Тя вдигна очи. Трябваха й няколко секунди, за да събере несвързаните мисли, които витаеха някъде, но все пак осъзна, че над главата й стои полицай.
Той отново я разтърси и повтори въпроса си.
Инес успя да кимне. Разбра, че това бе друг полицай. Този беше бял и не така любезен и мек като другия.
— Хайде да тръгваме! — полицаят я стисна грубо за рамото; тя усети болка; после още по-грубо я накара да стане: — Чувате ли? Да вървим. Гласовете си издраха да ви търсят, вдигнаха цялата полиция!
След десетина минути в кабинета на Мел Инес стана център на внимание. Още при влизането й я настаниха на един стол в средата на стаята. Лейтенант Ордуей се изправи пред нея. Полицаят, който я доведе, беше изчезнал.
Присъствуващите — Мел, Таня, митническият инспектор Стандиш, Бъни, Уедърби и главният пилот капитан Кетъринг — бяха се пръснали из кабинета. Всички останаха по настояване на Мел.
— Мисис Гереро — запита Нед Ордуей, — вашият съпруг пътува ли за Рим!
Инес го изгледа с празен поглед и не отговори. Полицаят изостри тон, без да става неучтив.
— Мисис Гереро, изслушайте ме внимателно. Ще ви задам няколко много важни въпроса. Отнасят се за вашия съпруг и се нуждаем от помощта ви. Разбирате ли ме?
— Мм… не…, а защо…
— Не е нужно да знаете защо ще ви питам всичко това. По-късно ще разберете. Искам единствено да ни помогнете с отговорите си. Нали? Моля ви.
Ръководителят на пътническите превози го прекъсна:
— Лейтенанте, нямаме цяла нощ на разположение! Самолетът се движи с шестстотин мили в час! Ако не върви така, карайте по-сурово!
— Оставете това на мене, мистър Уедърби! — остро отвърна Ордуей. — Ако всички се развикаме, повече време ще изгубим, по-малко ще научим.
Бърт Уедърби кипеше от нетърпение, но замълча.
— Инес — каза Ордуей — …нали мога да ви наричам така?
Тя кимна.
— Инес, нали ще отговаряте на въпросите ми?
— Да… ако мога.
— Защо мъжът ви пътува за Рим?
Гласът й се беше стегнал и тя прошепна:
— Не знам.
— Имате ли там приятели, роднини?
— Не… Някакъв далечен братовчед в Милано, но никога не сме го виждали.
— Мъжът ти кореспондира ли си с него?
— Не.
— А не можеш ли да се сетиш защо мъжът ти е решил да навести родственика си така внезапно?
— Няма причина.
Таня се намеси:
— При всички случаи, лейтенанте, никой не лети за Милано с нашия самолет, който е за Рим. „Алиталия“ има директен рейс за Милано тази вечер, и то по-евтин.
Ордуей кимна.
— Тогава да изключим родственика. — Той се обърна към Инес: — Мъжът ви има ли работа в Италия?
Инес поклати глава.
— Какво работи мъжът ви?
— Той е… той беше… предприемач.
— Какъв вид предприемач?
Малко по малко Инес започна да идва на себе си.
— Строеше сгради, къщи, проекти…
— Казахте „беше“. Сега не е ли вече предприемач? Защо?
— Нещата тръгнаха много зле…
— Финансово… така ли?
— Да, но… защо питате?
— Повярвайте ми, Инес. Имам основателна причина. Свързана с безопасността на вашия мъж… и на още много други. Вярвате ли ми?
Инес вдигна очи. Погледите им се срещнаха.
— Да.
— Мъжът ви се намираше във финансови затруднения, така ли?
— Да — след кратко колебание отвърна тя.
— В сериозни затруднения ли?
Инес бавно кимна.
— Фалирал ли! Дългове ли има?
— Да — въздъхна тя.
— Тогава откъде е намерил пари за билета си до Рим?
— Аз мисля… — Инес се готвеше да каже нещо за пръстена си, който Д. О. Гереро беше заложил, но после си спомни за кредитния документ на „Транс Америка“. Тя извади жълтия смачкан лист хартия от чантичката си и го подаде на Ордуей. Уедърби се приближи до него.
— Написано е Береро — забеляза Уедърби. — Подписът е съвсем нечетлив.
— И в списъците на пътниците той първоначално е фигурирал като Береро — намеси се Таня.
Нед Ордуей поклати глава:
— Сега това не е от значение, но иначе това е стар трик, използува се, ако човек е неплатежоспособен. Нарочно сменят първата буква, за да не се разкрие неплатежоспособността им при първа проверка. По-късно, ако грешката се открие, отговорност се търси от този, който е издал документа — Ордуей сурово се обърна към Инес. В ръка държеше жълтия къс хартия. — Защо се съгласихте на това, след като виждате, че мъжът ви върши мошеничество?
— Аз не съм знаела! — запротестира тя.
— Тогава как е попаднал документът във вас?
Инес заразказва на пресекулки как бе открила документа тази вечер и как бе пристигнала на летището с намерението да спре мъжа си, преди да се е качил на самолета.
— Значи до тази вечер не сте имали никаква представа за пътуването му?
— Не, сър.
— Никаква?
Инес поклати отрицателно глава.
— Добре, дори и сега ли не можете да проумеете причината за заминаването му?
— Не — Инес го погледна с уплаха.
— Мъжът ви вършил ли е понякога неразумни неща?
Инес се колебаеше.
— Хайде — подкани я Ордуей, — кажете!
— Понякога… напоследък…
— Какво… бил е безразсъден?
Въздишка.
— Да.
— Изпадал е в ярост? Избухвал е?
Инес неохотно потвърди.
— Тази вечер мъжът ви пътува с куфарче — спокойно заговори Ордуей. — Малко дипломатическо куфарче, за което се грижи с огромно внимание. Имате ли представа какво може да носи вътре?
— Не, сър.
— Инес, казахте, че мъжът ви е бил предприемач — строителен предприемач. В процеса на работата му случвало ли му се е да използува взривни материали?
Въпросът бе зададен така леко и неочаквано, без встъпление, че едва ли някой от присъствуващите му обърна внимание. Чак когато усетиха неговата сериозност, в стаята настана напрегната тишина.
— О, да. Доста често — отговори Инес.
Ордуей направи осезаема пауза, преди да запита:
— А мислите ли, че той е доста добре запознат с експлозивите?
— Да, разбира се. Той често обичаше да ги използува. Но… — внезапно тя млъкна.
— Но какво, Инес?
Отведнъж говорът й стана нервен:
— Само че той много внимателно работи с тях… — Очите й обиколиха всички в стаята. — Моля ви… за какво става дума?
Ордуей меко поде:
— Вие самата разбирате, Инес, нали?
След като тя не отговори, той попита почти с безразличие:
— Къде живеете?
Тя съобщи адреса си в Саут Сайд и той си го записа.
— В къщи ли си е бил съпругът ви днес, тази вечер, преди да тръгне за летището?
Сега вече истински изплашена, Инес кимна. Ордуей се обърна към Таня. Без да повишава тон, той помоли:
— Наберете номера на полицията в града, на този вътрешен — и той драсна някакъв номер върху бележника си. — Кажете им да чакат.
Таня се приближи към бюрото на Мел.
— Вашият мъж държи ли някакви експлозиви в дома ви? — обърна се Ордуей към Инес. Тя се боеше да отговори и тогава с внезапна рязкост той продължи: — До този момент ни казахте истината. Не се опитвайте да лъжете. Отговорете!
— Да, държеше.
— Какви експлозиви?
— Динамит… капси… Бяха му останали.
— От годините на предприемачеството му ли?
— Да.
— Говорил ли ви е за тях… Казвал ли е защо ги държи?
— Не… казвал е само, че ако човек знае как да борави с тях, те са безопасни…
— Къде ги държеше?
— В едно чекмедже.
— В чекмедже къде?
— В спалнята. — Изведнъж очите й се разтвориха от ужас. Това не убягна от погледа на Ордуей.
— Сетихте се за нещо? Какво?
— Нищо! — но гласът и очите й издаваха обхваналия я ужас.
— Нещо си спомнихте! Кажете! — Ордуей се наклони над нея, лицето му доби суров вид. За втори път тази вечер той прояви своята грубост и жестокост на полицай, който знае как да изтръгва отговорите от разпитваните. Той изкрещя: — Не се опитвайте да лъжете или да криете! Няма да ви помогне! Кажете ми какво си спомнихте! — Инес захлипа. — Оставете това! Говорете!