В телефонната слушалка ясно звучаха разговорите в застрахователното гише на фона на основния шум в централната зала.
— Таня — тихо каза той, — преди двадесетина минути в приемната отпред чакаше жена на средна възраст, оръфана, развлечена и цялата мокра. Струва ми се, че излезе, когато нахълтаха тук други хора, но може би все още се върти наоколо. Ако е някъде отпред, моля те, доведи я. Откриеш ли я, не й позволявай да се отделя от тебе. — Таня го изгледа учудено. — Името й е мисис Гереро.
Таня излезе от кабинета. Момичето от застрахователното гише се върна на телефона:
— Събрах всички полици, мистър Бейкърсфелд. Готов ли сте да чета имената?
— Давай, Мардж!
Заслуша се внимателно. Към края на списъка тя прочете едно име, което го накара да настръхне. Гласът му стана настоятелен:
— Кажи ми полицата му? Ти ли я изписа?
— Не. Тя е на Бъни. Ще ви я дам да разговаряте с нея.
Мел изслуша обясненията на другото момиче, после й зададе няколко въпроса. Разговорът беше кратък. Той положи слушалката и набираше друг телефон, когато Таня се върна.
Макар очите й да бяха пълни с множество въпроси, които Мел за момента се направи, че не забелязва, Таня незабавно докладва:
— На мецанина няма никой. Долу все още се тълпят милиони хора и е невъзможно да се открие никой. Да повикаме ли по радиоуредбата?
— Ще опитаме, макар да нямам надежда.
Мел се съмняваше, че съпругата Гереро е в течение на случая и едва ли едно обявление по уредбата щеше да им помогне. Освен това тя вероятно бе вече напуснала летището и бе на половината път за града. Укоряваше се, задето не разговаря с нея, както възнамеряваше, но бяха изникнали други неща: делегацията от Медоууд, тревогата по брат му Кийт — Мел си спомни, че бе решил да се върне обратно в кулата… добре, това сега можеше да почака… после и Синди. Виновно се стресна, защото изведнъж забеляза, че Синди си бе отишла.
Протегна се към микрофона от високоговорителната уредба на бюрото си и го подаде на Таня.
В този момент вдигнаха телефона, който беше набрал — полицейската служба на летището. Мел остро запита:
— Търся лейтенант Нед Ордуей! Все още ли е на летището?
— Да, сър. — Дежурният полицейски сержант позна гласа на Мел.
— Намерете го час по-скоро. Ще чакам така. А между другото, как беше малкото име на онази жена, Гереро, която вашите хора бяха открили из аерогарата? Мисля, че го знам, но да съм сигурен.
— Един момент, сър. Ще погледна — и след миг отговори: — Името е Инес, Инес Гереро. Вече повикахме лейтенанта по радиостанцията.
Мел знаеше, че лейтенант Ордуей, както и много други на летището, носеше джобен радиоприемник, който издаваше бибипкащ сигнал, ако го търсеха спешно. Несъмнено в този момент Ордуей бързаше към някой телефон.
Мел даде на Таня някои бързи наставления, после натисна бутона на високоговорителя, който превишаваше по мощност всички останали на летището. През отворените врати на приемната си чу как обявяването за полет на „Американ еърлайнз“ бе прекъснато по средата на изречението. Само два пъти през своята осемгодишна служба като генерален директор беше използувал този микрофон. Първия път — дълбоко врязал се в паметта му — той извести за смъртта на президента Кенеди, а вторият път бе година по-късно, когато едно детенце се бе изгубило и разплакано бе попаднало право в кабинета на Мел. Обикновено се спазваше определен принцип на предаване на изгубени деца, но този път Мел сам използува микрофона, за да открие изпадналите в паника родители.
Той кимна към Таня да започва съобщението си, макар че все още не му бе ясно защо търсят тази Инес Гереро и дали въобще бе станало нещо нередно. Но инстинктът му подсказваше, че има основания за тревога; че нещо сериозно се бе случило или ще се случи. А когато си изправен пред подобна загадка, най-разумното бе неотложно да събереш всички частички от информация с надеждата, че някак си, с помощта на други хора, ще съумееш да ги сглобиш и да се добереш до отговора.
— Моля за внимание! — заговори Таня със своя ясен, спокоен глас, който сега проникваше във всички кътчета на аерогарата. — Умолява се мисис Гереро или Береро да се яви незабавно в кабинета на генералния директор на летището. Помолете кой да е служител на летището да ви упъти. Ще повторя…
Телефонът на Мел избръмча. Беше лейтенант Ордуей.
— Търсим тази жена — съобщи му Мел. — Тази, която беше тук, Гереро. Съобщаваме по…
— Да, чувам съобщението… — отговори Ордуей.
— Спешно ни трябва. Ще ти обясня по-късно. Засега, повярвай ми…
— Да, ясно. Кога я видяхте за последен път?
— Когато беше с тебе в приемната ми.
— Ясно. Още нещо?
— Това нещо може да се окаже сериозно. Предлагам ти да зарежеш всичко и да вдигнеш на крак своите хора. И независимо дали ще я откриеш, намини насам по-скоро.
— Разбрано! — Ордуей затвори телефона.
Таня завърши съобщението си и изключи микрофона. Мел чу, че отвън веднага се разнесе ново съобщение: „Моля, мистър Лестър Мейнуеаринг и съпровождащите го лица незабавно да се явят на главния вход на аерогарата!“
„Лестър Мейнуеаринг“ на кодирания език на летището означаваше „полицай“. Съобщението заставяше най-близкият дежурен полицай да се яви на уреченото място. „Съпровождащите го лица“ означаваше всички полицаи на летището. Повечето летища използуваха подобни кодове, за да вдигнат на крак полицаите си, без да привличат вниманието на пътниците.
Ордуей не губеше нито минутка време. Несъмнено той щеше да инструктира своите хора за Инес Гереро веднага щом се съберат на главния вход.
— Обади се на твоя РПП — обърна се Мел към Таня. — Кажи му да дойде тук възможно най-бързо. Обясни му, че се отнася за нещо важно. — И после повече на себе си добави: — Най-напред ще събера всички тук.
Таня позвъни и докладва:
— На път е. — В гласа й се долавяше нервност.
Мел се приближи към вратата на кабинета си и я затвори.
— Ти още не си ми разказал какво откри? — попита Таня.
Мел започна внимателно да подбира думите си.
— Твоят човек, Гереро, който не носи никакъв багаж освен своето дипломатическо куфарче и когото ти подозираш, че може да носи бомба на борда на самолета, се е застраховал непосредствено преди излитане за триста хиляди долара. Застраховката е в полза на Инес Гереро. Заплатил е полицата с последните си останали дребни пари.
— Господи боже! — Лицето на Таня побледня и тя зашепна: — О, божичко… Не! Не! Не!
6
Имаше дни — днешният беше един от тях, — когато Джо Патрони се благодареше, че работи към техническото поддържане на авиацията, а не в търговските й служби.
Тази мисъл му хрумна, наблюдавайки оживената работа при копаенето около заседналия самолет на „Аерео Мексикан“, който все още блокираше писта три-нула.
Според Патрони в търговските отдели на авиацията — към които той причисляваше целия административен и чиновнически персонал — работеха хора, които се надуваха като гумени балони и вечно се насъскваха един срещу друг като заядливи деца. Той беше убеден, че хората в инженерните служби и техническото поддържане се държат като истински зрели мъже. Техниците от аварийните екипи (Джо бе готов да спори), дори на служба в съперничащи си авиокомпании, работеха дружески и в разбирателство, споделяха си своите познания и опит, а понякога и тайни в името на общото благо.
Джо Патрони изтъкваше като пример за това неофициално сътрудничество споделянето на информация, която службите по поддържането получаваха на заседания на съответните си авиокомпании.
„ТУА“, където работеше Патрони, както всички големи авиокомпании, провеждаше всеки ден телефонни заседания, наричани „инструктажи“, в които всички регионални представителства, бази и отдалечени площадки се свързваха в една обща за целия континент затворена верига. Ръководени от технически заместник-директор, тези инструктажи по същество представляваха размяна на сведения и критични бележки по работата от предните двадесет и четири часа. Представители от цялата мрежа на компанията разговаряха свободно и откровено. Оперативните и търговските отдели също провеждаха свои всекидневни инструктажи, като службите по техническото поддържане; които според Патрони бяха най-отговорни.