайте, мисис Бейкърсфелд!
Синди го погледна, после отстрани очи, без да отговори. Ордуей, сякаш усещайки атмосферата помежду им, стоеше колебливо.
— Аз ще дойда отново.
— Какво има, Нед? — попита Мел.
— Демонстрацията против шума. Хората от Медоууд. Пристигнали са двеста-триста души в централната зала. И още пристигат. Всички искат да се срещнат с вас, но аз ги убедих да изпратят делегация, както предложихте. Те избраха шест-седем души и трима журналисти с тях. Казах им, че и те могат да присъствуват. — Полицаят кимна с глава към преддверието: — Отвън са. Чакат.
Мел знаеше, че трябва да приеме делегацията. Но никога не бе се чувствувал така — с никого не му се разговаряше!
— Синди — умолително каза той, — това няма да трае дълго. Би ли почакала? — Тя не отговори и Мел добави: — Моля те.
Тя продължаваше да не обръща внимание и на двамата.
— Вижте — каза Ордуей. — Ако моментът е неудобен, ще кажа на тия хора да дойдат някой друг ден.
Мел поклати глава. Ангажиментът беше поет: той сам бе казал, че ще ги приеме.
— Най-добре ги покани. — Ордуей тръгна към вратата и Мел добави: — Ох, не съм говорил още с тази жена… забравих името й.
— Гереро — каза Ордуей. — Няма нужда. Тя май се готвеше да си тръгва, когато влизах.
След малко хората от Медоууд — четирима мъже и две жени — влязоха в кабинета. Триото от журналисти ги последва. Единият от репортерите бе от вестник „Трибюн“ — енергичен млад мъж на име Томилсън, който обикновено пишеше за летището и въпросите на авиацията в своя вестник. Мел добре го познаваше и уважаваше неговата акуратност и честност. Името на Томилсън се появяваше и в националните списания. Мел съвсем бегло познаваше и другите двама — младия човек от „Сън-таймз“ и възрастната жена от местния седмичник.
През отворената врата той забеляза, че лейтенант Ордуей разговаряше с жената отвън, с мисис Гереро, която стоеше права и закопчаваше палтото си.
Синди не се помръдна от мястото си.
— Добър вечер — поздрави Мел и им посочи да заемат канапетата и столовете в кабинета му. — Моля, заповядайте.
— Да, ще седнем — отвърна един от мъжете в делегацията. Той бе скъпо облечен, с безупречно пригладена сребриста коса и сякаш бе ръководителят на групата. — Но искам да ви кажа, че не сме пристигнали, за да се разполагаме уютно. Дошли сме, за да ви кажем в очите, прямо, някои неща и да получим същите отговори от вас, без усуквания.
— Ще се опитам да постъпя точно така. Бихте ли ми казали кой сте вие?
— Казвам се Елиът Фриймантъл. Адвокат съм. Представям интересите на тези хора и на онези долу.
— Добре, мистър Фриймантъл. Защо не започвате?
Вратата към преддверието бе все още отворена. Мел забеляза, че жената, която стоеше отпред, си бе отишла. Нед Ордуей влезе и затвори вратата след себе си.
3
Полет 2 на „Транс Америка“ летеше вече двадесет минути, след като стартира от летище „Линкълн“, и щеше да продължи да се издига още единадесет минути, докато достигне десет хиляди метра височина някъде недалеч от Детройт. Самолетът бе вече навлязъл в своето трасе на дългия си заобиколен маршрут към Рим. От няколко минути се движеха в спокойни въздушни маси, буреносните облаци и турбулентните течения останаха ниско под тях? Лунният сърп висеше над главите им като изкривен фенер, а звездите наоколо бяха ярки и пронизващи.
Първоначалното напрежение в пилотската кабина започна да отслабва. Капитан Харис вече бе направил съобщението към пътниците по уредбата. Тримата пилоти се занимаваха с обичайни манипулации, съпровождащи дългия им полет.
Под масата на втория пилот, зад гърба на капитан Харис и Димирест, силно зазвъня звънец. В същия миг на радиопанела, разположен над ръчките за дроселите, замига кехлибарена лампичка. И звънецът, и лампичката означаваха радиоповикване по специална система, посредством която можеше да се влиза в индивидуална връзка с повечето лайнери като по пряк телефон. Всеки отделен самолет на „Транс Америка“, както и на другите авиокомпании, си имаше свой код, който се предаваше и приемаше автоматически. Сигналите, които сега се подаваха до N-731-ТА, не можеха да се чуят от никой друг самолет.
Ансън Харис премина от вълната въздушния диспечер на нужната честота и потвърди:
— Полет 2 на „Транс Америка“ слуша.
— Полет 2, говори диспечерът на „Транс Америка“ от Клийвланд. Предавам съобщение до командира на самолета от ръководителя на пътническите превози на летище „Линкълн“. Съобщете готовност да приемате.
Харис забеляза, че и Върнън Димирест бе превключил на същата честота. Сега той придърпа към себе си бележник и кимна:
Харис предаде:
— Готови сме, Клийвланд. Предавайте.
Съобщението беше написано от Таня Ливингстън и се отнасяше до пътничката без билет на борда на Полет 2 — мисис Ейда Куонсет. Докато течеше описанието на малката стара дама от Сан Диего, двамата капитани започнаха да се усмихват. Съобщението привършваше с молба да проверят дали мисис Куонсет се намира на борда.
— Ще проверим и ще се обадим — потвърди Харис. Щом съобщението свърши, той отново превключи радиото на вълната на диспечерските служби.
Върнън Димирест и вторият пилот Джордън, който бе чул съобщението по високоговорителя до себе си, се смееха с глас.
Вторият офицер сподели: