Бърт Уедърби, ръководителят на пътническите превози на „Транс Америка“, пристигна пръв.
Лейтенант Нед Ордуей, след като даде указания за издирване на Инес Гереро, все още без да знае защо, се качи в кабинета. За момента Ордуей реши да изостави огромните тълпи от медоуудски жители, които се трупаха в главната зала и слушаха речта на Елиът Фриймантъл пред телевизионните камери.
Още с влизането си РПП Уедърби пряко запита:
— Мел, за какво е всичко това?
— Не сме сигурни, Бърт, нямаме още достатъчно данни, но твърде възможно е на борда на Полет 2 да има бомба.
Уедърби изгледа изпитателно Таня, но си спести времето да пита защо тя е тук. Погледът му отново се отмести към Мел.
— Нека чуем какво знаете?
Обръщайки се към Бърт Уедърби и Нед Ордуей, Мел сбито изложи какво знае и какви предположения съществуват засега: инспектор Стандиш споделя съмнения относно пътника с дипломатическото куфарче, което стискал по доста подозрителен начин според опитния и наблюдателен митнически служител; Таня установява името на пътника като Д. О. Гереро или Береро; чиновникът от бюрото в града разкрива, че пътникът Гереро се регистрирал без никакъв багаж освен куфарчето си; Гереро застрахова живота си на летището за триста хиляди долара, като едва събира дребни монети да заплати полицата — явно тръгва на презокеанско пътуване не само без багаж, но и без средства; и на края — може би по съвпадение, а може би и не — мисиз Инес Гереро, единственият човек, на чието име е изписана застраховката, се лута из аерогарата, разплакана и дълбоко разстроена.
Докато Мел говореше, влязоха митническият инспектор Стандиш още в униформата си и Бъни от застрахователното гише. Бъни влезе смутено, оглеждайки с питащ поглед непознатите хора и непознатата обстановка. Когато смисълът на думите на Мел достигна до съзнанието й, тя побледня и занемя от уплаха.
Не се яви само контрольорът на изход 47, който бе пропускал пътниците за Полет 2. Неговият началник, на когото Таня позвъни, обясни, че смяната на момчето е приключила и то е на път за в къщи. Таня поръча да му предадат, щом пристигне у дома си, да се обади. Нямаше смисъл да го връщат обратно до летището в такава бурна нощ; той едва ли бе забелязал качването на Гереро в самолета. Но ако стане нужда, можеха да го разпитат по телефона.
— Призовах тук всички, които имат някаква връзка със случая — Мел обясни на Уедърби. — Може би някой от вас ще поиска известни разяснения. Ще трябва да решим — и тук вие имате думата — дали съществуват достатъчно основания да предупредим командира на полета. — Още веднаж Мел си спомни това, което упорито се опитваше да изтласка от съзнанието си — че Полет 2 се командува от неговия зет, капитан Върнън Димирест. По-късно ще трябва внимателно да се размисли над някои възможни последици. Но не сега.
— Според мен — Уедърби, навъсен и мрачен, се обърна към Таня, — каквото и да решим, оперативният отдел трябва да е в течение. Проверете дали капитан Ройс Кетъринг е още в базата. И му кажете да дойде. — Капитан Кетъринг беше главният пилот на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“. Същият, който рано тази вечер бе изпитал самолет N-731-TA, преди да полети за Рим.
— Да, сър! — отвърна Таня.
Докато набираше номера, иззвъня другият телефон. Мел вдигна слушалката. Обади се ръководителят на полетите.
— Получих сведенията, които искахте за Полет 2 на „Транс Америка“.
Преди малко Мел бе помолил ръководителя на полетите за точни данни около излитането и местонахождението на самолета.
— Казвайте!
— Излитане: 11,13 часа местно време. — Очите на Мел се стрелнаха към стенния часовник, който показваше вече десет минути след полунощ. Самолетът летеше вече цял час. — Центърът в Чикаго предал самолета на центъра в Клийвланд в 12,27 часа Източно стандартно време, а Клийвланд го предал на Торонто в 01,03 часа Източно стандартно време, или преди седем минути. Центърът в Торонто предаде, че сега самолетът наближава канадския град Лондон в провинция Онтарио. Имам още данни — курс, височина, скорост — трябват ли ви?
— Това ми стига засега — отвърна Мел. — Благодаря.
— Още нещо, мистър Бейкърсфелд! — и ръководителят на полетите предаде в кратко последният бюлетин на Джо Патрони за положението на писта три-нула. — Пистата ще продължава да е неизползваема най-малко още час. — Мел слушаше нетърпеливо. В момента други неща му се струваха по-важни. Той окачи слушалката и предаде на Бърт Уедърби данните за местоположението на Полет 2.
— Капитан Кетъринг е тук. Ще дойде — съобщи Таня, като затвори другия телефон.
— Тази жена, съпругата на пътника — попита Уедърби, — как й беше името?
— Инес Гереро — отговори Нед Ордуей.
— Тя къде е?
— Не знаем — лейтенантът обясни, че неговите хора я търсят из летището, макар че тя може и да си е отишла. Съобщи, че е поставил в течение градската полиция и всички автобуси от летището до града ще бъдат проверени.
— Когато беше тук — поде Мел, — все още нямахме представа…
— Въобще закъсняхме… — изръмжа ръководителят на превозите. Той погледна към Таня, после към инспектор Стандиш, който до този момент не бе проронил нито дума. Таня подразбра, че Уедърби с огорчение си спомня за собствената си реакция и за съвета си: „Забравете за случая!“ Сега той се обърна към Таня: — Ще трябва да информираме командира на полета. Той има правото да знае това, което знаем и ние, па макар и само да предполагаме.
— Не трябва ли да изпратим описание на Гереро? Може би капитан Димирест би искал да следи действията му, без той да подозира? — попита Таня.
— Ако решите, че е необходимо — каза Мел, — ние ще ви помогнем. Тук има хора, които са видели този човек.
— Добре — потвърди ръководителят на пътническите превози. — Сега ще се заемем с това. Таня, обадете се междувременно на нашия диспечер, кажете му, че ще предадем важно съобщение след няколко минути. Да включи системата за специална радиовръзка с Полет 2. Искам съобщението да върви по секретен канал, а не да го слушат всички. Поне засега.
Таня тръгна към телефона.
Мел се обърна към Бъни:
— Вие ли сте мис Бъни?
Тя кимна нервно и всички се извърнаха с поглед към нея. Автоматически очите на мъжете се заковаха върху пищния й бюст. Уедърби беше готов да подсвирне, но се въздържа.
— Стана ви ясно за кой човек говорим, нали?
— Мм… не съвсем.
— За Д. О. Гереро. Вие сте му продали тази вечер застраховка, нали?
— Да — кимна отново Бъни.
— Когато му оформяхте полицата, разгледахте ли го внимателно?
Тя поклати глава.
— Не, не му обърнах внимание. — Гласът й бе тих. Тя облиза устни.
Мел остана озадачен.
— Аз останах с впечатление, когато говорихме по телефона…
— Имаше толкова много хора… — опита да се защити Бъни.
— Но вие ми казахте, че добре си спомняте този човек?
— Помислила съм за някой друг.
— И не си спомняте лицето Д. О. Гереро?
— Не.
Мел остана като изумен.
— Позволете ми, мистър Бейкърсфелд! — Нед Ордуей пристъпи напред и наведе глава до лицето на момичето. — Вие се страхувате да не се забъркате в тоя случай, така ли? — Гласът му беше суров, истински глас на полицай, нямаше нищо общо с мекия тон, с който бе разговарял с Инес Гереро.
Бъни трепна и се дръпна, но не отговори.
— Така ли е? Отговорете! — настояваше Ордуей.
— Не знам!
— Не е вярно! Знаете! Боите се да ни помогнете от страх, че може да навредите на себе си. Познавам хора като вас — Ордуей изплюваше думите си с презрение. Тази сурова и груба страна в характера на лейтенанта Мел никога не бе подозирал. — Чуй ме, малката! Ако се боиш от неприятности, знай, че точно по този начин си ги навличаш. Искаш ли да си ги спестиш, докато не е късно, отговаряй каквото те питат! И то бързо. И без това нямаме време.
Бъни се разтрепера.
— Вижте какво — започна Мел. — На самолета има около двеста човека. Може би в момента животът им е в опасност. Отново ще ви попитам — огледахте ли добре пътника Гереро?