Направи й впечатление обаче, че човекът с кльощавия врат внезапно застана нащрек, когато командирът на самолета след излитането правеше съобщението си за скоростта, курса, продължителността на полета и разни други неща, които мисис Куонсет рядко си даваше труда да слуша. Съседът отляво обаче веднага си записа някои данни върху опакото на един плик, после извади една от ония карти „Определете сами местонахождението си“, раздавани от авиокомпаниите, и я разгъна върху куфарчето си. Сега той изучаваше картата и си нанасяше с молив някакви бележки, като често поглеждаше часовника си. На мисис Куонсет това й се струваше като глупава детска игра, та нали си има щурман, който трябва да се грижи кога накъде да лети самолетът.
Мисис Куонсет отново насочи вниманието си към обоиста, който й разказваше как неотдавна, слушайки от концертната зала Брукнеровата симфония, забелязал, че докато духовата секция свирела „пом-тиди-пом-пом“, виолончелите свирели „аа-дидли-аа-даа“. За да илюстрира примера си, той изпя двете парчета.
— Наистина ли! Изключително интересно! Никога не съм и помисляла за това — възкликна мисис Куонсет. — Моят покоен съпруг щеше да е истински щастлив да се запознае с вас, макар че вие сте толкова по-млад.
Беше почти изпила втората чаша шери и се чувствуваше великолепно. Какъв чудесен полет избрах, мислеше си тя, чудесен самолет и екипаж, стюардесите са учтиви и услужливи, пътниците — приятни с изключение на човека отляво, но той е без значение. Скоро ще сервират вечеря, а после, както беше подочула, щяха да прожектират филм с Майкъл Кийн, един от любимите й актьори. Какво повече може да желае човек от живота?
Мисис Куонсет се заблуждаваше, като смяташе, че в пилотската кабина има щурман. Такъв нямаше. „Транс Америка“, както и повечето големи авиокомпании, не използуваше щурман дори в презокеанските си рейсове, тъй като в съвременните реактивни самолети съществуваха множество радари и системи за радиоуправление. Пилотите благодарение на постоянната връзка със земята и указанията от диспечерските центрове осъществяваха навигацията на самолета.
Всъщност, ако на борда на Полет 2 имаше както едно време щурман, неговите изчисления върху картата за местонахождението на самолета щяха поразително да съвпаднат с тези, които Гереро изчисляваше грубо и приблизително. Още преди няколко минути той пресметна, че наближават Детройт. Беше прав. Знаеше, защото командирът в своето съобщение към пътниците бе обявил, че оттук нататък маршрутът им ще премине над Монреал, Фредерикстън, Ню Брънсуик, Кейп Рей и после Сент Джон, Нюфаундланд. Капитанът достатъчно го улесни, като оповести дори скоростта на самолета във въздуха и на земята и с това спомогна за още по-голямата точност на Гереровите изчисления.
Според неговите пресмятания, те щяха да прелетят над източните брегове на Нюфаундланд след около два часа и половина. Вероятно дотогава капитанът щеше да направи ново съобщение към пътниците и ако се наложеше, Гереро щеше да коригира някои неточности в своята карта. След това, съгласно предварителния план, Гереро щеше да почака още час, за да даде възможност на самолета да навлезе навътре над Атлантика, и тогава щеше да дръпне шнура на куфарчето си и възпламени динамитния заряд. В предчувствието си за този миг пръстите му, които държаха куфарчето, конвулсивно се стегнаха.
Сега, когато кулминационният момент бе толкова близо, той нямаше търпение да го дочака. А може би, помисли си той, няма да издържи до определеното време. След като веднаж преминат над Нюфаундлад, можеше всеки момент да пристъпи към действие.
След чашата с уиски Гереро се поуспокои. Въпреки че част от първоначалното му напрежение изчезна още като стъпи на борда, скоро след излитането отново го обхвана притеснение, особено когато тая стара лисица до него се опита да завърже разговор. Д.О. Гереро не желаеше да разговаря — нито сега, нито въобще; всъщност никакви повече разговори с никого в този живот. Единствено искаше да се отпусне и да мечтае за тристата хиляди долара, по-голяма сума той никога в живота си не бе притежавал, да помечтае за парите, които щяха да изплатят на Инес и на децата само след няколко дни.
В тоя момент още едно уиски щеше да му се отрази добре, но нямаше с какво да го купи. След неочаквано голямата сума, която плати за застраховката си, едва му бяха останали дребни пари за едно питие. Ще мине и без второ.
Както и преди той затвори очи. Опита се да си представи Инес и децата, когато научат за парите. Сигурно щяха да му бъдат благодарни за всичко, което е направил за тях, макар че никога нямаше да узнаят, че той бе жертвувал себе си, собствения си живот заради тях. А може би ще се досетят. В такъв случай той се надяваше правилно да изтълкуват постъпката му, макар че от личен опит знаеше, че често хората реагират изумително неочаквано и странно на добрини, сторени за тях.
Необяснимо защо: колкото и да си мислеше за Инес и децата, не можеше да си представи лицата им. Сякаш мислеше за хора, които никога не бе познавал.
За да разсее това, той започна да извиква във въображението си доларови банкноти с цифрата три, последвана от безкрайни нули. След малко като че ли се отпусна в дрямка, защото, щом отвори очи, бързо погледна часовника си — двадесет минути бяха изминали и една стюардеса се накланяше от пътеката. Стюардесата — красива брюнетка, която говореше с английски акцент — се обърна към него:
— Готови ли сте за вечерята, сър? В такъв случай разрешете ми да вдигна куфарчето ви!
4
Почти от първия миг, в който се срещна с адвоката Блиът Фриймантъл, оглавяващ делегацията на медоуудските жители, Мел Бейкърсфелд изпита към него инстинктивна неприязън. А сега, десетина минути, откакто стояха в кабинета му, тази неприязън прерасна в нескривано отвращение.
Изглежда адвокатът нарочно се държеше възможно най-противно и оскърбително. Още преди разговорът да започне, Фриймантъл подхвърли злобната си реплика, че не е дошъл за „празни приказки“, която Мел успя кротко да парира, макар че му стана неприятно. Оттук нататък всеки опит за обяснение на Мел бе посрещан със същата грубост и скептичност. Инстинктът му подсказваше, че този човек съзнателно се стреми да го предизвика с надеждата Мел да излезе от кожата си и направи невъздържани изказвания в присъствието на пресата. Но ако наистина такава беше стратегията на адвоката, Мел нямаше да се хване на въдицата му. С доста големи усилия той запази своя благоразумен и учтив тон.
Фриймантъл се възбунтува срещу, както той се изрази, „коравосърдечното безразличие на ръководството на летището спрямо здравето и благополучието на неговите довереници, жителите на Медоууд“.
Мел отвърна, че нито летището, нито авиокомпаниите, които го ползуват, проявяват коравосърдечие или безразличие.
— Напротив, ние сме съгласни, че шумът наистина представлява проблем, и правим всичко възможно по силите ни да се справим с него.
— Тогава вашите сили са жалки и нищожни! И какво сте направили? — Адвокатът Фриймантъл заяви: — Доколкото моите клиенти и аз виждаме — и чуваме — не правите нищо освен празни обещания, които не спазвате. Съвършено ясно е, че никой тук и пет пари не дава, ето защо сме решили да стигнем до съд.
Мел възрази, че това обвинение е невярно. Обясни, че съществува подробно изработена програма, съгласно която се избягват стартове от писта две-пет, насочена точно към Медоууд, винаги когато могат да се използуват други писти. Така че писта две-пет се ползува само при кацане, което причинява значително по-слаб шум, макар че този вариант намалява цялостната ефикасност на летището. Освен това пилотите от всички аеролинии са инструктирани да спазват мерките за намаляване на шума при излиталия над Медоууд и да завиват непосредствено след отделяне от земята, преди да достигнат селището. Диспечерите на въздушното движение им съдействуват в това отношение.
— Би трябвало да разберете, мистър Фриймантъл — добави Мел, — че това съвсем не е първата ни среща с жителите на селището. Обсъждали сме общите си проблеми много пъти.