— Просто не мога да повярвам!
— А аз вярвам. Всичките тия глупаци на земята са се оставили една стара гъска да ги надхитри! — Той натисна бутона за вътрешния телефон в първокласния салон. — Кажете на Гуен да дойде в кабината! — каза той, когато една от стюардесите се обади.
Той продължаваше да се смее, когато вратата се разтвори и се появи Гуен Мейгън. Димирест й прочете съобщението с описанието на мисис Куонсет.
— Има ли такава?
Гуен поклати глава:
— Аз все още не съм била в туристическия салон.
— Върви тогава и виж дали има такова бабе. Няма да е трудно да се открие.
— Ако я открия, какво трябва да направя?
— Нищо. Ела ни съобщи.
Гуен излезе. Когато се върна след няколко минути, тя се смееше като останалите. Димирест се извърна на стола си.
— Какво, откри ли я?
Гуен кимна:
— Да, на място 14-Б. Тя е точно такава, каквато я описват, даже още по-смешна.
— Колко е годишна? — попита вторият пилот.
— Най-малко седемдесет и пет, а може би — по-близо до осемдесетте. Сякаш е изскокнала от роман на Дикенз.
Ансън Харис подхвърли през рамо:
— Или като героиня от „Аресиник и стари дантели“.
— Наистина ли е гратисчийка, капитане?
Харис сви рамене:
— Така предадоха от земята. Ето защо вашето преброяване не съвпадаше с броя на продадените билети.
— Това лесно ще се провери — предложи Гуен. — Мога да се върна и поискам да видя билета й.
— Не — каза Върнън Димирест. — Нека не стигаме дотам.
Другите го изгледаха с любопитство, доколкото им позволяваше тъмнината в кабината. След миг Харис върна погледа си към приборите пред себе си. Сай Джордън се наведе над своите диаграми с гориво.
— Гуен, почакай малко — каза Димирест и прочете още веднаж съобщението от земята. — Всичко, което се иска от нас, е да проверим дали старата дама се намира на борда. Да, на борда е и точно това ще предам на диспечера. Предполагам, ще се разпоредят да я чакат в Рим. Не бихме могли да направим нещо, дори и да желаем. Но след като старицата е успяла да се качи и след като няма да се връщаме обратно заради нея, защо да отравяме следващите й осем часа? Да я оставим на мира. Може би малко преди да пристигнем в Рим, ще й съобщим, че измамата й е разкрита. Разбира се, в края на полета тя няма да го преживее като съкрушителен удар. А дотогава нека се радва на пътуването. Предложете на стара майка вечеря и я оставете спокойно да изгледа филма.
— Знаете ли — каза Гуен, като го гледаше внимателно, — има моменти, когато истински ми харесвате.
Щом Гуен излезе, Димирест, без да престава да се хили, премина на нужния канал и оповести отговора на диспечера в Клийвланд.
Ансън Харис, който беше запалил лулата си, включи на автопилот и каза сухо:
— Не знаех, че си падаш по старите дами. — Той особено натърти на думичката „стари“.
— Напротив, предпочитам по-младичките — ухили се Димирест.
— Така и чувам.
След съобщението за старата гратисчийка и отговора до земята Димирест изпадна в отлично настроение. По-отпуснат от преди, той добави:
— Обстоятелствата се променят. Твърде скоро аз и ти ще трябва да минем на не толкова младички.
— Аз съм вече в това число — Харис изпусна кълбо дим от лулата си. — От доста време.
И двамата пилоти бяха вдигнали една от слушалките си нагоре. Сега можеха да разговарят нормално и едновременно с това да чуват всички радиосигнали. Шумът на двигателите, постоянен, но не и заглушителен, им осигуряваше обстановка на уединение.
— Ти винаги си се показвал страшно праволинеен — започна Димирест. — С жена ти, искам да кажа. Не кръшкаш. При полети с преспивалия съм те гледал, че четеш книжка.
Тук Харис се усмихна:
— Защо, понякога ходя и на кино.
— Добре де, имаш ли някакви особени причини?
— Жена ми беше стюардеса — на ДС-4. Така се срещнахме. Ясно й е какво става. Изневери, бременности, аборти и така-нататък. После стана старши отговорник и служебно научаваше за тия истории. Но независимо от това, когато се оженихме, аз й обещах — ясно какво. И го спазвам.
— И предполагам всичките тия деца, които създадохте, ти помагат?
— Сигурно.
Харис отново включи на автопилот. Докато разговаряха, очите на двамата летци, от опит и навик, следяха осветените приборни табла пред тях, отстрани и отгоре. Индикаторите щяха веднага да покажат, ако нещо на борда функционира неправилно. Но всичко вървеше нормално.
— Колко деца имате? — попита Димирест. — Шест?
— Седем — Харис се усмихна. — Четири планирахме, три извън плана. Но и така е добре.
— За тези… извънплановите… не помислихте ли да направите нещо, преди да се родят?
Харис остро го стрелна с очи.
— Аборт ли?
Върнън Димирест попита някак си импулсивно. Сам се учуди как се изпусна. Явно двата му предишни разговора с Гуен бяха повели потока на мислите му към децата въобще. Но съвсем не беше типично за него толкова много да се замисля над нещо — за нещо толкова просто и ясно като аборта на Гуен. Независимо от това реакцията на Харис го интересуваше.
— Да — каза Димирест. — Това имах пред вид.
— Не, никога! — отсече Харис и после по-меко добави: — Това е нещо, срещу което съм категорично против.
— По религиозни съображения ли? Харис отрицателно поклати глава.
— Не, аз съм агностик.
— Добре, тогава какви са ти съображенията?
— Наистина ли искаш да ги чуеш?
— Защо не? В такава дълга нощ? — отвърна Димирест.
По радиото те се заслушаха в разговора между диспечерския център и самолет на „ТУА“ за Париж, който бе излетял малко след Полет 2 на „Транс Америка“. Самолетът на „ТУА“ се намираше на няколко мили след тях и на няколко хиляди фута no-ниско. И двата самолета продължаваха да набират височина.
Повечето опитни пилоти, слушайки разговорите във въздуха с други самолети, си създаваха в съзнанието частична картина за движението около тях. Димирест и Харис прибавиха новата информация към тази, която досега бяха събрали. Когато разговорът между земята и въздуха завърши, Димирест подсети Харис:
— Хайде, разказвай!
Харис провери курса и височината и започна да тъпче лулата си.
— Много съм се занимавал с история на обществените отношения. Интересуваше ме още в колежа, а и по-късно. Може би и с тебе е така?
— Не — отвърна Димирест. — Не повече от необходимото.
— Ако прехвърлиш цялата история, едно нещо ще се набие в очите ти. Всяка частичка от човешкия прогрес е ставала възможна в резултат на единствената проста причина: извисяване положението на отделния индивид. Всеки път, когато развитието на цивилизацията е преминавало в нова фаза — по-добра, по-образована от предишната, — това е ставало, защото хората са проявявали повече загриженост за други хора, започнали са взаимно да се почитат като личности. А когато не се интересуват един от друг, настъпват времена на регрес. Даже ако прочетеш и кратката история на света, ще се убедиш в правотата на думите ми.
— Вярвам ти.
— Не е нужно. Има толкова много примери. Ние, хората, отхвърлихме робството, защото проявихме уважение към индивидуалния човешки живот. По същата причина премахнахме смъртното наказание за децата, по същата причина въведохме закона за неприкосновението на личността, измислихме правосъдие за всички или поне почти за всички. Напоследък например все повече хора се обявяват против смъртното наказание не толкова заради тези, които ще бъдат екзекутирани, а заради интересите на обществото, където отнемането на един човешки живот — живота на кой да е човек — носи непоправими вреди.
Харис млъкна. Надвеси се напред, колкото му позволяваха предпазните колани, и се загледа през тъмното прозорче на кабината в заобикалящата ги нощ. На ярката лунна светлина можеше да различи тъмните кълбести грамади на облаците под тях. При прогноза за непробиваема облачност почти до средата на Атлантика нямаше да могат да се любуват на светлините на земята. Няколко хиляди метра под тях проблеснаха светлините на друг самолет, пътуващ в противоположна посока, и после изчезнаха.