Мел иронично изгледа Елиът Фриймантъл:
— Ето на, успяхме да го придумаме. Добре е, че сме всички заедно и ще можем да си изясним някои неща — той протегна ръка. — Подайте ми, моля, микрофона!
Мел с нищо не издаваше гнева си. Когато Томилсън от „Трибюн“ му прочете речта на адвоката в резюме и изявленията му пред телевизията, Мел побесня. И Томилсън, и редакторът от телевизията замолиха Мел да коментира думите на Фриймантъл. Той им обеща.
— Няма нужда! — Фриймантъл решително тръсна глава. Опасността, която бе доловил преди малко, изведнъж се превърна в близка реалност. Веднаж тази вечер той недооцени Бейкърсфелд. Сега не искаше да повтаря грешката си. До този момент митингът на жителите от Медоууд бе в негова власт и той не желаеше да губи позициите си. Искаше му се миг по-скоро хората да се разпръснат. И той високомерно заяви. — Достатъчно неща се казаха. — Без да обръща внимание на Мел, той подаде микрофона на един от гражданите и посочи към радиоуредбата. — Демонтирайте я и да си вървим!
— Дайте ми го! — Нед Ордуей се пресегна и хвана микрофона. — И оставете всичко на място! — Той даде знак на неколцината полицаи да се приближат. Фриймантъл гледаше безпомощно, а Мел пое микрофона.
— Благодаря! — Мел огледа митинга на медоуудци, срещна недружелюбните им погледи. Вдигна очи и към ония, които, разотивайки се, бяха спрели да го изслушат. Макар че часът показваше двадесет минути след полунощ и вече бе събота, пътниците на аерогарата не намаляваха. Поради закъснението на полетите напрежението щеше да продължи през цялата нощ; освен това към него се прибавяше обичайното оживление на съботния дек, така че докато не се нормализира редовният график на полетите, задръстването от пътници нямаше да намалее. Медоуудци бяха постигнали целта си: да утежнят и без това нетърпимото положение на летището. Техните редици, наброявайки няколкостотин души, задръстваха аерогарата и пристигащите и заминаващи пътници трябваше с пот на челото да си пробиват път, като удавници, търсейки спасителна плитчинка. Разбира се, Мел не биваше да позволи това положение да продължи повече от няколко минути.
— Ще бъда съвсем кратък — заяви той в микрофона и се представи на аудиторията. — Тази вечер аз се срещнах с делегация от ваши представители. Разясних им някои от проблемите на летището, признах им, че ние ви разбираме и съчувствуваме. Вярвах, че думите ми ще бъдат предадени, ако не дословно, то поне в общи линии. А сега узнавам, че думите ми са били изопачени и че всъщност вие сте били измамени.
Елиът Фриймантъл гневно изрева:
— Лъжа! — Лицето му гореше от възбуда. От безупречната му прическа не бе останало нищо: косата му стърчеше в безпорядък.
Лейтенант Ордуей го сграбчи за лакътя.
— Сега мълчете! Нямате думата!
Звукорежисьорът постави пред Мел статива на телевизионните микрофони. Прожекторите светнаха. Той продължи:
— Мистър Фриймантъл ме обвинява в лъжа. Тази вечер той е силен в приказките си — Мел хвърли поглед към листчето в ръката си. — Узнавам, че е говорил за грабителство, бездушие, че съм посрещнал делегацията с враждебност, с унижения, че мерките за намаляването на шума са лицемерие, лъжлива измама на обществеността. Добре, ще видим кой лъже и изопачава фактите и кой не!
Мел осъзна, че бе сгрешил, като се срещна с малката делегация, а не говори пред стотиците жители на Медоууд. Но той се надяваше, че ще постигнат разбирателство и не искаше да утежнява положението в чакалните на аерогарата. Но и двете му намерения се провалиха. Сега поне вярваше да получи разбиране.
— Нека ви изложа политиката на летището за намаляване на шума. — За втори път тази вечер той описа какви мерки вземат пилотите от всички авиокомпании. — При нормални атмосферни условия спазването на тези мерки е абсолютно задължително. Но при трудни условия, както ураганът тази вечер, пилотите преди всичко се грижат за безопасността на самолета. А що се отнася до пистите, ние обикновено отбягваме изпитания над Медоууд по писта две-пет. — И той обясни, че понякога се налага използуването на тази писта, когато писта три-нула е вън от строя, както днес например. Ние правим всичко, което е по силите ни — настойчиво подчерта Мел, — и съвсем не сме бездушни към вас, както неправилно сте били информирани. Но ние като летище не можем да пренебрегнем основните си задължения, нито грижите си за безопасността на авиацията.
Недружелюбното отношение на тълпата сякаш започна постепенно да се топи. Думите на Мел се посрещаха с интерес.
Бесен, Елиът Фриймантъл слушаше Мел и веднага усети нарастващия интерес към думите му.
— Сега разбрах — продължи Бейкърсфелд, — че мистър Фриймантъл е сметнал за нужно да не ви съобщава разясненията, които направих пред него и вашите представители по въпроса за шума. Аз разговарях с тях — той отново погледна листчето в ръката си — не „нехайно и цинично“, както ви е било предадено, а открито и честно. Сега и с вас искам да си поговорим честно.
Мел призна, че няма какво повече да се направи за намаляването на шума. Когато сподели, че ревът на новите модели реактивни самолети ще бъде още по-непоносимо страшен, лицата на медоуудци тъжно посърнаха. Но Мел почувствува, че те оценяват неговата обективност и откровеност. Тук-таме се подхвърляше по някоя реплика, ни никой не го прекъсна и’ думите му се извисяваха над общия шум на аерогарата.
— Съществуват още две обстоятелства, които не споменах пред вашите представители, но сега ще ги изтъкна пред вас — гласът на Мел зазвуча по-твърдо. — Боя се, че няма да ви се понравят. Преди дванадесет години вашето селище не съществуваше — беше гола, пустееща земя, земя, която нищо не струваше. Но когато летището започна да се строи и разраства, цената на тази земя изведнъж скокна. Така че Медоууд по нищо не се отличава от хилядите подобни селища по цял свят, изникнали като гъби около големите летища.
— Когато се заселихме тук, не знаехме, че самолетите ще вдигат такъв адски шум! — извика една жена от тълпата.
— Но ние знаехме! — обърна се Мел към нея. — Ръководството на летището знаеше, че настъпва ерата на реактивните самолети, знаеше какъв непоносим шум създават и ние предупредихме хората, предупредихме зоналните комисии, увещавахме ги да не застрояват тук жилищни сгради. По това време не съм работел на това летище, но в архивите ни се пази пълна документация, снимки, протоколи. Там, където сега се намира Медоууд, летището бе поставило табели с надписи: „НАД ТОЗИ РАЙОН ЩЕ ИЗЛИТАТ И КАЦАТ САМОЛЕТИ“. Същото правеха и други летища. Но предприемачите и поземлените търговци унищожаваха тези табели, където и да ги видеха, продаваха земи и къщи на хора като вас, без дума да продумват за шума от самолетите, за бъдещото разрастване на летището, макар че бяха много добре запознати с тези факти. И, разбира се, в крайна сметка търговците на недвижими имоти надхитриха всички ни.
Не последваха никакви възгласи, никакви възражения. Мел видя пред себе си море от загрижени лица. Разбра, че думите му дълбоко са ги разстроили. Душата му се изпълни със съжаление към тия хорица. Те не му бяха врагове, които се мъчи да надвие. Това бяха добри и скромни хора, със сериозна и тежка грижа. Те му бяха съседи и той би искал някак си да им помогне.
Мел забеляза подигравателното изражение на Елиът Фриймантъл.
— Бейкърсфелд, сигурно си мислите, че сте казали много умни неща? — Той се извърна с гръб към него и закрещя към тълпата вече без микрофон. — Не вярвайте на тия приказки! Мъчат се да разсеят вниманието ви! Дръжте се с мене, ще им покажем на тия от летището какво представляват и какво заслужават!
— Ако някой от вас не е чул — заговори Мел в микрофона, — ще повторя: мистър Фриймантъл ви съветва да се държите за него. Искам и аз да кажа нещо по този повод. — И той заговори на внимателно заслушаните жители на Медоууд. — На много хора, хора като вас, са били продавани парцели или къщи в райони, които не би’ трябвало да се застрояват с жилищни сгради, а само с индустриални предприятия, за които шумът е без значение. Разбира се, вие не сте изцяло в загуба, защото си имате и земя, и къщи, но за съжаление цената и на двете значително спада.