– Но се случи – промълви тя. От звука на гласа й стаята започна да ми се струва още по-студена. – Вие успяхте да погледнете зад воала ми. И доказахте своята стойност. Как го направихте?
– Статичното електричество на дръжката на вратата – отвърнах аз. – Вратата беше заключена. Нямало е как да я отворите, значи, просто сте минали през нея. И танцувахте около въпросите ми, вместо просто да им отговорите.
Все още усмихвайки се, тя кимна.
– Продължавайте.
– Нямате дамска чанта. Не са много жените, които излизат с костюм за три хиляди долара, но без дамска чанта.
– Хммм – рече тя. – Да. Справихте се отлично, господин Дрезден.
– Не знам за какво говорите – казах аз, – но не искам повече да имам вземане-даване с феи.
– Не обичам да ме наричат така, господин Дрезден.
– Ще го преживеете. Разкарайте се от офиса ми.
– Би трябвало да ви е известно, господин Дрезден, че всички от моя вид, от най-големите до най-малките, са длъжни да говорят само истината.
– Това не намалява способността ви да мамите.
Очите й проблеснаха и видях как зениците й промениха формата си, като се превърнаха от кръгли, човешки, във вертикални, котешки. Тя ме гледаше, без да мига.
– И все пак, както казах, смятам да рискувам. Ще заложа всичко на вас.
– Ъъъ... Какво?
– Нуждая се от услугите ви. Откраднато е нещо ценно. Искам да го върнете.
– Нека да се изясним – казах аз. – Искате да ви върна нещо откраднато?
– Не на мен – поправи ме тя. – На законните му собственици. Искам да намерите крадеца и да го хванете, и по този начин да ме оневините.
– Направете го сама – предложих аз.
– В този случай не мога да действам напълно сама – промърмори тя. – Точно по тази причина ви избрах за свой емисар. Свой агент.
Разсмях се. Това докара върху съвършените й бледи черти нещо различно – гняв. Гняв, студен и страшен, проблесна и в очите й и смехът замръзна в гърлото ми.
– Не мисля, че ще се получи – казах. – Повече не правя никакви сделки с вашия народ. Дори не знам коя сте.
– Мило дете – промълви тя с бавен, режещ глас, – сделката вече е сключена. Ти си дарил живота си, съдбата си, бъдещето си в замяна на сила.
– Да. На кръстницата ми. Но и това все още се оспорва.
– Вече не – възрази тя. – Дори в този свят на смъртни се практикува прехвърлянето на дългове от едни ръце в други. Изкупуване на ипотеки, нали така?
Вътрешностите ми изстинаха.
– За какво говорите?
Зъбите й се показаха – остри и бели. Това не беше усмивка.
– Вашата ипотека, смъртно дете, е продадена. Аз я купих. И вие сте мой. И ще ми помогнете в този случай.
Оставих пистолета на бюрото и отворих най-горното чекмедже. Извадих от там нож за писма – стандартна изработка с тежко, плоско острие и резбована дръжка.
– Грешите – казах аз и отричането в гласа ми беше абсолютно очевидно, дори и за мен. – Кръстницата ми никога не би направила това. Следователно се опитвате да ме измамите.
Тя се усмихна, гледайки ме със сияещи очи.
– Тогава нека да ви убедя, че това е истината.
Лявата ми длан плесна върху бюрото. Гледах стъписано към стиснатия като във филм на ужасите нож в дясната ми ръка. Панически се опитвах да сваля ръката си или поне да изпусна ножа, но ръцете ми се движеха сами, сякаш принадлежаха на някой друг.
– Почакайте! – извиках.
Тя ме наблюдаваше студено и дистанцирано, но с любопитство.
Замахнах силно с ножа към опакото на собствената ми длан. Бюрото ми е от евтините. Острието се заби в месото между палеца и показалеца ми и прикова ръката ми към плота. Веднага щом кръвта потече, по ръката ми се плъзна болка. Опитах се да се боря с нея, но паниката ми пречеше да се овладея. От мен се изтръгна скимтене. Опитах се да издърпам ножа, но противно на усилията ми, ръката ми го завъртя в раната ми.
Болката ме обезсили. Не можех дори да си поема достатъчно дъх, за да изкрещя.
Жената, тоест феята, протегна ръка и отдръпна пръстите ми от дръжката на ножа. С рязко решително движение тя изтегли острието и го остави на бюрото, обляно от кръвта ми.
– Е, магьоснико, сега си наясно не по-зле от мен. Ако не ми принадлежеше, нямаше да имам такава власт над теб.
В този момент единственото, което ме вълнуваше, беше болката в ръката ми, но някаква нищожна част от мен осъзна, че тя говори истината. Феите не могат току-така да направят от теб кукла на конци. Трябва да ги допуснеш в себе си. Така както аз преди много години, когато бях още млад и глупав, допуснах кръстницата си Лий. Наложи ми се да го направя отново миналата година в замяна на обещанието й, че няма да ме закача година и един ден.