Занета, който бе проговорил и преди, изгледа останалите:
— Струва ми се, трябва…
Мел го прекъсна остро:
— Нека мистър Фриймантъл отговори.
— Наистина няма смисъл — адвокатът се усмихна ласкаво — да се повишава глас или да се държим непристойно.
— В такъв случай, защо вършехте точно тези две неща, откакто влязохте в кабинета ми?
— Ъх, аз не мисля…
— Аз пък мисля!
— Не чувствувате ли, че почвате да губите самообладанието си, мистър Бейкърсфелд?
— Не! — усмихна се Мел. — Мъчно ми е, че ще ви разочаровам, но не е така. – Усещаше, че бе взел преднина, сварвайки адвоката неподготвен за такъв отпор. Сега той продължи: — Вие наговорихте доста приказки, мистър Фриймантъл, и не всички с учтив тон. Има някои неща, които аз бих искал да се отбележат. Сигурен съм, че ако не някой от вас, то поне пресата ще прояви интерес и към двете страни.
— О, не че ние не проявяваме интерес! Само че всичките тия блудкави извинения сме ги чували и преди. — Както винаги, Елиът Фриймантъл бързо се съвземаше. Но пред себе си той беше длъжен да признае, че първоначалното меко държане на Бейкърсфелд беше приспало неговата бдителност и острата контраатака го порази неочаквано. Изведнъж осъзна, че генералният директор на летището е по-проницателен, отколкото той предполагаше.
— Не съм споменал, че ще поднасям извинения — подчерта Мел. — Става дума за един общ поглед върху шума и ситуациите на летището.
Фриймантъл сви рамене. Напрягаше мисълта си да открие някакъв нов подход, важен и любопитен за пресата, за да отклони вниманието от себе си. Но в момента не виждаше как да предотврати станалото.
— Дами и господа — започна Мел, — когато влязохте тази вечер, се заговори за откровени и прями разговори от двете страни. Мистър Фриймантъл използува своя шанс. Сега аз ще бъда също толкова откровен.
Мел усети, че бе изцяло спечелил вниманието на двете жени и четиримата мъже в делегацията, както и на журналистите. Дори Синди тайно го наблюдаваше. Той продължи да говори кротко:
— Всички тук знаят или поне би трябвало да знаят мерките, които предприехме на международното летище „Линкълн“, за да облекчим живота на хората в околностите на летището от гледна точка на шума. Някои от тези мерки вече се споменаха, съществуват и други, като например използуването на отдалечени площадки за изпробване на двигатели, и то само в определени часове на деня.
Елиът Фриймантъл, който неспокойно се въртеше на стола си, го прекъсна:
— Но вие признахте, че тези така наречени системи на практика не се прилагат.
— Не съм признал нищо подобно — сряза го Мел. — В повечето време те се прилагат, въпреки възможните компромиси. Признах, че тази вечер не се прилагат поради изключително тежките атмосферни условия Ако говорим честно, и аз да съм пилот, в такова време при излитане не бих намалил мощността на двигателите. Подобни ситуации неизбежно ще се повтарят от време на време.
— През всичкото време!
— Не, сър! И моля ви, позволете ми да довърша! — Без да спира, Мел продължи: — Фактите са следните: летищата — тук и навсякъде — вършат почти всичко, което е по силите им, за намаляване на шума. Може би няма да ви се хареса и не всеки в нашия бизнес го признава, но истината е такава: едва ли някой би могъл нещо повече да направи. Не може да накараш едно чудовище, тежащо стотици тонове, с мощни двигатели да се движи на пръсти. Когато огромен реактивен самолет каца или излита, неизбежно ще разтърсва адски хората, които са наблизо. — По устните на някои пробегнаха бързи усмивки, но Фриймантъл седеше намръщен. — И ако имаме нужда от летища — а явно имаме, — някой някъде ще трябва да се примири с шума или да се премести.
Сега беше ред на Мел да забележи как писалките на репортерите бързо препускаха по листовете.
— Вярно е също така — продължи Мел, — че авиоконструкторите работят върху приспособления за заглушаване на шума, но — ще бъда откровен с вас — малцина хора в самолетната индустрия гледат сериозно на този проблем и наистина не полагат за него максимални старания, както при разработката на някой нов модел. При най-добрия случай новите мерки ще бъдат палиативни. Ако не ми вярвате, нека ви припомня, че макар и камионите да съществуват много по-дълго от самолетите, никой досега не е изобретил за тях наистина ефективен заглушител. Още нещо трябва да се има пред вид: докато се измисли някакъв приличен заглушител за един реактивен двигател, ще влязат в употреба нови, още помощни реактивни двигатели, които, дори с вградени заглушители, ще бъдат по-шумни от досегашните. Както виждате — добави Мел, — аз съм абсолютно искрен.
Една от жените в делегацията глухо промърмори:
— Да, наистина сте напълно искрен.
— Това ме кара да погледна в бъдещето — продължи Мел. — Идват нови модели, нови поколения реактивни самолети-бегемоти като „Локхийд 500“, които скоро ще се включат в редовни полети. А след тях — свръхзвуковите транспортни самолети — „Конкорд“ и други. Тези като „Локхийд 500“ не са свръхзвукови-това означава, че те няма да надвишават скоростта, на звука и техният шум ще е малко по-голям от този на досегашния. Свръхзвуковите ще имат изключително шумни двигатели и още — звуковият гръм, който ще се получава при преминаването на звуковата бариера. И тогава ще имаме истински проблем с шума, много по-страшен от сегашния. Може би сте чели или слушали — както и аз — оптимистичните прогнози, че звуковият гръм ще става високо над градовете и летищата и въздействието му върху земята ще бъде минимално. Не вярвайте в това! Беда застрашава всички нас, хората на земята, хора като мен, които управляват летища и авиокомпании, инвестирали милиони долари за съоръжения. Те трябва непрекъснато да се използуват, иначе ще банкрутираме. Вярвайте ми, ще дойде време, когато ще мечтаем за този шум, който не понасяме в момента.
— И така, какво предлагате на моите доверители? — саркастично запита Елиът Фриймантъл. — Още отсега ли да постъпят в приютите за душевно болни, или да почакат, докато вие и вашите бегемоти ги прогоните оттук?
— Не! — твърдо отговори Мел. — Не казвам такова нещо! Просто споделям чистосърдечно, както вие самият пожелахте. Не предлагам готови отговори. Нито пък правя обещания, които летището няма да изпълни. Казвам също, че според мен шумът по летищата ще се увеличава. Иска ми се да ви напомня, че проблемът не е нов: той съществува, откакто съществуват влаковете и откакто към тях се присъединиха камионите, автобусите и автомобилите. Същият проблем възникна, когато през населените места започнаха да се прокарват автостради или когато започнаха да се строят летища и да се разрастват. Всичко това се прави за доброто на хората — поне така мислим ние, — те създават шум и независимо от усилията ни ще продължават да го създават. Камиони, влакове, автостради, самолети — всичко това съществува. Те са станали част от нашия живот и докато не променим своя начин на живот, длъжни сме да се примиряваме с техния шум.
— С други думи, моите клиенти трябва да се откажат от всяка идея за спокойствие, несмущаван сън, уединение и тишина до края на живота си?
— Не — каза Мел. — Мисля, че ще трябва да се преместят. Не говоря официално, разбира се, но съм убеден, че в последна сметка летищата ще са принудени да хвърлят милиони и да откупят населените места наоколо им. Много от тези райони ще се превърнат в индустриални зони, където шумът ще е без значение. Естествено, ще се предложат разумни компенсации на тези, които са притежавали домове близо до летища и са били принудени да ги напуснат.
Елиът Фриймантъл стана и подкани останалите от делегацията да го последват.
— Последните ви думи — обърна се той към Мел — са единственото разумно нещо, което чух тази вечер. Но компенсацията може да се изплати и по-рано, отколкото очаквате, и в много по-голям размер. — Фриймантъл кимна отривисто. — Ще се срещнем отново в съда.
Той излезе и останалите го последваха.
През вратата към антрето Мел чу как една от жените възкликна:
— Вие бяхте възхитителен, мистър Фриймантъл. На всички ще разкажа.
— А, благодаря ви, благодаря…