Ето защо пътниците проявяваха същото безразличие към кислородните апарати за извънредни обстоятелства, както и авиокомпаниите и техните ръководители. Кой ли пък измисли тези кутии над главите им, разсъждаваха пътниците по време на монотонните демонстрации, сигурно са фикс-идея на група вманиачени бюрократи. (Прозявка!) Явно, искало им се е да изобретят нещо по-хитро, та да повишат цените и взимат процент от това. 0, по дяволите!
Някога по време на редовните полети над главите на пътниците внезапно се отваряха люковете и оттам увисваше кислородна маска. Обикновено те разглеждаха маската с любопитство, но не посягаха към нея. Точно по съшия начин реагираха сега пътниците на Полет 2, макар че произшествието беше реално.
Върнън Димирест забеляза реакцията им и с гняв си припомни подигравателното отношение, което имаха той и другите пилоти към демонстрациите с кислородните маски. Но нямаше време нито отново да ги подкани да надянат маските, нито пък да помисли за Гуен, която вероятно бе вече мъртва или умираше на няколко стъпки от него.
В този миг го владееше една-единствена мисъл: да се добере някак си до пилотската кабина и да помогне, ако може, за спасяването на самолета. Като вдъхна дълбоко кислород, той потегли напред.
Над всеки ред седалки висяха четири маски — по една за тримата седящи пътници и една резервна — да се използува, в случай че някой се намира на пътеката. Такава резервна маска в момента използуваше Димирест.
Но за да се придвижи свободно напред до кабината, му трябваше не стационарна, а портативна маска.
Той знаеше, че две портативни бутилки с кислород се държаха на рафтчето над входа за първокласния салон. Ако смогнеше да се добере до там, една бутилка би му стигнала да измине разстоянието до пилотската кабина. Той продължи напред, като използуваше една след друга висящите резервни маски. На един от редовете и четирите маски се оказаха заети — едно младо момиче бе поставило маската пред личицето на бебенце, легнало в скута на майка си. Девойката видимо бе овладяла положението и показваше на пътниците наоколо какво да правят. Димирест се извърна към другия ред кресла, видя резервна маска, и като вдъхна дълбоко кислород, пусна едната и посегна към следващата. Отново пое дълбоко. Още не бе преминал половината на туристическия салон.
Само след крачка усети, че самолетът рязко се наклони надясно и стремително започна да пада.
Димирест замръзна на място. Знаеше, че в момента нищо не може да се направи. Всичко по-нататък зависеше от две обстоятелства: до каква степен самолетът е повреден от експлозията и какво умение ще прояви Ансън Харис, останал сам пред щурвала.
В пилотската кабина събитията от последните няколко секунди се развиха с много по-голяма неочакваност, отколкото в пътническия салон. След като Гуен Мейгън и мисиз Куонсет излязоха, последвани от Върнън Димирест, останалите двама члена на екипажа — Ансън Харис и вторият пилот Сай Джордън — нямаха представа какво става сред пътниците зад гърба им, докато изведнъж самолетът не се разтресе от динамитния взрив и миг след това настъпи разхерметизация.
Както пътническите салони, така и пилотската кабина се изпълни с гъст, тъмен облак прах, който почти моментално бе изсмукан, след като вратата на кабината се отскубна от пантите и бравата си и полетя назад. Всички незакрепени предмети се понесоха в стремителния вихър от кръжащи отломки.
Под масата на бордовия инженер безспирно зазвъня сигнал за тревога. Над креслата на двамата пилоти блеснаха ярки жълти светлини. И звуковият, и светлинният сигнал оповестяваха опасно за живота спадане на налягането.
Ситна мъгла и вледеняващ студ нахлуха сред прашния въздух. Ансън Харис усети мъчителна болка в тьпанчетата си.
Но той бе вече реагирал — моментално и точно — резултат на многогодишен опит и тренировки.
В дългия и трънлив път до капитанското кресло пилотите минаваха напрегнати часове на подготовка в класни стаи и тренажори, учеха как да се справят с различни въздушни ситуации — и нормални, и критични, — за да си изработят бързи и точни рефлекси за всякакви условия.
Тренажори имаше във всички големи въздушни бази и се поддържаха от авиокомпаниите.
Погледнати отвън, те приличаха на носа на самолет или на самолет, чийто корпус е откъснат; отвътре тренажорът бе оборудван напълно като пилотска кабина.
В тренажора пилотите прекарваха по цели часове, имитирайки точните обстоятелства на дълъг полет. Вътре обстановката бе абсолютно реална; имитираха се дори вибрациите и шумът на самолета, които създават психологическото усещане, че се намираш във въздуха. Всички останали условия също отговаряха на действителните. На екран отвъд предното стъкло се прожектираха летища и писти, уголемяващи се или намаляващи се, за да възсъздават условия за излитане или кацане. Единствената разлика между тренажора и истинската пилотска кабина бе тази, че тренажорът никога не се отлепяше от земята.
Пилотите в тренажора разговаряха по радиото с диспечерския пулт, както и при реални условия. Опитни диспечери с точност дублираха различни въздушни ситуации. Често тези ситуации биваха неблагоприятни: например всевъзможни повреди в двигателите, пожар, тежки атмосферни условия, неизправности в електрическата система, проблеми с горивото, разхерметизация при експлозия, неправилно функциониране на бордовите прибори и системите за управление и какви ли още не затруднения. Можеше дори да се възпроизведе катастрофа. Понякога тренажорите се използуваха с обратната цел — да се разкрият какви са били причините за дадена катастрофа.
Често диспечерът подаваше няколко извънредни ситуации едновременно, след което пилотите излизаха от тренажора изтощени и облени в пот. Повечето пилоти се справяха с тези тестове. Неуспелите минаваха отново на проверка и впоследствие внимателно ги наблюдаваха. Такива тестове и изпити се провеждаха непрекъснато няколко пъти годишно, при всички степени в кариерата на един пилот чак до пенсионирането му.
Благодарение на тези тренировки, ако наистина възникнеше извънредно положение, пилотите знаеха точно какво да предприемат, без да се суетят и губят ценно време. Това бе едно от обстоятелствата, което правеше маршрутните самолети най-безопасното транспортно средство в историята на човечеството. Затова и Ансън Харис незабавно предприе най-безпогрешните действия за спасяването на самолета.
В тренировъчните упражнения при разхерметизация пилотите трябваше да съблюдават едно основно правило: екипажът да се погрижи първо за себе си. Върнън Димирест изпълняваше точно това условие. Същото направиха и Ансън Харис, и Сай Джордън.
Те веднага трябваше да наложат кислородна маска — дори преди пътниците. Запазвайки по този начин нормалната дейност на мозъка си, те можеха да предприемат решения.
Зад креслото на всеки пилот висеше кислородна маска, подобна на маската на бейзболен вратар. Със заучено, упражнявано безброй пъти движение, Харис смъкна слушалките и се-пресегна през рамо за маската. Той дръпна силно, придържащата скоба се разтвори и надяна маската, свързана с кислородното захранване на самолета и с монтиран вътре микрофон. За да слуша, след като бе свалил слушалките си, Харис включи високоговорителя над главата си.
Зад него Сай Джордън бързо и професионално направи същото.
Следващата рефлексна реакция на Ансън Харис бе да се погрижи за пътниците. Кислородната система в пътническите салони се задействуваше автоматично при най-малък признак на разхерметизация. Но за всеки случай, като предпазна мярка над главите на пилотите имаше специална ръчка, която осигуряваше спускането и захранването на маските. Харис издърпа ръчката.
После протегна дясната си ръка към дроселите и отне подаването на горивото. Самолетът забави полета си.
Трябваше още да отнеме от скоростта.
Вляво от дроселите се намираше ръчката за задкрилките. Харис я изтегли докрай към себе си. По двете крила на самолета се подадоха задкрилките. Създавайки допълнително съпротивление, скоростта започна чувствително да намалява.