Бъни бавно наклони глава.
— Да.
— Опишете го, ако обичате.
Тя заговори — отначало се запъваше, но после продължи по-уверено.
Другите слушаха и пред очите им се рисуваше образът на Д. О. Гереро: кльощав и източен като вретено, бледо лице, хлътнали страни и издадена напред челюст, дълъг мършав врат, тънки безкръвни устни, редки русоляви мустачки, неспокойни ръце с треперещи пръсти. Бъни се оказа човек с наблюдателно око.
Бърт Уедърби, седнал на бюрото на Мел, записваше описанието на Гереро заедно със съобщение до борда на Полет 2.
Когато Бъни стигна дотам, че Д. О. Гереро бил почти без пари, без италианска валута, че бил напрегнат и нервен и се ровел по всички джобове за ситни монети и с неописуема радост открил една петдоларова банкнота в един от вътрешните си джобове, Уедърби вдигна очи с ужас и отвращение:
— Господи боже? И въпреки това му дадохте застраховка? Луди ли сте бе, хора?
— Аз мислех… — започна Бъни.
— Мислехте, но нищо не направихте, нали?
Лицето на Бъни стана бяло и безкръвно и тя поклати глава.
— Бърт, да не губим време! — подсети го Мел.
— Да, да, знам, но все пак… — той захапа молива и промърмори: — Не е виновна тя, нито хората, които са я назначили… А всички ние — авиокомпаниите. Ние споделяме мнението на пилотите за застраховките по летищата, но нямаме куража да го кажем… Оставяме ги сами да ни вършат мръсната работа…
Мел се обърна към инспектор Стандиш:
— Хари, имаш ли какво да добавиш по описанието на този Гереро?
— Не, не съм бил толкова близо до него, както тази млада дама, но наблюдавах начина, по който стискаше своето куфарче, и бих добавил: ако това, което предполагате, наистина се окаже в куфарчето му, нека никой не се опитва да го изтръгва от ръцете му.
— Тогава какво предлагате?
— Не съм специалист, затова нищо не мога да предложа — отвърна митническият инспектор. — Но според мен, ако опитат да измъкнат куфарчето, ще трябва да приложат някаква хитрост. Има ли вътре бомба, тя трябва да бъде с взривател с такова устройство, че да може лесно да се приведе в действие. Сега бомбата е в ръцете му. Ако някой се опита да му я отнеме, ще разбере, че планът му е разкрит, а той няма какво да губи. — Стандиш мрачно добави: — Пръстът му може да натисне спусъка и…
— Разбира се — отвърна Мел, — макар че ние още не сме наясно дали този човек не е безобиден ексцентрик, който носи в куфарчето си само пижама.
— Ако искате моето мнение — каза митническият инспектор, — аз мисля, че не е така. Естествено, бих искал вие да излезете прав, защото моята племенница пътува в самолета.
Стандиш беше много разстроен и си мислеше, че ако наистина се случи най-лошото, как ще съобщи вестта на сестра си в Денвърт? Спомни си Джуди като се сбогуваше с нея — приятно младо момиче, което си играеше с бебенцето на жената до нея. Беше го целунала. „Довиждане, вуйчо Хари!“ Сега така съжаляваше, че не беше действувал по-решително, по-отговорно, че не бе спрял човека с куфарчето. Но сега, макар и късно, мислеше си Стандиш, сега поне ще бъде решителен.
— Бих искал още нещо да кажа. — Всички извърнаха очи към него. — Тъй като нямаме време за губене за излишна скромност, направо ще ви го кажа: умея добре да преценявам хората от пръв поглед и обикновено подушвам лошите. Просто някакъв инстинкт, не ме карайте да ви го обясня, или професионален усет. Още щом зърнах този човек, си казах: „Ето един съмнителен тип.“ Разбира се, помислих си, че е контрабандист, такава е насоката на мислите ми. Сега, като знам за какво сме се събрали, ще използувам още по-силни думи. Този човек Гереро е дори опасен. — Стандиш изгледа Уедърби. — Мистър Уедърби, употребете думата „опасен“ в съобщението си до командира на самолета.
— Да, това и ще направя, инспекторе! — Уедърби вдигна очи от хартията. Наистина оценките на Стандиш бяха използувани в съобщението.
В момента Таня разговаряше по телефона с нюйоркския диспечер на „Транс Америка“.
— Да, съобщението ще бъде дълго. Бихте ли се разпоредили някой да записва?
На вратата се чу рязко почукване и в кабинета влезе висок мъж с изсечено, обветрено лице и проницателни сини очи. Беше облечен в тежко палто и син костюм от шевиот, който на пръв поглед изглеждаше униформен. Той кимна към Мел, но преди да заговори, Уедърби започна:
— Ройс, благодаря ти, че дойде бързо. Изправени сме пред големи неприятности — и той му подаде тефтера, на който беше записвал.
Капитан Кетъринг, главният пилот на „Транс Америка“ на летище „Линкълн“, прочете внимателно проекта за съобщението; видът му не издаде никакво вълнение, единствено устните му се стегнаха, когато очите му зашариха по редовете. Естествено, нито главният пилот, нито ръководителят на превозите не се задържаха до толкова късно на летището. Но необходимостта от спешни и оперативни решения при трудните условия, създадени от бушуващата вече трети ден буря, не им позволяваха да се приберат навреме.
Иззвъня вторият телефон и наруши временното затишие. Мел вдигна слушалката и я подаде на Нед Ордуей.
Капитан Кетъринг дочете радиограмата. Уедърби попита:
— Съгласен ли си да изпратим тази радиограма? Чака ни диспечерът, имаме установен канал на специална връзка.
Кетъринг кимна утвърдително:
— Да, но бих желал да се добави: „Предлагаме ви да се върнете или да кацнете по усмотрение на командира.“ И нека диспечерът им предаде последната метеорологична сводка.
— Да, разбира се — Уедърби добави последното изречение и предаде бележника си на Таня, която започна да диктува радиограмата.
Капитан Кетъринг изгледа останалите присъствуващи в кабинета:
— Това ли е всичко, което знаем?
— Да — отвърна Мел. — Поне засега.
— Може би скоро ще узнаем още нещо — каза лейтенант Ордуей, като затвори телефона. — Моите хора току-що са открили жената на Гереро.
Радиограмата от ръководителя на пътническите превози на международното летище „Линкълн“ беше адресирана до командира на Полет 2 и гласеше:
СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ НА БОРДА НА ВАШИЯ САМОЛЕТ ПЪТНИКЪТ Д. О. ГЕРЕРО ОТ ТУРИСТИЧЕСКАТА КЛАСА НОСИ СЪС СЕБЕ СИ ВЗРИВЕН МЕХАНИЗЪМ. ПЪТНИКЪТ ПЪТУВА БЕЗ БАГАЖ И ОЧЕВИДНО БЕЗ ПАРИ. ЗАСТРАХОВАЛ ЖИВОТА СИ ЗА СОЛИДНА СУМА НЕПОСРЕДСТВЕНО ПРЕДИ ИЗЛИТАНЕ. БИЛ Е НАБЛЮДАВАН ДА СТИСКА ПОДОЗРИТЕЛНО ДИПЛОМАТИЧЕСКО КУФАРЧЕ, НОСЕНО КАТО РЪЧЕН БАГАЖ. СЛЕДВА ОПИСАНИЕ НА ПЪТНИКА…
Както Уедърби предположи, трябваха няколко минути, за да се установи връзка с Полет 2 по специалния канал. След последната връзка по специалния канал, отнасяща се за пътничката без билет Ейда Куонсет, самолетът бе прехвърлен от диспечерския център в Клийвланд на нюйоркския център. Така че сега радиограмата трябваше да се предаде на диспечера в Ню Йорк.
Съобщението, което диктуваше Таня, се записваше от чиновничка в Ню Йорк. До нея диспечерът на „Транс Америка“, прочитайки първите няколко реда, вдигна директния телефон до оператора на АРИНГ — частна комуникационна система, поддържана съвместно от няколко големи авиокомпании.
Операторът от АРИНГ установи връзка по втора верига между себе си и борда на „Транс Америка“ и набра четирибуквения код на предавателя АГФГ, специален за N–731–ТА. Още веднаж по пряка връзка тревожният сигнал ще стигне до борда на Полет 2.
След малко гласът на капитан Димирест, който прелиташе сега над Онтарио, Канада, се чу в Ню Йорк:
— Говори Полет 2 на „Транс Америка“, приемаме специалния сигнал.
— Полет 2, тук е диспечерската служба в Ню Йорк. Предаваме важно съобщение. Обадете се, когато сте готови да записвате.
Кратка пауза, после Димирест отново:
— О’кей, Ню Йорк. Диктувайте.
— ДО КОМАНДИРА НА ПОЛЕТ 2 — започна диспечерът. — СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ…
Инес продължаваше да седи тихо в своето ъгълче близо до павилиона, когато усети, че някой я разтърси за рамото.
— Инес Гереро! Вие ли сте Инес Гереро?