Гласовете затихнаха. Мел тръгна към вратата, за да я затвори.
— Съжалявам, че така се получи — обърна се той към Синди. Сега двамата бяха отново сами и той не знаеше какво още биха могли да си кажат.
Синди отвърна ледено:
— Напълно в твоя стил. Трябвало е да се ожениш за летище.
В това време Мел забеляза, че един от репортерите, Томилсън от „Трибюн“, се бе върнал в приемната.
— Мистър Бейкърсфелд, може ли да ви видя за момент?
— Какво има? — уморено попита Мел.
— Останах с впечатлението, че не сте във възторг от мистър Фриймантъл?
— Ще ме цитирате ли?
— Не, сър.
— Тогава впечатлението ви не ви лъже.
— А може би това ще представлява интерес за вас! — каза репортерът.
И той му подаде екземпляр от писмените договори, които Елиът Фриймантъл беше раздал по време на събранието на жителите от Медоууд.
— Как ви попадна това? — попита Мел, след като го прочете.
Репортерът му обясни.
— Колко хора присъствуваха на събранието?
— Преброих ги. Грубо, шестстотин.
— И колко от тези договори бяха подписани?
— Не зная със сигурност, мистър Бейкърсфелд, но струва ми се сто и петдесет бяха подписани и върнати. Много от присъствуващите казаха, че ще изпратят своите договори по пощата.
Мел мрачно се замисли: сега той си обясни театралното позиране на Елиът Фриймантъл, разбра защо и на кого адвокатът се е стремял да направи впечатление.
— Предполагам, че вие правите същата аритметика, която направих и аз? — попита репортерът Томилсън.
Мел кимна.
— Получава се прилична сума.
— Наистина не бих възразил на мен да ми се падне част от нея.
— Може би ние с вас сме си избрали погрешни професии? Вие ли пишете за събранието в Медоууд?
— Да.
— И нима никой от присъствуващите не забеляза, че цялостният законен хонорар на адвоката ще достигне най-малко петнайсет хиляди долара?
Томилсън поклати глава:
— Или не са се сетили за това, или пък им е все едно. Освен това Фриймантъл е личност, хипнотизатор дори, бих казал. Те го гледат в устата като омагьосани.
— Ще споменете ли това в репортажа си? — и Мел му върна договора.
— Разбира се, но не се учудвайте, ако не се появи във вестника. Ще го задраскат от редакцията. Много са предпазливи с професионални съдебни проблеми. Освен това от юридическа гледна точка тук няма нищо нередно.
— Не, разбира се — отвърна Мел, — но това е неетично и едва ли ще се хареса на адвокатската колегия. Но не е незаконно. Обществеността на Медоууд трябваше да си наеме един адвокат, който да защищава интересите не на отделни личности, а на селището. Но ако хората са лековерни и искат адвокатите да разбогатяват, това си е тяхна работа.
— Мога ли да цитирам част от думите ви? — ухили се Томилсън.
— Вие влязохте с думите, че вестникът ви няма да печата това, което говорим, спомняте ли си?
— О’кей.
Ако можеше да допринесе някаква полза, Мел би замълчал и оставил да го цитират. Но знаеше, че е безсмислено. Знаеше също, че адвокати като Фриймантъл кръстосват из цялата страна, подписват договори с групи хора и после тормозят летища, авиолинии и понякога — пилоти.
Мел не беше против съдебните разправии: всеки имаше право на съдебна защита. Но за съжаление в много случаи хората биваха подвеждани, залъгвани с празни надежди; цитираха им като примери внушително-звучащи, но едностранчиви извадки от съдебни процеси, като тези, които Елиът Фриймантъл ползуваше тази вечер. В резултат на това в съда се завеждаха безброй дела — скъпи и времеемки процеси, повечето предварително осъдени на провал, от които само ангажираните адвокати изплуваха като победители.
Ако бе научил Мел тези факти от Томилсън преди, той щеше да насочи думите си към делегацията, да наостри вниманието им към Елиът Фриймантъл, да ги предупреди в какво несигурно начинание се впускат. Сега бе твърде късно.
— Мистър Бейкърсфелд — каза репортерът от „Трибюн“, — бих искал да ви запитам още нещо — за летището въобще. Ако ми отделите няколко минути…
— Във всяко друго време — с удоволствие! — Мел вдигна ръце безпомощно. — Но точно в момента са ми се струпали петнайсет неща наведнъж.
— Ясно. Все пак ще се навъртам тук още малко. Дочувам, че шайката на Фриймантъл мъти нещо долу. Така че по-късно, ако се удаде възможност…
— Ще направя каквото мога — отговори Мел, макар че нямаше намерение да се задържа повече на летището тази вечер. Той уважаваше желанието на Томилсън да се разрови под повърхността на всеки проблем, който описваше, но на Мел му бе дошло до гуша от делегации и репортери в една вечер.
А що се отнася до това, което Фриймантъл и хората от Медоууд „мътят долу“, Мел реши да го остави на грижите на лейтенант Ордуей и неговите полицаи.
5
Когато Мел затвори вратата след репортера, Синди стоеше права и надяваше ръкавиците си. Тя подхвърли кисело:
— Петнайсет неща наведнъж, така май каза. Каквито и да са останалите четиринайсет, сигурна съм, че ще са с предимство пред мен!
— Приказки! — запротестира Мел. — Ти отлично го знаеш. Вече ти се извиних. Не съм очаквал, че така ще се случи — или поне не всичко наведнъж.
— Но това ти доставя удоволствие, нали? Всичко това. Много повече държиш на тези неща, отколкото на мен, на дома, на децата, на благовъзпитаното общество.
— Ах! — възкликна Мел. — Чудех се кога ще опреш до това! По дяволите! Защо отново започваме борба! Нали разрешихме въпроса, така ли е? Не бива отново да влизаме в престрелка!
— Не — каза Синди. Изведнъж я обхвана униние. — Разбира се, не!
Последва неловка пауза. Мел пръв я наруши:
— Слушай, разводът е доста сложно нещо и за двама ни. За Роберта и Либи също. Ако имаш някакви колебания…
— Нали приключихме вече с този въпрос?
— Да, но ако искаш, може да го обсъдим още петдесет пъти.
— Не желая — Синди решително разтърси глава. — Не изпитвам никакви колебания. Нито пък ти, нали?
— Не — отговори Мел. — Боя се, че и аз.
Синди понечи да каже нещо, но се спря. Готвеше се да разкаже на Мел за Лайънъл Ъркът, но реши, че не е нужно. Имаше достатъчно време Мел сам да разкрие този факт. А що се отнася до Дерик Идън, за когото Синди мислеше през цялото време, докато делегацията от Медоууд беше в кабинета, тя нямаше никакво намерение да разкрива неговото съществуване нито на Мел, нито на Лайънъл.
На вратата се чу почукване — леко, но отчетливо.
— О, боже! — промърмори Синди. — Няма ли поне минутка спокойствие?
Мел раздразнено се провикна:
— Кой е?
Вратата се отвори.
— Самата аз — каза Таня Ливингстън. — Мел, имам нужда от твоя съвет… — Щом видя Синди, тя се закова. — Извинявайте. Мислех, че си сам.
— Ще бъде сам — отвърна Синди, — само след няколко секунди.
— Прощавайте много! — Таня пламна. — Ще дойда по-късно, мистър Бейкърсфелд. Не искам да ви безпокоя.
Синди изгледа от горе до долу Таня, все още в униформата на „Транс Америка“.
— Време беше някой да ни обезпокои — каза Синди. — Едва минаха три минути, откакто излязоха последните хора оттук, а повече от три минути ние никога не сме бивали заедно. — Тя се обърна към Мел. — Така ли е?
Той поклати глава, без да отговори.
— А между другото — Синди отново се обърна към Таня, — любопитно ми е да узная откъде сте толкова сигурна коя съм аз?
За миг Таня бе изгубила обичайното си самообладание. Дошла вече на себе си, тя леко се усмихна:
— Струва ми се, че отгатнах. Синди вдигна вежди.
— Значи ли, че и аз трябва да направя същото? — тя погледна към Мел.
— Не! — каза той и ги представи една на друга.
Мел чувствуваше, че Синди мислено оценява Таня. Той ни най-малко не се съмняваше, че жена му си е съставила определено заключение за отношенията му с Таня. Отдавна се беше убедил, че интуитивните оценки на Синди за връзките между мъже и жени са изумително точни. Освен това сигурен беше, че начинът, по който представи Таня, го е издал. Съпрузите обикновено твърде добре познават всички нюанси в речта на партньора си и трудно можеха да прикрият каквото и да било. Дори нямаше да се изненада, ако Синди отгатне за срещата му с Таня по-късно през нощта, макар че, мислеше си той, това бе все още в сферата на въображението.