— Тази вечер… Досега не бях помислила… не бях обърнала внимание… онези неща…
— Динамитът и капсите ли?
— Да.
— Не губете време! Какво е станало с тях?
Инес едва чуто прошепна:
— Нямаше ги… на мястото им…
Таня тихо каза:
— Имате линия, лейтенанте. Чакат ви.
В стаята цареше гробна тишина.
Ордуей кимна, без да вдига очи от Инес.
— Знаехте ли, че тази вечер, преди да отпътува, мъжът ви се е застраховал за солидна сума пари във ваша полза?
— Не, сър. Кълна ви се, нищичко не зная…
— Вярвам ви — той помълча, замисли се и когато отново заговори, гласът му беше стържещ и рязък. — Инес Гереро, слушайте ме внимателно! Предполагаме, че мъжът ви е взел със себе си в самолета тези експлозиви, за които стана дума. След като не съществува никаква друга причина да ги носи със себе си, смятаме, че възнамерява да взриви самолета, убивайки себе си и всички останали на борда. Ще ви задам още един въпрос, но преди да отговорите, помислете внимателно и си спомнете другите хора — невинни пътници и дечица, които също пътуват в тази машина. Инес, вие познавате добре съпруга си. Вие най-добре го познавате. Мислите ли, че е способен заради парите от застраховката… заради вас… да извърши това безразсъдно дело, за което споменах?
По лицето на Инес Гереро се стичаха сълзи. Сякаш почна да губи съзнание, но кимна и едва-едва прошепна:
— Да… — гласът й се задушаваше от сълзи. — Мисля, че може да го направи.
Нед Ордуей се извърна. Той взе телефонната слушалка от Таня и заговори бързо с тих глас. Даваше наставления, прекъсвани на няколко пъти от въпроси:
— Квартирата ви ще бъде претърсена — обърна се той към Инес, — и ще издадем заповед, ако е нужно. Но по-лесно е да получим съгласието ви. Какво ще кажете?
Инес кимна безчувствено.
— О’кей — каза Ордуей по телефона. — Съгласна е.
След малко постави слушалката и се обърна към Мел и към Уедърби:
— Ще потърсим улики и доказателства в квартирата, ако има, разбира се. И без това за момента няма какво да предприемем.
Уедърби глухо промърмори:
— И ние нищо не можем да направим освен да се молим! — Лицето му се изопна и доби пепеляв цвят. Той седна и започна да пише ново съобщение до борда на Полет 2.
9
Сервираха на пилотите топлия ордьовър, поръчан от капитан Върнън Димирест. Апетитните ястия в табличката, поднесени от една от стюардесите на първа класа, бързо изчезваха. Димирест мъркаше от удоволствие, дъвчейки омари с гъби, поръсени с пармезанско сирене.
Както винаги, стюардесите се грижеха кльощавият втори офицер Сай Джордън да напълнее. Тайничко му бяха оставили още няколко специалитета върху отделен поднос и докато Джордън следеше приборите за горивото, бузите му бяха издути от бекон, пълнен с пилешки дробчета.
Скоро и тримата пилоти, почивайки си поред в слабо осветената кабина, щяха да получат изискано основно блюдо и десерт, каквито компанията предлагаше на своите пътници в първа класа. Единственото, което се полагаше само на пътниците, не и на пилотите, бяха отбраните трапезни вина и шампанско.
„Транс Америка“, както и повечето компании, държеше за отличната кухня на борда. Съществуваха и тук разногласия; някои защищаваха мнението, че авиокомпаниите, дори в международните си полети, трябва да се грижат само за транспортирането; да поемат пътни услуги само за пътници с абонамент; да се освободят от всякаква излишна натовареност и да сервират само пакетиран обяд. Други бранеха противното становище: тъй като почти навсякъде в съвременното въздухоплаване се поднася пакетирана храна, една компания, която уважава себе си и държи на авторитета си, трябва да поддържа своя изискан стил с изискана храна на борда. Компаниите рядко получаваха оплаквания от храната. Почти всички пътници, и в туристическа, и в първа класа, приемаха сервирането на храната като развлечение и с охота я консумираха.
Точно за това си мислеше Върнън Димирест, изсмуквайки последните сочни късчета от омара. В този миг звънецът на канала за специална връзка прониза кабината и блесна сигналната лампичка.
Ансън Харис повдигна учудено вежди. Дори една радиограма по специалния канал бе нещо необикновено, а две, и то за по-малко от час, беше нещо изключително.
— Нямаше да е зле каналът за специална връзка да е със секретен код! — обади се Сай Джордън.
Димирест се протегна и превключи радиото:
— Аз ще приема съобщението.
След обичайните позивни между самолета и диспечера в Ню Йорк Върнън Димирест започна да записва радиограмата в специалния бележник. Съобщението идеше от ръководителя на пътническите превози на летище „Линкълн“ и началото му гласеше така: СПОРЕД НЕПОТВЪРДЕНИ СВЕДЕНИЯ НА БОРДА… Докато течеше радиограмата, лицето на Димирест ставаше все по-съсредоточено и напрегнато. На края потвърди кратко приемането на пълния текст и изключи без дума повече.
Той подаде радиограмата на Ансън Харис, който се наклони напред към светлината, за да я прочете. Харис едва чуто подсвирна. После прехвърли през рамо бележника към Сай Джордън.
Радиограмата завършваше с думите: ПРЕДЛАГАМЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ИЛИ ДА КАЦНЕТЕ ПО УСМОТРЕНИЕ НА КОМАНДИРА.
Двамата капитани разбираха, че трябва да определят кой от тях ще взима решения. Наистина тази вечер Ансън Харис летеше като командир, а Димирест действуваше като първи пилот, но иначе Върнън Димирест в качеството си на инспектиращ пилот имаше властта на върховен командир на екипажа.
На питащия поглед на Харис той отвърна рязко:
— Ти си на лявото кресло, ти решаваш. Няма какво да мислим!
Харис помълча за миг и после оповести решението си:
— Ще се върнем назад, но ще направим широк и бавен завой, за да не забележат пътниците. След това ще накараме Гуен Мейгън да открие тоя тип, който ги е разтревожил. Естествено, никой от нас не бива да се появява сред пътниците, за да не го стреснем — Харис повдигна рамене. — А после ще действуваме според обстоятелствата.
— Добре — кимна Димирест, — съгласен съм. Ти поемаш машината За обратен завой, а аз ще се погрижа за останалото. — За да повика Гуен с установения сигнал помежду им, той натисна три пъти звънеца.
Ансън Харис се свърза с въздушния диспечер и лаконично предаде:
— Тук е „Транс Америка“, Полет 2. Имаме проблеми. Моля, разрешение за връщане на летище „Линкълн“ и радарно водене от момента до приземяването на „Линкълн“.
Харис бързо отхвърли в ума си всякаква възможност за кацане на друго летище. Знаеше от метеорологическата сводка, че Отава, Торонто и Детройт са закрити поради бурята. А освен това, за да се справят с онзи тип, им беше нужно време. Връщането до „Линкълн“ им осигуряваше тази възможност.
Не се и съмняваше, че Димирест бе стигнал до същото заключение.
Диспечерът от Центъра за ръководство на въздушното движение в Торонто, някъде на шест мили под тях, отговори:
— „Транс Америка“, Полет 2, прието! — и след кратка пауза добави: — Започнете ляв завой, координати две-седем-нула. Очаквайте промяна на ешелона.
— Прието, Торонто. Започваме завоя. Виражът ще бъде широк и плавен.
— „Транс Америка“, Полет 2, разрешаваме широк вираж.
Разговорът се водеше на тих глас, както обикновено при подобни ситуации. И във въздуха, и на земята, съзнаваха, че много по-успешно е да се действува хладнокръвно, без паника и възбуда. От молбата на командира диспечерът в Торонто разбра, че самолетът е в опасност — реална или потенциална. Лайнерите, които летят по определен маршрут, не изменят току-така курса си и не се връщат обратно без сериозна причина. Диспечерът също знаеше, че ако е нужно, командирът сам ще подаде сигнал за бедствие и ще обясни характера и причините му. Така че диспечерът не искаше да губи времето на екипажа, зает със спешни задачи, за да задава ненужни въпроси.