— Трябва ни три-нула! — каза Димирест.
— Само че в последното съобщение се казва, че е временно блокирана — отбеляза Харис.
— Чух — изръмжа Димирест, — тая проклета писта е блокирана от часове. И то от един заседнал мексикански самолет. — Той сгъна картата на летището и я прикрепи за щурвала. После гневно възкликна: — Блокирана! По дяволите! Даваме им петнадесет минути да я освободят!
Димирест натисна бутона на своя микрофон, за да се свърже с Центъра за ръководство на въздушното движение. В този момент вторият пилот Сай Джордън, блед като смъртник и дълбоко разстроен, се върна в пилотската кабина.
11
Адвокатът Фриймантъл стоеше в недоумение на аерогарата на международното летище „Линкълн“.
Наистина чудно как до този момент никой от администрацията не се бе възпротивил срещу растящата и шумна демонстрация на хората от Медоууд, окупирали голяма част от централната зала.
Когато тази вечер Елиът Фриймантъл поиска от чернокожия лейтенант от полицията разрешение за протестен митинг, той получи категоричен отказ. А сега, макар и заобиколени от тълпа любопитни зяпачи, никакъв полицай не дойде да им попречи!
Фриймантъл реши, че демонстрацията става безпредметна. А иначе събитията се развиха невероятно просто.
След разговора с генералния директор на летището Мел Бейкърсфелд делегацията, водена от Фриймантъл, се завърна в централната зала на аерогарата. Телевизионните екипи бяха разположили своите камери.
Останалите жители на Медоууд, които вече наброяваха петстотин, се трупаха около камерите. Един от операторите му каза:
— Ние сме готови. Ако кажете, мистър Фриймантъл, да започваме.
Имаше представители на две телевизионни компании; и двете възнамеряваха да излъчат специални репортажи в утрешните си емисии. Винаги предвидлив, Фриймантъл навреме се осведоми в какви рубрики ще се покажат репортажите, за да знае как точно да се държи. Оказа се, че първото интервю ще се излъчи в централно време в рамките на популярно предаване, което избираше спорни и щекотливи теми и търсеше динамични и дори шокиращи решения…Фриймантъл бе готов да задоволи тези изисквания.
Интервюиращият, приятен млад мъж, подстриган като Роналд Ригън, запита:
— Мистър Фриймантъл, защо сте тук тази вечер?
— Защото летището е свърталище на крадци.
— Бихте ли обяснили какво означава това?
— Разбира се. Жителите на селището Медоууд са жертва на непрестанен грабеж. Ограбват тяхното право на спокойствие, тяхната законна почивка, техния сън. Ограбват правото им да се радват, ограбват тяхното духовно и физическо здраве, здравето на техните деца, благоденствието им. И от всички тези законни права, осигурени от нашата конституция, те са лишени най-безсрамно — без обезщетение, без възмездие — от страна на ръководителите на това летище.
Интервюиращият се усмихна, разкри своите безупречни бели зъби и подхвърли:
— Това са доста борчески думи!
— Така е. Защото моите довереници и самият аз сме настроени за борба.
— Каква е причината за вашата непримиримост? Нима сте недоволни от срещите и разговорите тази вечер на летището?
— Разбира се! Сблъскахме се с коравото бездушие на ръководителите на летището към проблемите на моите довереници.
— Какви са вашите по-нататъшни намерения?
— Нашият път води към съдебните зали. Ако е необходимо, до най-висши инстанции ще стигнем, но ще се борим за пълното закриване на определени писти и на цялото летище в нощните часове. Така е в по-цивилизованите европейски страни. Парижкото летище например имат часови ограничения. Ако не успеем да постигнем това, ще се борим за достойно обезщетение за безправните, ограбени жители.
— Предполагам, че вие ще поискате подкрепата на широката общественост?
— Да, разбира се.
— А вярвате ли, че нашата общественост ще застане зад вас?
— Ако някой прояви съмнение, бих го поканил да прекара двайсет и четири часа в Медоууд. Да видим дали тъпанчетата и нервите му ще издържат.
— Да, сър, но летищата спазват специални указания за намаляване на шума.
— Лицемерие! Лъжа! Измама на обществеността! Генералният директор на това летище току-що призна пред нас, че дори тези нищожни шумозаглушителни мерки рядко се спазват.
И така нататък…
После Елиът Фриймантъл се питаше дали все пак не трябваше да уточни, както Бейкърсфелд бе изтъкнал, че мерките за намаляване на шума не се спазваха при изключително тежки атмосферни условия като тазвечершната буря. Независимо че бе скрил истината, думите му прозвучаха силно и едва ли някой щеше да ги оспорва. И в следващото интервю той беше блестящ. Във филмовите репортажи камерите многократно се спираха на напрегнатите измъчени лица на жителите от Медоууд. Елиът Фриймантъл вярваше, че когато утре се видят на телевизионните екрани, те ще си спомнят кой е организирал тази кампания, привличайки общественото внимание към техния проблем.
Броят на хората от Медоууд, които го последваха на летището, наистина го удиви. В неделното училище присъствуваха около шестстотин души. Като имаше пред вид бурята и късния час, той смяташе, че ако и половината от тях го последват, ще бъде добре. А дойдоха всички и заедно с тях пристигнаха нови хора. Вероятно бяха повикали приятели и съседи. Поискаха му още договорни формуляри, признавайки го техен законен съветник. Той се отзова с най-голяма радост. Една бърза аритметика му подсказа, че първоначалните му сметки за общо 25 хиляди долара от Медоууд ще надхвърлят и най-смелите му надежди.
След телевизионните интервюта журналистът от „Трибюн“ Томилсън, който си взимаше бележки през цялото време, се обърна към Фриймантъл:
— Какво мислите да предприемете по-нататък, мистър Фриймантъл? Ще проведете ли тук нещо като демонстрация?
Фриймантъл поклати отрицателно глава.
— За съжаление ръководителите на това летище не зачитат свободното слово. Отхвърлиха ни елементарната молба да проведем тук малък митинг. Но въпреки това — той кимна с глава към тълпите медоуудци — ще кажа няколко думи пред тези дами и господа.
— Но нима това не е митинг?
— Не, не е.
И това няма да е зле, успокои се Елиът Фриймантъл, твърдо решен да устрои публична демонстрация. Целта му беше да се нахвърли с яростни нападки срещу ръководството на летището и да принуди местната полиция да се намеси. Фриймантъл не възнамеряваше да окаже съпротива и би позволил да го задържат. Ако наистина полицията прекъснеше потока на неговото красноречие, в очите на медоуудските жители той щеше да израсне като мъченик, като борец за граждански права, а на журналистите щеше да предостави сензационен материал за утрешните вестници. (Сутрешните издания — представяше си той — вече бяха готови с информациите от събраните в Медоууд, а в следобедните щеше да се появи любопитното развитие на събитията.)
По-важното беше у медоуудските жители да се затвърди убеждението, че са си избрали непримирим и смел водач и защитник, който заслужава да му се доверят напълно. Фриймантъл се надяваше, че чековете с първата вноска ще започнат да валят още утре.
— Ние сме готови, да вървим — оповести Флойд Занета, председателствуващият събранието в Медоууд.
Докато Фриймантъл разговаряше с Томилсън, няколко души инсталираха портативната радиоуредба, взета от неделното училище, и един от тях поднесе пред Фриймантъл микрофона.
— Приятели мои — обърна се към тях адвокатът, — ние пристигнахме тук с разумни мисли и конструктивни предложения, които искахме да внушим на администрацията на летището, защото всички ние знаем колко важни и неотложни са нашите проблеми и колко загриженост и внимание заслужават те. Опитах се от ваше име да изясня тези проблеми с разумен, но твърд тон. Надявах се, че ще мога да ви зарадвам с някакво обещание за облекчение, надявах се да срещнем поне съчувствие или разбиране. За ваше най-голямо разочарование, не получихме нищо такова. Напротив, посрещнаха ни с враждебност, с унижения и с нехайното и цинично уверение, че за в бъдеще самолетният грохот над вашите домове ще става още по-непоносим.