— Но вероятно при тези срещи — отряза го Елиът Фриймантъл — не се е говорело достатъчно открито в очите.
— Открито или не, вие вероятно сега се опитвате да наваксате?
— Възнамеряваме да компенсираме много неща — изгубено време, разпилени усилия и недобросъвестност — последното не от страна на моите клиенти.
Мел реши да не отговори. Нищо не можеше да се постигне и за двете страни с подобна разправия, освен, може би, рекламна гласност на Елиът Фриймантъл. Мел забеляза, че моливите на репортерите препускаха по бележниците им. Единственото нещо, което адвокатът ясно проумяваше, бе как да предложи жив материал за пресата.
Мел реши, колкото му е възможно по-скоро в рамките на вежливостта, да сложи край на тези разговори. Той остро усещаше присъствието на Синди, която все още седеше така, както я бе заварила делегацията, макар сега да изглеждаше отегчена, което неизбежно ставаше, щом се заговореше по въпроси, свързани с летището. Този път обаче Мел й съчувствуваше. Като се има пред вид сериозността на това, което двамата разискваха, случаят Медоууд бе наистина досадно вмешателство.
Освен това Мел не преставаше да се безпокои за Кийт. Мислеше си какво ли става с него сега в радарната зала? Не трябваше ли да настоява Кийт да напусне дежурството си тази вечер и да продължат започнатия разговор, който — до момента, когато ги прекъсна ръководителят на полетите — сякаш бе тръгнал в желаната насока. Може би и сега не беше съвсем късно… После и Синди, а наистина тя има право на предимство пред Кийт, а ето че този хаплив като оса адвокат Фриймантъл продължава да се пени…
— След като вие сам споменахте за мерките за намаляване на шума — саркастично запита Елиът Фриймантъл, — бих искал да ви запитам какво става с тях тази вечер?
Мел въздъхна.
— Навън вилнее буря вече три дни. — Погледът му обхвана останалите хора в делегацията. — Сигурен съм, че всички сте я усетили. Тя създава извънредни затруднения.
Той обясни за задръстването на писта три-нула, временната необходимост да се излита от писта две-пет и неизбежния шум над Медоууд.
— Разбираме всичко това — заговори един от делегацията. Той бе човек с груба челюст, оплешивяващ, когото Мел бе виждал при други обсъждания на този въпрос. — Знаем, че има буря, мистър Бейкърсфелд. Но ако живеете точно отдолу и знаете защо самолетите минават над вас, от това не ви става по-добре, независимо има ли буря, или не. Между впрочем името ми е Флойд Занета. Аз бях председател на събранието…
Елиът Фриймантъл ловко го прекъсна.
— Извинете ме, но преди да продължим, трябва да изтъкнем още едно обстоятелство. — Явно адвокатът нямаше намерение да дава свобода на хората от делегацията, макар и за малко Той се обърна към Мел и хвърли бегъл страничен поглед към журналистите. — Не е единствено шумът, който изпълва домовете и трещи в ушите на жителите от Медоууд, макар че това само по себе си е ужасно — той разбива нервите, руши здравето, лишава дечицата от така необходимия им сън. Съществува и физическа инвазия…
Тук Мел го прекъсна:
— Сериозно ли предлагате като единствен изход на създалата се днес ситуация да се закрие летището?
— Не само че предлагам това, но и ще ви заставим да го направите! Преди миг споменах за физическа инвазия върху живота на гражданите. Ето това ще докажа пред съда от името на моите доверители. И ние ще спечелим!
Останалите членове на делегацията, включително и Флойд Занета, кимнаха в негова подкрепа.
Давайки възможност на думите си да постигнат желания от него ефект, Елиът Фриймантъл се размисли. Реши, че е стигнал достатъчно далеко. Разочарова го това, че въпреки злобните си усилия, не можа да накара генералния директор на летището да избухне. Същата техника той бе използувал и преди, често с успех; тази техника наистина бе добра, защото избухливите хора неизменно експлодираха в присъствие на печата, което бе и главната цел на Фриймантъл. Но Бейкърсфелд, макар и видимо отегчен, бе достатъчно ловък, за да не попадне в този капан. Нищо, няма значение, мислеше си Елиът Фриймантъл. Все пак той успя. Видя как репортерите прилежно записваха всяка негова дума, а неговите думи (като се махне подигравателния и заядлив тон) добре щяха да звучат в печата, дори по-добре, помисли си той, от предишната му реч на събранието.
Разбира се, Фриймантъл си даваше сметка, че всичките разговори тук са само словесно жонглиране. От тях нищо нямаше да излезе. Дори да успееха да склонят генералния директор на летището Бейкърсфелд на своя страна — което беше почти невероятно, — той самият нищо не можеше да предприеме. Летището беше факт, то съществуваше реално и нищо не можеше да промени тази реалност — такава, каквато е и където е. Не, целта на неговото посещение тази вечер тук бе донякъде да привлече общественото внимание, но главно (от гледна точка на адвоката Фриймантъл) да убеди жителите на Медоууд, че са си избрали решителен защитник, така че потокът от договорни формуляри (както и паричните чекове) да не спира да се лее към кантората на Фриймантъл и Сие.
Колко жалко, мислеше си Фриймантъл, че цялата тълпа от медоуудски жители, която чакаше долу, не можа да го чуе как самоотвержено атакува заради тях този Бейкърсфелд. Но затова пък ще прочетат словото му в утрешните вестници. Освен това Елиът Фриймантъл съвсем не смяташе, че разговорът в момента ще бъде последната точка от тазвечершната програма на летището. Той бе вече обещал на телевизионните екипи, които чакаха долу, че след разговорите с директора ще направи публично изявление. Надяваше се, че телевизионните камери са вече разставени в централната зала и макар че тоя негър, полицейският лейтенант, забраняваше всякакви демонстрации, Фриймантъл щеше ловко да превърне своето изявление пред телевизията в успешна демонстрация.
Само преди миг Елиът Фриймантъл спомена, че ще поведе съдебен процес — и както бе успял по-рано тази вечер да убеди жителите на градчето, този процес щеше да бъде основната му дейност в защита на техните интереси. „Моето призвание е законът — беше им казал той. — Законът и нищо друго.“ Това, разбира се, не беше истина. Но политиката на Фриймантъл можеше да се извръща и огъва според изискванията на случая.
— Какви съдебни действия ще предприемете — посочи Мел Бейкърсфелд, — това си е ваша работа. Все пак бих ви припомнил, че съдът поддържа правото на летищата да действуват независимо от съседните селища, тъй като представляват обществена необходимост и удобство.
Веждите на Фриймантъл се стрелнаха нагоре:
— Аз не съм очаквал, че вие също сте адвокат.
— Аз не съм адвокат и съм сигурен, че съзнавате този факт.
— Напротив, за момент почнах да се колебая — подигравателно се ухили Фриймантъл. — Защото аз съм адвокат, и то с известен опит. Също така искам да ви изтъкна, че съществуват съдебни прецеденти в полза на моите доверители. — И както пред събранието, той изстреля внушителен поменик от съдебни дела — „САЩ срещу Козби“, „Григз срещу Алигени“, „Торнбърг срещу Портланд“, „Мартин срещу Сиатъл“.
Това развесели Мел, макар да не го показа. Той бе запознат с тези дела. Познаваше и други, с драстично различни решения, за които Елиът Фриймантъл или не знаеше, или предпазливо бе предпочел да не спомене. Мел подозираше, че второто е по-вероятно, но нямаше намерение да се впуска в съдебен спор. Това щеше да стане, ако и когато му дойде времето, в съда.
И все пак Мел не виждаше защо трябва да оставя адвоката, когото сега още по-яростно ненавиждаше, да си прави каквото си ще. Като се обърна към цялата делегация, Мел обясни защо се стреми да избягва съдебни разправии, но добави:
— Тъй като сме се събрали, бих искал да ви кажа някои неща по въпроса за летищата и шума изобщо.
Забеляза, че Синди започна да се прозява.
Фриймантъл моментално реагира:
— Съмнявам се, че това ще ни е нужно. Следващата стъпка от наша страна…
— Ооо! — Мел реши да изостави своя мек тон и заговори настъпателно: — Означава ли това, че след като аз ви изслушах търпеливо, вие и вашата делегация не сте готови да ми отвърнете със същата учтивост?