Каквато и помощ да поискаха от Центъра за ръководство на въздушното движение, знаеха, че те щяха да откликнат незабавно и без излишни въпроси.
Но дори сега машинката на земята заработи по всички направления. В центъра в Торонто, който се помещаваше в красива модерна сграда на около четиринадесет мили вън от града, диспечерът, разговарял с Полет 2, веднага информира своя отговорник. Старши диспечерът, без да губи минутка, влезе във връзка с другите сектори и започна да разчиства трасе за Полет 2 както напред, така и непосредствено под него — за всеки случай! Той предупреди и центъра в Клийвланд, който отново щеше да поеме Полет 2 в обратния му път. Информираха и центъра в Чикаго, който следваше да приеме самолета от Клийвланд.
На борда на Полет 2 пристигна ново указание от диспечера в Торонто:
— Започвайте снижаване до две-осем-нула. Оповестете излизане от височина три-три-нула.
Ансън Харис отвърна:
— Торонто, тук „Транс Америка“ 2. Започваме снижаване.
По нареждане на Харис Сай Джордън уведоми по канала за специална връзка диспечера на „Транс Америка“ в Ню Йорк за намерението им да се върнат.
Вратата на кабината се отвори и влезе Гуен Мейгън.
— Вижте какво — започна тя, — ако искате още ордьоври, съжалявам, но не мога да ви донеса. Сами забелязахте, че имаме и пътници в първа класа.
— За неподчинението ще говорим после — каза Димирест. — А сега — имитирайки английското й произношение, той продължи: — при нас изникнаха неприятни проблеми.
На пръв поглед нищо не се бе изменило в пилотската кабина след радиограмата от летище „Линкълн“. Но спокойното и ведро настроение, което цареше преди, изчезна. Въпреки външното самообладание и тримата пилоти бяха нащрек, умовете им трескаво работеха, всеки долавяше напрегнатостта у другите. За да постигнат бърза пренагласа в подобни моменти, решаващо значение имаха дългогодишният опит и умение, натрупани в стръмния път до ранга на първокласни пилоти, Самото пилотиране, управлението на самолета, не беше особено трудно; пилотите на пътническите самолети бяха добре платени именно заради тяхната изобретателност, способност да взимат бързи и смели решения. Димирест, Харис и Сай Джордън сега мобилизираха точно тези свои способности. Ситуацията на борда на Полет 2 още не беше критична: ако имат късмет, може въобще да им се размине. Но настъпеше ли катастрофален момент, екипажът бе готов да действува.
— Моля те да откриеш един пътник — обърна се Димирест към Гуен. — Той не бива да забележи, че го гледаш. Ето описанието му. По-добре прочети цялата радиограма. — Той й подаде бележника с радиограмата, а Гуен пристъпи към него по-близо до светлината.
Самолетът леко се наклони и Гуен докосна с ръка рамото на Върнън Димирест. Той усещаше близостта й, долавяше познатия парфюм. Хвърли бегъл поглед встрани и видя очертания й профил в полумрака. Докато четеше, лицето й стана сериозно, но не и уплашено. Димирест си спомни как преди няколко часа тя го бе възхитила със силата на своя дух, която с нищо не накърняваше покоряващата й женственост. В един миг, кратък и неуловим, той си спомни как два пъти тази вечер Гуен бе признала, че го обича. Това го накара да се запита: а той обичаше ли я наистина? Когато контролираш своите чувства, трудно е да ги определиш точно. Но сега сърцето му подсказваше, че чувството му към Гуен е най-силната любов, която познава.
Гуен прочете радиограмата още веднаж, по-бавно.
Дива ярост обхвана Димирест, защото заради тая история се объркваха плановете им за щастлива разходка до Неапол. Но веднага се стегна. Сега не бе време за емоции, чакаше го отговорна работа. Заради тоя случай не само щяха да се забавят, а и да се задържат най-малко едно денонощие на летище „Линкълн“. Но полетът до Рим все някога щеше да се състои. Въобще не му минаваше през ума, че заплахата от бомбата може и да не се размине, и не всичко да свърши благополучно, както в повечето подобни случаи.
До него капитан Харис все още поддържаше плавния вираж с едва забележим крен. Това беше съвършен вираж, виртуозно изпълнен, както показваше курсо-пилотажният прибор. Единствено компасът и жироскопът издаваха радиуса на виража: самолетът завиваше на 180 градуса. Харис заяви, че пътниците няма да забележат изменението на курса; освен ако някой не е запознат с положението на звездите и луната й надниквайки през прозореца, определи накъде е изток и накъде — запад. Само тогава можеше да се открие промяната, но вероятността бе малка: за радост, земята не се виждаше през непробиваемите облаци и по светлините на градовете никой не можеше да се ориентира. Харис започна леко да снижава, носът на самолета едва забележимо се наклони надолу, дроселите съвсем малко затворени, ревът на моторите, без да променя своя тембър. Харис пилотираше съсредоточено, прецизно, като по учебник, без да обръща внимание на Димирест и Гуен.
Гуен върна радиограмата.
— От теб искам да отидеш в туристическия салон и да откриеш този човек. Виж къде му е чантичката и имаш ли възможност да я измъкнеш. Разбираш, че никой от нас не може да отиде отзад, поне не сега, за да не го изплашим.
— Ясно — отвърна Гуен. — Разбирам, но няма защо да ходя в салона.
— Защо?
Тя отвърна тихо:
— Знам кой е човекът. Седи на място 14-А.
Върнън Димирест я изгледа изпитателно.
— Трябва ли да ти обяснявам, че това е важно нещо. Ако не си напълно сигурна, върни се и провери.
— Напълно съм сигурна.
Гуен му обясни, че преди половин час, след като сервирала в първа класа, отишла в туристическия салон да помогне. Един от пътниците, на мястото до прозореца вляво, дремел. Веднага се сепнал, щом Гуен го заговорила. На коленете си държал малко куфарче и Гуен му предложила да го вдигне, за да му подаде подноса с храната. Но пътникът отказал. Продължавал здраво да стиска куфарчето, сякаш наистина има нещо ценно в него. Вместо да разтвори масичката пред себе си, той положил подноса върху куфарчето си. Свикнала със странните привички на пътниците, Гуен не му обърнала особено внимание, но добре си спомняла пътника. Описанието от радиограмата напълно се покриваше с вида му.
— Има още една причина, за да го запомня. Той седи точно до възрастната дама без билет.
— На мястото до прозореца седи, така ли?
— Да.
— Това затруднява положението — да се пресегнеш и да грабнеш куфарчето. — Димирест си спомни онази част от радиограмата на Уедърби, която гласеше: АКО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО СЕ ОКАЖЕ ВЯРНО, ВЪЗМОЖНО Е СПУСЪКЪТ ЗА ВЗРИВАТЕЛЯ ДА СЕ НАМИРА ОТВЪН И ЛЕСНО ДА СЕ ЗАДЕЙСТВУВА. ЗАТОВА БЪДЕТЕ КРАЙНО ПРЕДПАЗЛИВИ, АКО СЕ ОПИТАТЕ ДА ИЗТРЪГНЕТЕ КУФАРЧЕТО СЪС СИЛА… Той чувствуваше, че Гуен в момента също мисли за това предупреждение.
Сега за първи път не страх, а чувство за неувереност смути хладнокръвния ход на мислите му. Може би щеше да го обхване и страх, но по-късно. Нима беше възможно тази бомбена заплаха да се окаже нещо по-страшно от заплаха? Върнън Димирест често бе обмислял и обсъждал подобни ситуации, но никога не му бе хрумвало, че сам може да изпадне в такова положение.
Ансън Харис все така плавно завършваше завоя. Сега вече летяха в обратна посока.
Сигналният звънец на канала за специална връзка звънна отново. Димирест даде знак на Сай Джордън, който превключи на нужната вълна, потвърди приемането и започна да записва съобщението.
— Мисля си — Димирест се обърна към Гуен, — дали има начин да преместим двамата пътници, които са до Гереро? Така че той да остане сам, седалките до него празни. И някой от нас да се приближи изотзад, да се наведе и измъкне куфарчето му.
— Той ще заподозре веднага — решително възкликна Гуен. — Сигурна съм. Целият е нащрек. В момента, в който извадим двамата му съседи под какъвто и да е претекст, ще усети, че нещо не е в ред, ще слухти и ще чака.
Вторият пилот подаде радиограмата, която току-що беше приел. Тя беше от Уедърби, летище „Линкълн“. На приглушената светлина на лампата Димирест и Гуен зачетоха:
НОВИ ДАННИ ПОТВЪРЖДАВАТ ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ ЗА НАЛИЧИЕТО НА ВЗРИВНО УСТРОЙСТВО У ПЪТНИКА ГЕРЕРО. ПОВТАРЯМЕ-НАПЪЛНО ГИ ПОТВЪРЖДАВАТ. ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ ПЪТНИКЪТ Е ДУШЕВНО НЕУРАВНОВЕСЕН, ОТЧАЯН И НЕ КОНТРОЛИРА ПОСТЪПКИТЕ СИ. ПОВТАРЯМЕ ПРЕДИШНОТО СИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ДА ДЕЙСТВУВАТЕ С ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВНИМАНИЕ. НА ДОБЪР ЧАС!